Ердоган е новият баща на турците
Победата на Реджеп Таийп Ердоган на втория тур на изборите за президент на югоизточната ни съседка ще подпечата по този начин или другояче протичащото се през последните години цивилизационно превръщане на Турция. Това е придвижване, което размени нападателния секуларизъм с императивите на политическия ислям като съществена препоръка за обществена конвертируемост в страната, а външната политика на страната мина от интровертна към екстровертна фаза.
След двадесетгодишно ръководство на Ердоган умерено можем да кажем, че турският президент съумя да осъществя някои от концептуалните хрумвания на стратегическата дълбочина на Ахмет Давутоглу. А точно: през днешния ден Турция не е нито външна граница на НАТО, нито мост сред Изтока и Запада или просто буфер сред тях, а властови център, който - вместо да отразява и възпроизвежда логосите на непознатата геополитическа външна страна - основава лична такава.
На запад и на изток (от либийскaта Мисрата, през сирийския ал-Баб, до иракската Башика), на юг и на север (от Сомалия и Катар до Азербайджан) Анкара експлоатира синтез от мека и твърда мощ: от многочислените офиси на Турската организация за съдействие и развиване и следените от Дирекцията по религиозни каузи джамии, до турския дрон Bayraktar TB-2, летящ от Мароко до Киргизстан. По този метод югоизточната ни съседка се трансформира в районна мощ, която обаче добива конотациите на световна, когато нейната тежест бива отнасяна към геополитическия й хабитат и съседство. Под управлението на Ердоган Турция към този момент се трансформира в държава-рутер, която транслира сигнал, по който тече шовинизъм и ислямизъм, захранващ и уплътняващ необятна географска външна страна. Анкара е не просто столицата на страната, само че център, който образува политики и процеси, надалеч напускащи личните граници на Турция.
Подобни амбициозни придвижвания провокират тектонични промени, които биват съпровождани с катаклизми в политическата география. Затова и разломът сред Запада и Турция се уголемява. От години насам връзките на югоизточната ни съседка и с Европейски Съюз, и със Съединени американски щати, са в положение на свободно рухване (от замръзналата кандидатура на Турция за участие в Европейски Съюз до изхвърлянето на същата от програмата за F-35). Анкара освен че не постанова наказания на Русия около войната й против Украйна, само че и спомага за тяхното заобикаляне. Нещо повече, Турция усилва своята взаимозависимост от Москва: чрез взаимните планове посред им, касаещи както търговията на въглеводороди, по този начин и внедряването на съветска технология в турската атомна стратегия. Ако заемем термин от медицината, сходно конфлуиране е налице освен сред Турция и Русия, само че и сред техните държавни глави (процес, който се ускори след опита за прелом против Ердоган през 2016-та година). Това е една от аргументите, заради които Владимир Путин, в подтекста на предизборната акция в Турция, направи услуга на своя турски хомолог, отлагайки настоящи заплащания, дължими от Анкара. А даже и сега дипломацията на Анкара употребява посредническите услуги на съветската такава, с цел да си възстановява връзките с Башар ал-Асад.
Но все пак това Турция няма да напусне НАТО, не и до момента в който на север Русия окупира украински територии в черноморския басейн, на юг Москва има военни бази и относителен надзор върху държанието на сирийския режим, а на изток са ситуирани съветски сили в Армения. И в случай че така наречен Севърски синдром на Анкара (според който страната е заобиколена от външни врагове, целящи нейното разпадне) предизвиква обичайно паник-атаки на турския народ и политически хайлайф, то този синдром има ново измерение, обвързвано точно с механизмите за въздействие на Москва по отношение на непосредственото съседство на югоизточната ни съседка. Но особено за паник-атаката, не е казано, че източникът на такова безпокойствие е обезателно разпознат. И в случай че участието в НАТО няма да позволи турско-гръцкия конфронтация около Кипър, то излизането от Алианса на Турция би накърнило в допълнение турските позиции по отношение на въпросния проблем. Но като обобщителна равносметка за комплицираните връзки сред Запада и Турция може да послужи образецът със закупуването от страна на Анкара на съветския зенитно-ракетен комплекс С-400: откакто той бе добит, с него бе изработен един тест на крайбрежието на Черно море, а по-късно - деактивиран.
