Планът не беше да има продължение, но не можехме да

„ Планът не беше да има продължение, само че не можехме да спрем да мислим за персонажите. “

През миналите седем години диалозите сред сестрите Лин и Валъри, известни с креативния си псевдоним Лив Константин, още веднъж и още веднъж се завъртат към три паметни облика от дебютния им разказ „ Последната госпожа Периш “: изпечената манипулаторка Амбър, сексапилния милиардер Джаксън Периш и съвършената му брачна половинка Дафни. Защото посред им като че ли има нещо незавършено – не всички козове са разкрити и играта надалеч не е завършила. Тяхната видимо блестяща, само че в действителност мрачна и разтърсваща история, им печели голяма база от правилни фенове, които не пропущат опция по време на литературни събития да попитат авторките ще има ли продължение. Доскоро отговорът беше: „ Никога не се знае “. А в този момент дълго чаканата е реалност и излиза на български по едно и също време с – вълнуващата предистория, която повдига завесата към тъмното минало на Амбър.

След грандиозния триумф на „ Последната госпожа Периш “, трансформирала се в безспорна сензация измежду феновете на заплетените сюжети, интригите и непредвидените обрати, летвата е вдигната високо. Лив Константин освен се изправят пред предизвикването да се завърнат към история, писана преди години, само че и се заемат с нелеката задача да надвишават всички упования, като сервират на читателите още повече напрежение, подли схеми и лукавство във втората част от неустоимата си дилогия. И съумяват да изпълнят задачата си – „ Следващата госпожа Периш “ е оценена от повече от 100 хиляди консуматори на Goodreads, има рейтинг 4,2/5 звезди в Amazon и е определена за книга на месеца от клуба на CBS New York. Този разтърсващ психически трилър усилва апетита за драма, кавги и разкош, евентуално тъй като „ битката сред положителното и злото в никакъв случай не е била по-подмолна “, както не пропущат да отбележат редакторите на Kirkus Reviews.
„ Следващата госпожа Периш “
След като стига върха на обществената подчиненост на Бишъпс Харбър, Амбър най-накрая може да си отдъхне. Не е по никакъв начин мъчно да се любува на имението си с басейн, на лъскавата кола, финален модел, която я чака в гаража, или на дрешника, цялостен с маркови облекла, изключително в този момент, когато е свободна да прави каквото изиска. Само че насладата на Амбър Патерсън Периш трае по-кратко от предстоящото. След като освобождават Джаксън от пандиза по-рано от плануваното, тя е принудена още веднъж да се преценява с прищявките му. Зад решетките той разполага с задоволително време да сформира личен проект. А Амбър ще му помогне да го извърши, без значение дали това ѝ харесва, или не. Решен да си върне Дафни, някогашният ѝ брачен партньор прави всичко допустимо, с цел да я убеди, че се трансформирал. Но тя нееднократно си е неволи и този път има едно мислено. Призраци от предишното се завръщат и нов състезател излиза на сцената. Някои се оказват съдружници, а други – върли врагове. Но кой ще победи в опитите си да надвие останалите?

Със идната доза от тази скандална история, изплетена от разкош, операция и скрити планове, Лив Константин повишават градусите до неразбираемост и понасят читателите към ново опияняващо премеждие в света на богатите, където нищо не е такова, каквото наподобява.
„ Първият удар “
Амбър Патерсън крие прекомерно доста секрети и даже най-малката неверна стъпка може да провали деликатно премисления ѝ проект за ново начало. Тя знае, че заслужава повече от това, което ориста ѝ е отредила, и е подготвена да направи нужното, с цел да реализира амбициозните си цели. Сега е време за най-големия ѝ удар досега – някой от богаташите в Гънисън, Колорадо да постави диамантен пръстен на ръката ѝ. Веднъж щом целта е набелязана, нищо не може да я спре да получи мечтаното. Само че някои избори имат рискови последици, изключително когато са забъркани несъответствуващите хора. Изглежда, че безскрупулната Амбър има конкуренция – някой, който също толкоз добре умее да дърпа конците в своя полза; и който е кадърен да унищожи всичко, за което се е борила със зъби и нокти.

