Откриха междузвездна черна дупка, странстваща из Млечния път?
По-рано тази година учени, наподобява, се натъкнаха на междузвездна черна дупка, странстваща из Млечния път.
Сега втори екип от експерти, провеждащ обособен, самостоятелен разбор, открива съвсем същото. Той е управителен от астрономите Кейси Лам и Джесика Лу от Калифорнийския университет в Бъркли. Новият теоретичен труд обаче доближава до малко по-различно умозаключение. Ако изхождаме от евентуалната маса на обекта, би могло да става дума за неутронна звезда, а не за черна дупка.
Така или другояче и в двата случая това значи, че към този момент евентуално разполагаме с нов метод за разкриване на „ тъмни “ и компактни обекти, които кардинално са неоткриваеми в нашата вселена. А точно - като измерваме метода, по който техните гравитационни полета изкривяват светлината на далечните звезди, до момента в който минават пред тях (т.нар. гравитационна микролеща).
„ Това е първата свободно рееща се черна дупка или неутронна звезда, открита благодарение на гравитационната микролеща – споделя Лу. – С помощта на микролещата можем да проучим тези самотни и компактни обекти и да ги претеглим. Смятам, че отворихме нов прозорец към тези тъмни обекти, които кардинално не могат да бъдат видени по различен метод. “
Теориите гласят, че черните дупки съставляват рухнали ядра на солидни звезди, достигнали края на своето битие и изхвърлили своята външна обвивка. Подобни обекти - с маса, която е почти 30 пъти по-голяма от слънчевата – водят релативно къс живот. Следователно съгласно нашите калкулации би трябвало да съществуват сред 10 млн. и 1 милиарда черни дупки със звездна маса.
Черните дупки обаче не се назовават черни по случайност. Те не излъчват светлина, която можем да засечем (освен в случай че в тях не попадне материал – развой, който генерира рентгенови лъчи в пространството наоколо). Съответно в случай че една черна дупка просто съществува и не прави нищо, ние просто не можем да я забележим.
Е, съвсем. Черните дупки разполагат с извънредно мощно гравитационно поле. То е толкоз мощно, че изкривява даже светлината, която минава през него. За нас, далечните наблюдаващи, това значи, че можем евентуално да забележим по какъв начин една далечна звезда наподобява по-ярка от елементарното и се намира на по-различна позиция от нормалната си.
На 2 юни 2011 година се случва точно това. Две обособени изследвания, употребяващи техниката с микролещата - Optical Gravitational Lensing Experiment (OGLE) и Microlensing Observations in Astrophysics (MOA) – записват поотделно събитие, което доближава своя пик на 20 юли.
Събитието е кръстено MOA-2011-BLG-191/OGLE-2011-BLG-0462 (или OB110462 за по-кратко). То е извънредно дълго и блестящо. Ето за какво учените съумяват да го проучат по-внимателно.
„ Продължителността на сходно блестящо събитие нормално ни дава информация за размера на лещата, намираща се на напред във времето, която изкривява светлината на звездата зад нея – изяснява Лам. – Дългите събития нормално са в резултат на черни дупки. Няма гаранция обаче, защото продължителността на яркия епизод зависи както от масата на лещата на напред във времето, по този начин и от това какъв брой бързо се движи тя по отношение на звездата. “
„ Когато обаче изчислим очевидната позиция на звездата на назад във времето, можем да потвърдим, че лещата пред нея фактически е черна дупка. “
Източник: NASA, ESA, STScI, Joseph Olmsted
В този случай наблюденията на района са осъществени благодарение на телескопа „ Хъбъл “ на 8 пъти чак до 2017 година
След изчерпателен разбор на данните екип от астрономи, управителен от Калиаш Саху от Научния институт за галактически телескоп (STScI), доближава до заключението, че главният провинен е черна дупка, изпълняваща ролята на микролеща, чиято маса е 7,1 пъти по-голяма от слънчевата и която се намира на към 5153 светлинни години.
Сега анализът на Лу и Лам включва още повече данни от „ Хъбъл “ (до 2021 г.). Техният екип открива, че обектът наподобява малко по-малък – сред 1,6 и 4,4 пъти по отношение на масата на Слънцето.
Това значи, че той евентуално може да е неутронна звезда. Тя също съставлява рухнало ядро на солидна звезда, чиято първична маса е била сред 8 и 30 пъти по-голяма от слънчевата.
Защо двата екипа доближават до разнообразни изводи във връзка с маста на обекта? Отговорът е доста елементарен – техният разбор създава разнообразни резултати за относителните придвижвания на компактния обект и звездата.
Екипът на Саху открива, че компактният обект се движи с релативно бърза скорост – 45 км/с. В този случай той евентуално е тласнат от свръхнова.
Лам и сътрудниците ѝ настояват, че обектът се движи с 30 км/с. Техният резултат подсказва, че съществуването на свръхнова не е наложително.
На този стадий е невероятно да заявим изрично кои калкулации са верни. Откриването на други сходни обекти за в бъдеще обаче ще хвърли повече светлина по въпроса.
Изследването е признато за обява в The Astrophysical Journal и е налично в arXiv.
Източник: Science Alert