Разчекването на Турция в нейното геополитическото пространство обаче изисква запас, какъвто Анкара не има обезателно. Оттук и финансова помощ, която идва било чрез swap покупко-продажби (с Китай, Южна Корея, Саудитска Арабия и ОАЕ), било посредством вложения (ОАЕ, Катар), които целят стабилизирането на турската лира и смекчаването на инфлацията в страната, чиито чисти валутни запаси понижиха до негативни стойности за първи път от 2002-ра година. Ефектът от експанзионизма на Турция аргументи и спомагателни неудобства на външната й политика: единствено преди две години тя имаше извънредно комплицирани връзки с болшинството от съседите си и с редица други страни от района и отвън него. И макар най-много икономическите несполуки на ръководството му, Ердоган завоюва президентските избори, залагайки - съгласно към този момент споделения извод на редица наблюдаващи - на политиката на идентичността.
Именно в идентичността на Турция се състои една от колосалните промени, които Реджеп Таийп Ердоган съумя да реализира през 20 годишното си ръководство. Ако Кемал Ататюрк можеше да види 100 годишнината от основаването на Републиката, което честване ще се реализира по-късно през октомври месец, евентуално нямаше да познае личната си страна. Всъщност Ердоган е инкарнация на историческото възмездие на Абдулхамид II по отношение на Ататюрк (тогавашният султан се пробва да построи симбиоза от съвременен авторитаризъм, стъпващ на необятен ислямски конгломерат).
Но сходна равносметка не трябва да ни заблуждава: Ердоган и Ататюрк не са постоянно и обезателно антиподи. Подобно на основателя на Републиката през 1923-та година, и настоящият президент употребява авторитаризма и национализма. Подобно на ранните стадии от кемалистка Турция, Ердоган усилва размера на връзките си с Русия (тогава СССР). И Ататюрк, и Ердоган са врагове на демокрацията (макар " бащата на турците " в последните години от ръководството си да стартира да узрява в посока на " разреждане " на авторитаризма, а Ердоган да прави тъкмо противоположното придвижване, концентрирайки в допълнение властовия развой, проведен по команден метод отгоре-надолу).
И тъкмо тук се крие огромният залог за геополитическото значение на Турция, който като че ли Запада по този начин и не съумя да разбере. Този залог в никакъв случай не е касаел демокрацията в югоизточната ни съседка, тъй като такава там е имало по изключение (при това, най-близо до демокрацията тя беше по време на първите два управнически мандата на партията на настоящия държавен глава, АКП). Концентрацията на власт - под мека или твърда форма - е било естественото положение на страната в другите нейни битийни модуси.
Истинският залог, в това число и на провелите се президентски избори, в действителност не е инструменталното случване на политическия развой в Турция, а неговото ценностно наличие: секуларизъм или ислямизъм, по Киркегоровото или-или. И в случай че това е въпрос, касаещ самата Анкара и обект на нейно лично суверенно решение, то външно-политическите амплификации на тези две начала - взаимно жестоки едно по отношение на друго - засягат целя район. Понеже секуларизмът в страната допуска по-интровертна и проевропейска външна политика (с редица уговорки); нещо, което видяхме като предпочитание даже и в лицето на неуспелия претендент за президент от НРП Кемал Кълъчдароглу, макар че той е доста осъвременена версия на тогавашния муден и санкциониращ кемализъм. Докато ислямизмът контактува с районния си подтекст напълно друго: той се екстраполира и вмешателства, излъчващ сериозно отношение по отношение на иновереца - от латентна подозрителност до открита неприязън. Алиансът на цивилизациите - идея, в чиято основа стояха католическа Испания и мюсюлманска Турция, е просто избеляващо мастило по документите.
Това е и най-големият риск пред България, Югоизточна Европа и Европейски Съюз: компилирането на властническата ос сред Ердоган и Путин, притежаващи споделен, въпреки и в друга степен, антиевропейски заряд.
Но за разлика от съветския президент, турският му хомолог не може да си разреши да играе вабанк. Европейски Съюз продължава да е най-големият търговски сътрудник на Турция, а без НАТО Анкара ще стане прекомерно уязвима от Русия, с която продължава да има разнообразни ползи във всяка една гореща точка (Украйна, Либия, Сирия, Южен Кавказ). Още повече, учи историята, когато Русия е " набъбвала " в районната си среда, това постоянно е било съпроводено с паралелния развой на свиването на въздействието на Османската империя/Турция. А стратегическата самостоятелност, към която спечелилият следващите избори Ердоган движи страната, не допуска замяната на една геополитическа ос с друга. Балансът сред Запада и Изтока изисква прагматизъм, който новият остарял президент на югоизточната ни съседка е показал неведнъж в близкото минало.
100 години след своето основаване турската република наподобява доста друго. Тя е по-амбициозна и сприхава. Няма различен политик след Ататюрк, който да е формирал естеството на страната в по-голяма степен, в сравнение с това прави Ердоган. Действащият президент е новият татко на турците, които изживяват своя османски подем.