„ Първият удар “ е неудържим трилър, който гълтам вниманието на читателите с изненадващите си обрати, подлите схеми и умелата психическа игра. Това е книга, която ще накара кръвта ви да ври и кипи.
„ Последната госпожа Периш “
„ Последната госпожа Периш “ е издадена допълнително от 30 страни, оглавява класациите за бестселъри на New York Times, USA Today и Wall Street Journal и е определена за книга на месеца в читателския клуб на Рийз Уидърспуун. Предстои кино акомодация, продуцирана от стрийминг колоса Netflix, режисирана от носителя на „ Оскар “ Робърт Земекис и с присъединяване на Дженифър Лопес в една от основните функции.

„ Невероятно реален, хипнотично вълнуващ и възхитително застрашителен и отблъскващ – един от най-хубавите психически трилъри, които ще прочетете през годината. “ – Лий Чайлд
Лин и Валъри Константин. Снимка Bill Miles/Benitorial

Лив Константин е литературният псевдоним на Лин и Валъри Константин. Понеже ги разделят три щата, двете непрекъснато си пишат и непрестанно си разменят имейли. Отдават умеенето си да съчиняват мрачни сюжети на обстоятелството, че с часове са слушали историите, които баба им гъркиня им е разказвала.

* * *

Из „ Следващата госпожа Периш “ от Лив Константин
Снимка Benitorial

Първа глава
Амбър
Амбър Патерсън Периш мразеше да посещава брачна половинка си във федералния затвор. Там Джаксън излежаваше присъдата си през последните седем месеца. За нейно благополучие, той не очакваше тя да стои дълго, единствено едвам му даде оптимално разрешената сума пари – трийсет $, и да ѝ се оплаче какви условия е заставен да търпи – гадна храна, наводнения и течове от тавана при всеки дъжд, неспирни шумове, които отскачаха от метала и бетона из мръсната остаряла постройка. Понякога свижданията минаваха безпрепятствено, различен път надзирателите гледаха някак да те прецакат.

Миналата седмица напряко я отпратиха. Казаха ѝ, че била прекомерно разголена. Пълни нелепости. Гордееше се с това какъв брой ужасно изглеждаха стегнатите ѝ плочки и дългите ѝ крайници в гащеризона на „ Алекс Пери “, само че какво разбираха те от мода? Тоалетът ѝ не разкриваше прекалено много плът, единствено разкриваше що за хора бяха надзирателите. Една брачна половинка на различен пандизчия предложи на Амбър да изтича до „ Уолмарт “ и да си купи пуловер, който да облече от горната страна. Я стига. Така най-малко имаше опрощение да пропусне свиждането. Ненавиждаше да седи в претъпканата зала с простолюдието – с тези неподдържани, груби дами, които се ръгаха с лакти, единствено и единствено да се доберат първи до местата. Миризмата на на ниска цена парфюм и пот я караше да задържа дъха си. Всичко в свижданията беше непоносимо – дългите редове от твърди пластмасови столове, свързани един за друг; студеният под, затрупан с балатум; натрапчиво белите стени, по които бяха накачени плакати с разпоредбите на затвора; инцидентните инспекции, които въобще не бяха инцидентни. Беше сигурна, че Джаксън ненавижда тези свиждания толкоз, колкото и тя, тъй като не можеше да понесе мисълта да бъде уязвим пред Амбър – да носи оранжевия гащеризон вместо нормалните си дизайнерски облекла, да зависи от надзирателите, които му крещяха заповеди. Той към този момент не беше оня всевластен магнат, а просто следващият пандизчия, с нищо по-специален от другите. Слава богу, пътят до Данбъри, Кънектикът, отнемаше единствено 45 минути, тъй че на Амбър не ѝ се постановяваше да пропилява целия си ден.

