Защо толкова много средновековни ръкописи имат драскулки
Под „ драскулки “ имаме поради дребните рисунки настрана на средновековните текстове. На британски тази дума се превежда като „ doodle “ и я срещаме най-често, когато търсачката Гугъл трансформира своята картинка (Google Doodle) по някакъв международен мотив.
Драскането на инцидентни думи, криволичещи линии и мини-рисунки при преписването (а и изобщо при съставянето) на книги обаче е доста остаряла процедура, която може да ни опише доста за това по какъв начин хората са се занимавали с литература в предишното.
Криволичещите линии (понякога наподобяващи риби или даже продълговати хора), мини-рисунки (например рицар, който се бори с охлюв) и случайни предмети се появяват много постоянно в средновековните книги. Обикновено в добавки към тях или в полетата на страниците, драскулките постоянно могат да дадат на медиевистите (специалисти по средновековна история и култура) значима визия за това по какъв начин хората в по-ранните епохи са разбирали и реагирали на написаното на съответната страница.
Обичайна процедура в тогавашното книгоиздаване е да се написа в белите полета на листовете, да се акцентира и разяснява, да се оставят празни пространства, където да се упражнява ръкописът и даже да се оцветяват нарисуваните изображения. Като се имат поради уменията и специализацията, нужни с цел да станеш писар през Средновековието – образование, равнище на просветеност и достъп до материали, да вземем за пример – драскулките в ръкописите рядко са били недомислени или инцидентни.
Произходът на рисуването през Средновековието е мъчно да се дефинира, само че евентуално е почнало с тестването на новозаострения връх на перото за писане. Когато виждаме изображения на писари (хората, които са правили писмени копия на документи), които са в работна среда, те постоянно са изобразявани с химикалка и нож в ръка.
Този нож е бил употребен за разнообразни цели – поправяне на неточности като се изстъргва написаното от пергамента; задържане на пергамента на мястото му, тъй че писарят да не го опира с ръката, от което може да останат пръстови отпечатъци или естествено масло от кожата върху повърхността на страницата.
Важно е, че ножът е бил употребен и за контролиране на върховете на инструмента за писане, когато се затъпи след продължителна приложимост. След като заостря писеца, писарят нормално го тества върху празен лист пергамент, с цел да се увери, че буквите му ще са четливи. Драскулките от тези проби не са били предопределени да се видят от бъдещия четец, защото листът по-късно ще бъде залепен върху дървени корици.
Сега обаче, с модерните технологии, медиевистите могат да разкрият всевъзможни послания, които се крият зад страниците на тези антични книги. Тези типове драскулки – нечие необичайно име на места, скромни рисунки или даже музикални линии – са значими, тъй като ни дават необичаен взор върху действителния всекидневен живот на средновековните писари и какво в действителност са мислили за книгите, които преписват.
Виждаме един подобен образец в ръкопис, каталогизиран като Cotton Vespasian D. vi, който сега се съхранява в Британската библиотека в Лондон. Писарят е написал латинските думи „ Probatio Penn[a]e “, което значи „ проба на химикалка “.
Понякога обаче писарите са малко по-смели и пишат по-емоционално за работата си. В староанглийския текст „ De termporibus anni “ на Елфрик от 11-ти век – компактен справочник по естествени науки – писарят приключва с: „ Sy þeos gesetnys þus her geendod. God helpe minum handum. “ Или на български: „ Така дано тази комбинация завърши тук. Бог да ми помогне на ръцете. “ Писарят явно не се е наслаждавал на работата си…
Драскулки като тези демонстрират, че писарите не са били просто пасивни копирачи на текста, а дейни участници в основаването му.
Драскането в средновековните книги също ни вкарва в света на играта, защото читателите и писарите тогава (както и сега) са се предавали на желанието да запълват празните места на страницата.
Драскулките в полетата – известни като маргиналии – оферират на читателя известна отмора от труда, обвързван с съсредоточеното четене, само че също по този начин ни споделят нещо за това по какъв начин читателите са реагирали и са се заели с литературния свят на страницата.
Например, макар че „ Le Morte Darthur “ на сър Томас Малори съдържа относително малко маргиналии спрямо други средновековни ръкописи, те постоянно отразяват действието, протичащо се в описа, по неповторим метод и показват, че писарите не са единствено механични копирни машини. По-скоро техните практики при преписване са доста разнородни и човешки и дават образец за това по какъв начин в този случай писарите от 15-ти век са изиграли роля в оформянето на възприемането на литературни текстове от актуалната им аудитория.
Книгите през Средновековието са били доста по-ценни, в сравнение с са през днешния ден, заради времето, уменията и разноските, нужни за изработката им. Освен че са били обсъждани като артикул на неизменност, който би трябвало да бъде непокътнат, съхраняван и употребен като вместилище за вечността, средновековните книги са били и публични пространства, притежавани от групи хора, институции или генерации притежатели (и до днес).
Така драскулки, анотации, маркировки, мнения и допълнения стават обществени. Съчетано със статута на книгата като дълготраен обект, има смисъл, че читателите са се чувствали привлечени да напишат имената си или да рисуват в полетата и форзаците (листът, който свързва книжното тяло и подвързията) на тези книги. Оставяйки своя отпечатък, те – като ефимерни същества – се вписват във безконечната жива история на едно произведение на изкуството.