Вятърът е в платната на Ердоган
Ако до момента бе комплицирано за претендента за президент на опозицията, Кемал Кълъчдароглу, то оттук насетне ще му е още по-трудно
След двадесетгодишно ръководство на Ердоган умерено можем да кажем, че турският президент съумя да осъществя някои от концептуалните хрумвания на стратегическата дълбочина на Ахмет Давутоглу. А точно: през днешния ден Турция не е нито външна граница на НАТО, нито мост сред Изтока и Запада или просто буфер сред тях, а властови център, който - вместо да отразява и възпроизвежда логосите на непознатата геополитическа външна страна - основава лична такава.
На запад и на изток (от либийскaта Мисрата, през сирийския ал-Баб, до иракската Башика), на юг и на север (от Сомалия и Катар до Азербайджан) Анкара експлоатира синтез от мека и твърда мощ: от многочислените офиси на Турската организация за съдействие и развиване и следените от Дирекцията по религиозни каузи джамии, до турския дрон Bayraktar TB-2, летящ от Мароко до Киргизстан. По този метод югоизточната ни съседка се трансформира в районна мощ, която обаче добива конотациите на световна, когато нейната тежест бива отнасяна към геополитическия й хабитат и съседство. Под управлението на Ердоган Турция към този момент се трансформира в държава-рутер, която транслира сигнал, по който тече шовинизъм и ислямизъм, захранващ и уплътняващ необятна географска външна страна. Анкара е не просто столицата на страната, само че център, който образува политики и процеси, надалеч напускащи личните граници на Турция.
Подобни амбициозни придвижвания провокират тектонични промени, които биват съпровождани с катаклизми в политическата география. Затова и разломът сред Запада и Турция се уголемява. От години насам връзките на югоизточната ни съседка и с Европейски Съюз, и със Съединени американски щати, са в положение на свободно рухване (от замръзналата кандидатура на Турция за участие в Европейски Съюз до изхвърлянето на същата от програмата за F-35). Анкара освен че не постанова наказания на Русия около войната й против Украйна, само че и спомага за тяхното заобикаляне. Нещо повече, Турция усилва своята взаимозависимост от Москва: чрез взаимните планове посред им, касаещи както търговията на въглеводороди, по този начин и внедряването на съветска технология в турската атомна стратегия. Ако заемем термин от медицината, сходно конфлуиране е налице освен сред Турция и Русия, само че и сред техните държавни глави (процес, който се ускори след опита за прелом против Ердоган през 2016-та година). Това е една от аргументите, заради които Владимир Путин, в подтекста на предизборната акция в Турция, направи услуга на своя турски хомолог, отлагайки настоящи заплащания, дължими от Анкара. А даже и сега дипломацията на Анкара употребява посредническите услуги на съветската такава, с цел да си възстановява връзките с Башар ал-Асад.
Но все пак това Турция няма да напусне НАТО, не и до момента в който на север Русия окупира украински територии в черноморския басейн, на юг Москва има военни бази и относителен надзор върху държанието на сирийския режим, а на изток са ситуирани съветски сили в Армения. И в случай че така наречен Севърски синдром на Анкара (според който страната е заобиколена от външни врагове, целящи нейното разпадне) предизвиква обичайно паник-атаки на турския народ и политически хайлайф, то този синдром има ново измерение, обвързвано точно с механизмите за въздействие на Москва по отношение на непосредственото съседство на югоизточната ни съседка. Но особено за паник-атаката, не е казано, че източникът на такова безпокойствие е обезателно разпознат. И в случай че участието в НАТО няма да позволи турско-гръцкия конфронтация около Кипър, то излизането от Алианса на Турция би накърнило в допълнение турските позиции по отношение на въпросния проблем. Но като обобщителна равносметка за комплицираните връзки сред Запада и Турция може да послужи образецът със закупуването от страна на Анкара на съветския зенитно-ракетен комплекс С-400: откакто той бе добит, с него бе изработен един тест на крайбрежието на Черно море, а по-късно - деактивиран.
Разчекването на Турция в нейното геополитическото пространство обаче изисква запас, какъвто Анкара не има обезателно. Оттук и финансова помощ, която идва било чрез swap покупко-продажби (с Китай, Южна Корея, Саудитска Арабия и ОАЕ), било посредством вложения (ОАЕ, Катар), които целят стабилизирането на турската лира и смекчаването на инфлацията в страната, чиито чисти валутни запаси понижиха до негативни стойности за първи път от 2002-ра година. Ефектът от експанзионизма на Турция аргументи и спомагателни неудобства на външната й политика: единствено преди две години тя имаше извънредно комплицирани връзки с болшинството от съседите си и с редица други страни от района и отвън него. И макар най-много икономическите несполуки на ръководството му, Ердоган завоюва президентските избори, залагайки - съгласно към този момент споделения извод на редица наблюдаващи - на политиката на идентичността.