Първоначално тя се притесняваше, че абсурдът ще я трансформира в личност нон грата в Бишъпс Харбър, само че явно укриването на налози не беше закононарушение, което провокира особена злост измежду най-богатите. По-скоро бяха заети да благодарят на ориста, че самите те не са били хванати. Освен това всеки, който познаваше Джаксън, знаеше, че той скоро щеше да се върне на върха, и не искаше да рискува връзките си с него, като отбягва брачната половинка му. Така че Амбър към момента можеше да се любува на дните си в кънтри клуба, на седмичните си игри на тенис и на позицията си в борда на Центъра за изкуства на Бишъпс Харбър.

Дните ѝ минаваха много прелестно, изключително когато у дома не я чакаше придирчив брачен партньор, на който да се постанова да угажда. Имаше неколцина – остарялата армия, които възмутено виреха нос, когато я видеха, само че те не я бяха приели през цялото време. Щеше да ги завоюва на своя страна, когато настъпеше комфортен миг. Единственият проблем в парадайса беше, че средствата ѝ намаляваха и се наложи да освободи част от прислугата. През последния месец беше принудена сама да си готви и кара. Освен това не си беше купувала нов тоалет от над два месеца. Ако скоро не намереше нов източник на средства, бавачката и икономката също трябваше да си заминат, щеше да се наложи да приключи визитите си във фризьорския салон и даже да замрази участието на Периш в клуба. В Бишъпс Харбър нямаше секрети. Мълвата щеше да се популяризира мълниеносно. Тя нямаше да го допусне.

Амбър въпреки всичко имаше проект. Щеше да продаде яхтата. Знаеше, че двайсетметровата „ Хатерас “ коства най-малко милион и половина, евентуално даже повече, по тази причина беше разгласила разгласи в уеб страниците за лодки Boat Trader и Boats.com. Бяха се появили трима заинтригувани купувачи. Много скоро банковите им сметки още веднъж щяха да преливат и тя щеше да се върне към живота, с който беше привикнала.

Е, съвсем. Джаксън се очакваше да си пристигна вкъщи след месец, само че тя към този момент не се опасяваше от него – не и откогато беше заложила клопката, който ѝ предоставяше коз, с който да го изнудва. Няколко месеца след сватбата им, когато беше разкрил, че в Мисури има издадена заповед за ареста ѝ, той беше употребявал това като средство, с което да я управлява, и беше почнал да я наскърбява и да се държи унизително с нея в спалнята. Можеше да го напусне и да си понесе последствията от осъщественото, поради което беше задържана в родния си град. Вероятно щеше да лежи година или две за манипулиране на правосъдни заседатели, лъжесвидетелстване и нарушение на изискванията на гаранцията си, само че предпочиташе да почине, в сравнение с да се върне в града, цялостен с дребнави хорица, в който беше израснала. Не можеше да изтърпи това оскърбление. Струваше ѝ се доста по-лесно да търпи Джаксън. Първата му брачна половинка безмълвно беше понасяла всичките му жестокости, само че Амбър не беше Дафни.

Усмихна се при загатна за нощта, в която го беше предизвикала. За първи път не беше съумял да задържи ерекцията си. А тя му се беше присмяла и му бе споделила, че към този момент е в клуба на ползващите виагра и че е време тя да си наеме някой млад градинар. Той побесня. Толкова беше гневен, че позволи грешката да я събори на леглото и да стартира да я души, до момента в който ѝ крещи обиди. Беше записала цялата сцена с камера, която беше скрила на нощното си шкафче. В онази нощ бяха станали равни. Джаксън го беше грижа повече за репутацията му, в сравнение с за това да бъде мощният във връзката им. Затова умно се съгласи на изискванията ѝ – щяха да са женени единствено на хартия, никакъв секс повече, никакви заповеди. Той щеше да получи красивата брачна половинка, която искаше, а тя – блестящия начин на живот, и животът им щеше да продължи. Но това не значеше, че изгаря от предпочитание да го вижда всеки ден.

Тя седна в сивата чакалня, беше нетърпелива да доведат Джаксън, с цел да може по-бързо да завърши със свиждането. Вдигна взор, когато вратата се отвори и той влезе. Амбър заключи, че той не изглеждаше по-зле от преди. Всъщност беше в добра форма, като че ли беше упражнявал. Но въпреки всичко федералният затвор не беше като елементарните затвори. Той ѝ насочи язвителна усмивка и когато седна, Амбър видя, че гъстата му тъмна коса беше по-дълга от нормално.

Трябваше да признае, че даже в затворническото си облекло Джаксън приличаше повече на кино звезда, която играе роля, в сравнение с същински пандизчия.

– Как е моята всеотдайна брачна половинка?

Тя му насочи допустимо най-сладката си усмивка и подвигна плещи:

– Липсваш ми, несъмнено. Но остана единствено месец и ще се върнеш у дома.

– Сигурен съм, че броиш дните. – Той се наведе напред и подписа ръце. – Като стана дума, желая да организираш празненство за освобождението ми. Важно е ние да направляваме слуховете. Нека всички схванат, че съм се върнал и съм подготвен да стартира нещо ново. Срещнах се с капиталов банкер, който разполага с чудесни контакти. В момента сформираме нов бизнес проект.

Амбър се зачуди защо ли закононарушение лежеше банкерът.

– Ето ти листата с посетители. – Подаде ѝ листче хартия през масата.

Тя хвърли бърз взор към листата. Сериозно ли говореше?

– Джаксън, останали са ни единствено петдесет хиляди в сметките. Това едвам покрива месечните ни разноски. Вече ти споделих, че се наложи да освободя Едгар и Маргарита. Нямаме пари за обилното ти празненство. Трябваше да спестявам от какво ли не. Омръзна ми да върша саможертви.

Очите му пламнаха.

– Само петдесет? Имаше съвсем половин милион в двете сметки, когато ме затвориха. Къде са отишли парите, по дяволите?

– Стига, не може да си не запомнил какъв брой скъпо е всичко. Минаха седем месеца, парите са на изчерпване. – Тя се облегна обратно и го мери с взор. – Но ми хрумна една концепция. Ако продадем яхтата, ще ѝ вземем най-малко милион и половина. Да не приказваме, че ще спестим десетки хиляди на месец от пристанищните такси, електричеството, поддръжката и застраховката. Освен това е на седем години. Когато се върнеш на върха, ще си купиш по-голяма. – И този път щеше да я кръсти на нея, а не на някогашната си жена и децата им, намерения си тя.

Лицето на Джаксън пребледня.

– Изключено!

– Защо не? Нали не я използваш. Защо си се привързал толкоз към една седемгодишна яхта? Парите ни трябват.

Той се приведе към нея и я изгледа с писклив взор.

– Чуй ме добре. Не продавай яхтата при никакви условия. Разбра ли ме? Обещавам ти, ще имаме премного пари, когато изляза, само че яхтата ми би трябвало.

– Ти май бълнуваш. Компанията я няма, всичките пари отпътуваха поради задълженията ти към данъчните. Единствените активи, които имаме, са къщата и тази яхта. Да не очакваш да имаш работа, когато те освободят?

– Виж, не мога да встъпвам в детайлности тук. – Той подвигна очи към ъгъла на стаята, където имаше камера, а след това отново погледна към Амбър. – Просто ми се довери.

Всичко ще бъде наред, щом изляза. Но не и в случай че продадеш яхтата.

Интересно, намерения си тя. Какво общо имаше яхтата?

– Добре, добре. Разбрах. Това е късметлийската ти яхта. Хубаво. Няма да я продавам. Но горещо се надявам да не ме лъжеш. Хвърлила съм око на новата сбирка на „ Оскар де ла Рента “, която излиза след няколко седмици.