Именно в идентичността на Турция се състои една от колосалните промени, които Реджеп Таийп Ердоган съумя да реализира през 20 годишното си ръководство. Ако Кемал Ататюрк можеше да види 100 годишнината от основаването на Републиката, което честване ще се реализира по-късно през октомври месец, евентуално нямаше да познае личната си страна. Всъщност Ердоган е инкарнация на историческото възмездие на Абдулхамид II по отношение на Ататюрк (тогавашният султан се пробва да построи симбиоза от съвременен авторитаризъм, стъпващ на необятен ислямски конгломерат).
Но сходна равносметка не трябва да ни заблуждава: Ердоган и Ататюрк не са постоянно и обезателно антиподи. Подобно на основателя на Републиката през 1923-та година, и настоящият президент употребява авторитаризма и национализма. Подобно на ранните стадии от кемалистка Турция, Ердоган усилва размера на връзките си с Русия (тогава СССР). И Ататюрк, и Ердоган са врагове на демокрацията (макар " бащата на турците " в последните години от ръководството си да стартира да узрява в посока на " разреждане " на авторитаризма, а Ердоган да прави тъкмо противоположното придвижване, концентрирайки в допълнение властовия развой, проведен по команден метод отгоре-надолу).
И тъкмо тук се крие огромният залог за геополитическото значение на Турция, който като че ли Запада по този начин и не съумя да разбере. Този залог в никакъв случай не е касаел демокрацията в югоизточната ни съседка, тъй като такава там е имало по изключение (при това, най-близо до демокрацията тя беше по време на първите два управнически мандата на партията на настоящия държавен глава, АКП). Концентрацията на власт - под мека или твърда форма - е било естественото положение на страната в другите нейни битийни модуси.
Истинският залог, в това число и на провелите се президентски избори, в действителност не е инструменталното случване на политическия развой в Турция, а неговото ценностно наличие: секуларизъм или ислямизъм, по Киркегоровото или-или. И в случай че това е въпрос, касаещ самата Анкара и обект на нейно лично суверенно решение, то външно-политическите амплификации на тези две начала - взаимно жестоки едно по отношение на друго - засягат целя район. Понеже секуларизмът в страната допуска по-интровертна и проевропейска външна политика (с редица уговорки); нещо, което видяхме като предпочитание даже и в лицето на неуспелия претендент за президент от НРП Кемал Кълъчдароглу, макар че той е доста осъвременена версия на тогавашния муден и санкциониращ кемализъм. Докато ислямизмът контактува с районния си подтекст напълно друго: той се екстраполира и вмешателства, излъчващ сериозно отношение по отношение на иновереца - от латентна подозрителност до открита неприязън. Алиансът на цивилизациите - идея, в чиято основа стояха католическа Испания и мюсюлманска Турция, е просто избеляващо мастило по документите.
Това е и най-големият риск пред България, Югоизточна Европа и Европейски Съюз: компилирането на властническата ос сред Ердоган и Путин, притежаващи споделен, въпреки и в друга степен, антиевропейски заряд.
Но за разлика от съветския президент, турският му хомолог не може да си разреши да играе вабанк. Европейски Съюз продължава да е най-големият търговски сътрудник на Турция, а без НАТО Анкара ще стане прекомерно уязвима от Русия, с която продължава да има разнообразни ползи във всяка една гореща точка (Украйна, Либия, Сирия, Южен Кавказ). Още повече, учи историята, когато Русия е " набъбвала " в районната си среда, това постоянно е било съпроводено с паралелния развой на свиването на въздействието на Османската империя/Турция. А стратегическата самостоятелност, към която спечелилият следващите избори Ердоган движи страната, не допуска замяната на една геополитическа ос с друга. Балансът сред Запада и Изтока изисква прагматизъм, който новият остарял президент на югоизточната ни съседка е показал неведнъж в близкото минало.
100 години след своето основаване турската република наподобява доста друго. Тя е по-амбициозна и сприхава. Няма различен политик след Ататюрк, който да е формирал естеството на страната в по-голяма степен, в сравнение с това прави Ердоган. Действащият президент е новият татко на турците, които изживяват своя османски подем.
Вятърът е в платната на Ердоган
Ако до момента бе комплицирано за претендента за президент на опозицията, Кемал Кълъчдароглу, то оттук насетне ще му е още по-трудно
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