Той въздъхна.

– Ще получиш всичко, което дребното ти алчно сърчице желае. Само потърпи още месец. Става ли?

– Щом казваш. Най-добре да ходя. Ще играя тенис в три. – Тя се усмихна. – Ще се забележим другата седмица.

– Почакай. Каза, че ще донесеш фотоси на сина ми.

И двамата се бяха съгласили, че беше по-добре детето им – Джаксън-младши, да остава с бавачката по време на тези свиждания. Тя бръкна в чантата си и извади пощенски плик.

– Заповядай. Няколко скорошни фотоси на нашия наследник.

Той ги взе и тя се изправи, нетърпелива да постави завършек на визитата си.

Щом излезе на открито, форсира крачка. Сама щеше да ревизира какво криеше мъжът ѝ на онази яхта.

Амбър спря при яхтклуба „ Маринърс Пойнт “, изчака камерата да разпознае номера на колата ѝ и портата постепенно се отвори. После паркира, взе тенис обувките си от пасажерското място и ги обу. Преди да слезе, изпрати малко известие. Здрасти, Джесика, написа тя. Изскочи нещо. Няма да съумея за тениса през днешния ден. Извинявай. Ще ти се обадя по-късно. Благодаря.

Денят беше безоблачен и топъл. Амбър вдиша надълбоко от ободрителния морски въздух, до момента в който вървеше към кейовете. Действаше ѝ освежаващо след задушната затворническа стая за визити. За нищо на света не би им разрешила да я тикнат зад решетките. Тя потегли към третия пристан, където преди няколко дни беше наредила да реалокират яхтата, която беше стояла на изсъхнал док след ареста на Джаксън. Подмина няколко моторни и ветроходни лодки, приближавайки се до „ Белатада “, като се смръщи на името, изписано на кърмата. Амбър беше изпаднала във екстаз, когато за първи път стъпи на първокласната и елегантна яхта, само че през цялото време мразеше това, че е кръстена на дъщерите му – Бела и Талула, и на някогашната му брачна половинка, Дафни. Особено откакто той обичаше да нервира Амбър, като ѝ подсещаше, че тя не има и парченце от достолепието и елегантността на русата и красива Дафни. Но през днешния ден не му беше времето да се терзае с такива мисли.

Качи се на яхтата, слезе долу в салона и се запъти право към сейфа в спалнята. Знаеше комбинацията наизуст и с очакване завъртя механичната брава. Но когато го отвори, настроението ѝ помръкна. Беше празен. Беше малко евентуално нещо скъпо да е прикрито в тази част на яхтата, само че тя въпреки всичко прерови салона, кухнята и столовата, местеше възглавничките и опипваше под мебелите, отваряше чекмеджетата и шкафовете, даже ревизира в електроуредите. Когато завърши с претърсването на основната спалня, тя претършува и останалите три, опипа под матраците, огледа килима за необикновени подутини, разрови се из всяка мебел, която видя. След два часа търсене не беше разкрила нищо.

Амбър се върна на палубата и въздъхна, до момента в който сядаше на капитанския стол, ръчкаше с пръст щурвала и обмисляше идващия си ход. Тогава ѝ хрумна една концепция.

Скочи бързо на крайници и измъкна кутията с принадлежности от шкафчето под руля. След като извади отвертка, стартира да развива капака в средата на щурвала и вълнението ѝ растеше. Когато най-сетне го смъкна, въздъхна разочаровано.

Нищо не беше прикрито и там. Претърсването на машинното поделение и мостика също не докара до някакъв резултат. Слънцето започваше да залязва. Цялото трескаво търсене беше на вятъра. Амбър беше извънредно разочарована. И гневна. На тази яхта беше прикрито нещо – беше сигурна в това. Щеше да се върне на сутринта и да потърси още, може би даже щеше да разпори възглавничките и да ревизира в тапицерията. Амбър напряко преливаше от неспокойствие и трябваше да си го изкара на нещо.

Белатада. Проклетото име попадна в полезрението на Амбър. Тя погледна към пилона със знамето, забито на кърмата, където беше изписано името. Ръцете ѝ се свиха в юмруци, когато стихия от гняв и възприятие за изтощение избухнаха в нея. Завъртя се и сграбчи първото нещо, което видя – дългия железен кол с кука, който служеше за оттласкването на лодката. Обви пръстите си към него, след което с бойна крачка приближи кърмата и замахна с пръта против пилона. Удари го гневно. После още веднъж и още веднъж. Целият насъбран яд се изливаше от нея и преминаваше към пръта. Усмихна се при звука от разцепващо се дърво и с цялата си мощ нанесе един заключителен, колосален удар. Амбър пусна пръта и със удовлетворение наблюдаваше по какъв начин пилонът се разцепи и падна на палубата, смлян на части. От лицето ѝ се стичаше пот и щипеше на очите ѝ, до момента в който тя се взираше в пръсналите се фрагменти. Намръщи се, премигна няколко пъти, с цел да концентрира по-добре. Дълъг железен цилиндър, който наподобяваше тубус за пури, само че по-дебел, лежеше измежду разцепеното дърво. Тя се наведе, разви капачката и измъкна снопче коприна. В тубуса обаче имаше още нещо – обърна го наобратно и деликатно изсипа наличието му на палубата. Червени, сини и жълти проблясъци танцуваха под слънчевата светлина. Тя се наведе, с цел да огледа по-отблизо, и усмивката разцъфна на лицето ѝ. Пред нея имаше червени и розови скъпоценни камъни. И диаманти. Много диаманти.

* * *

Из „ Първият удар “ от Лив Константин
Снимка Benitorial

Първа глава
В три сутринта Лана Кръмп стана безшумно от леглото, изцяло облечена, и измъкна отдолу под него куфара, който бе приготвила по-рано същата нощ. Нечие умерено дишане изпълваше пространството и тя отиде на пръсти до кошарата, с цел да огледа за последно сина си, който добродушно спеше. Излезе тихо от стаята. Чувстваше се все по-лека и по-лека, до момента в който краката ѝ я отнасяха надолу по стълбите и отвън къщата, в която бе израснала, а мислите за едно по-добро бъдеще някъде надалеч от този забутан град обземаха мозъка ѝ и ѝ даваха нова цел.

За малко се поколеба дали да не остави записка, само че в последна сметка реши да не го прави. Те знаеха за какво би трябвало да си тръгне – че каквото и да стореше, в никакъв случай нямаше да ѝ разрешат да отгледа сина си. Озърна се за последно, прошепна едно безшумно „ сбогом “ и затвори вратата зад себе си.

Бе възнамерявала деликатно бягството си, вземайки поради всяка допустима пречка. В раницата ѝ се намираха парите за незабавни случаи, които майка ѝ държеше скрити на дъното на килера в остаряла железна кутия за брашно. Нямаше да стигне надалеч с хиляда $, само че към този момент ѝ стигаха. Вече си беше купила предплатен мобилен телефон и безусловно щеше да се отърве от същинския, откакто пратеше полицията за зелен хайвер. Накрая бе заделила екземплярите си на „ Ана Каренина “ и „ Доводите на разсъдъка “. Не ѝ се щеше да оставя другите си книги, само че нямаше по какъв начин другояче. Сега трябваше единствено да стигне на автостоп до Лексингтън, Небраска, където можеше да сложи началото на втората фаза от проекта си.

Наближаваше четири сутринта, когато стигна до автогарата и си купи билет за Литъл Рок. Никак не ѝ беше прелестно да прахоса седемдесет и пет $, само че това беше единственият метод. В шест и петнайсет подаде билета си на водача и си откри място в дъното. Седна, натика телефона под възглавниците на седалката и отново стана. Щом рейсът почна да се цялостни, тя се промуши около един задаващ се пасажер и се измъкна на открито. Ако полицията почнеше да следи телефона ѝ, щеше да я търси в противоположната посока – това ѝ печелеше малко време. Първата стъпка – приключена. Слънцето почваше да се демонстрира, когато се добра до спирката за камиони и влезе вътре, с цел да потърси същинския си транспорт.

След час и две изпити кафета към този момент се возеше на пасажерското място в камиона с ремарке до камионджията Мак. Той пътуваше към Шайен, само че склони да се отклони малко от маршрута си, с цел да я остави в Лексингтън – сподели му, че отива на посетители на болната си вуйна. Беше го подбрала деликатно, откакто цяла заран зорко следи спирката за камиони в опит да реши кой ще е най-безопасният претендент. Този носеше брачна халка – първият добър знак. Беше го чула да си бъбри сладко по телефона със брачната половинка и щерка си. Това, което дефинитивно я убеди, бе моментът, в който мъжът склони глава в безмълвна молитва, преди да се нахрани. Не че вярваше в изконната доброта на всички религиозни хора, само че шестото възприятие ѝ подсказваше, че ще е в сигурност с Мак.

– Колко дълго планираш да останеш в Лексингтън? – попита я той, когато потеглиха.

Лана се помъчи да си придаде скръбен тип.

– Леля ми е доста болна, по тази причина ще остана колкото се постанова.

– Колко благо от твоя страна. Днешната юноша нормално гледа единствено себе си. Ободряващо е да видя, че млада жена като теб слага нечии други потребности преди всичко.

Лана едвам се стърпя да не врътне очи. Този добротворец през целия път ли щеше да плямпа? Изключено беше да го изтърпи пет часа. Престори се, че се прозява.

– Не съм спала, откогато чичо се обади да ми каже, че вуйна се утежнява. Ще имаш ли нещо срещу, в случай че малко си умря?

– О, не, несъмнено, че не. – Той се пресегна зад своята седалка, извади едно одеяло и ѝ го подаде. – Заповядай, пробвай да поспиш.

Тя измърмори едно „ благодаря “ и затвори очи. Не че щеше да спи. Мак може и да изглеждаше доста благ, само че Лана действително не го познаваше и нямаше желание да се разсъни заключена в някоя мазе. Ако обаче си държеше очите затворени, той на собствен ред щеше да си държи устата затворена. Старият ѝ другар Мартин Къмингс ѝ беше резервирал стая в мотел „ Астро “ за петдесет и пет $ на нощувка, тъй че напълно скоро щеше да е зад заключена врата. Имаше задоволително пари, с цел да изкара най-малко месец, само че той ѝ беше заречен да ѝ уреди работа в един локален ресторант, откакто оправеха новата ѝ идентичност.

Първоначално Мартин не беше във екстаз да се чуе с Лана – в края на краищата тя беше единствената от Блу Спрингс, Мисури, която знаеше какво е направил и къде е отишъл. Преди две години тя му послужи за оправдание. Беше се забъркал с неверната компания и по случайност се бе озовал в една кола с тях, когато обрали някаква бакалия в прилежащ град, ранявайки смъртоносно продавача. Мартин не предполагал, че нещо такова може да се случи, само че си имаше предходни неприятности със закона и се беше примолил на Лана да го покрие. Съдбата не беше на негова страна тогава, също както в този момент не беше и на нейна, и тя с наслада се бе съгласила да го измъкне. Ето по какъв начин Лана стана неговото оправдание и излъга полицията, че е бил с нея въпросната нощ. Не след дълго той се беше изнесъл от града и бе почнал нов живот. А в този момент се оказа неразривна част от нейния проект за бягство. Мартин работеше в градския списък на Юстис, Небраска. Благодарение на него за нула време щеше да се снабди с нова идентичност.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.