Да си сама на 33, не е толкова страшно
Пиша това броени дни преди да навърша 34. Статус: необвързана, живееща с куче – мопс, и с работа, която постоянно съм обичала – да пиша.
Когато бях на 10 години, мислех, че на 25 ще имам всичко - мечтаната работа (винаги съм желала да се занимавам с журналистика), семейство и най-малко едно дете. Когато си на 10 години, 25 ти наподобяват недостижими, мечтани и съвършени. Съвършени за сбъдване на фантазии. Съвършени за живот. По шаблон. Онзи, който родителите ни чертаеха скрито и желаеха от нас да бъдем съвършени. Но ние бяхме децата на прехода. Нямаше по какъв начин да бъдем съвършени. Усещахме волята на родителите си, битката им и след това... примирението им. Живот по шаблон. По начертание. Живот, в който ние, децата, бяхме целият свят. Живот, в който ние трябваше да сбъдваме техните фантазии.
Ние нямахме смарт телефони, нямахме Фейсбук и Instagram. Ние имахме себе си. Ние рисувахме игрите, на които играехме. Ние пишехме света, в който искахме да живеем. Катерехме се по дървета, крадяхме череши от непознати дворове и удряхме плесници на оня, който харесвахме. Не пишехме статуси . Те бяха в очите ни, когато закъснявахме . Те бяха в руменината по бузите, когато бяхме щастливи. Те бяха по ръцете ни със следи от тебешир, когато триехме дъските си. Така пораснахме. Без статуси. Така искахме и да живеем.
Когато бях на 25, работех това, което постоянно съм желала. Имах сътрудници, за които даже не съм и подозирала, че могат да се трансфорат освен в мои учители, само че и в най-хубавите ми другари. Имах обич. Живеех с човек, в който на 22 години се влюбих. Мислех, че имах всичко. Но... годините не бяха това, което упованията желаеха. Промениха се. Замълчаха. И единствено минаваха. На бърз каданс.
На 33 нямах нито мъж до себе си, нито работата, която обожавах или не по метода, по който си представях, че би трябвало да се случва. На 33 бях сама, навлизаща в нови води, опознаваща нови среди. С гнева, който носи самотното момиче, с чувството, че е на 33, а е при започване на кариера, която даже не е нейната. „ Промяна “ , това беше думата, която ме крепеше и си споделях, че е за положително, че е път, който е трябвало да открия, да вървя след. И го поех този път и се върнах към тези 20, в които като че ли преди малко започвах, лутах се и търсех своето място, своите хора. Аз, която на 25 имаше всичко, а на 33 нямаше нищо .
Не съм от вярващите, изключително в символичността на тези 33, само че годината, в която трябваше да бъда с тях, да ги чувствам, да нося тежестта им или да се понеса по лекотата им, беше една от преломните в живота ми. Паднах, сринах се, само че някак съумях да се събера и да се подвигна, да взема крайни решения, с цел да бъда щастлива. Да опитам да бъда щастлива. Малко по малко, малко по малко.
Претеглих годините, съпоставих ги, изравних ги, наместих ги и започнах да се оценявам, да се обичам и да слагам себе си преди всичко. И толкоз елементарно звучи, само че толкоз мъчно се реализира. Особено на 33. Особено, когато живееш с чувството, че целият цвят се е сринал, че не е твоят, че го няма, че любовта я няма. Когато започваш изначало. Когато множеството ти приятелки към този момент имат семейство и най-малко едно дете, а ти нямаш нищо.
Но да ви кажа от опит – да си сама на 33 не е толкоз ужасно. Особено в случай че се научиш да се обичаш, да се цениш и уважаваш. Да, клишето е, че в случай че ти го направиш, и другите ще го създадат, само че не очаквайте от хората толкоз доста. Както ми показа Сантра наскоро – „ научих се да не чакам доста от хората “. Това е едно от главните неща, с които би трябвало да свикнем, в случай че желаеме да бъдем щастливи. На никого не му пука толкоз за нас. Ние сме си. Сами, с нашите си прекарвания. Сами с нашите остарели 25 и новите 33. Клише.
Щастието е в нас, любовта е в нас, в нашите 33 и във всичките 33 метода да се учим на това благополучие. Когато едно малко куче ни посреща на вратата с огромните си влажни очи, изпълнени с обич, когато същото това куче " мърка " в краката ни, до момента в който сме се сгушили на дивана под мекото одеало с чаша вино в ръка, когато работата ни зависи от личния ни темп на живот, когато можем когато и да е да сложим тишърт и дънки и да тръгнем към обичания си клуб, тъй като там ще свирят нови и забавни музиканти и ще пием коктейли с обичаните си девойки или когато неделният брънч с приятелки се трансформира в един безконечен празник. Сякаш Хемингуей ни гледа в профил, отхапвайки франзела и отпивайки вино, седнал там, на брега на Сена, с полуироничната си усмивка. На 33 може да си сама на този бряг, на тази Сена, и да ти е толкоз сантиментално, че не усещаш, че си „ сингъл “ и неналичието да има някой различен там до теб, на тази Сена, в този Париж. Но споделеността липсва. И любовта. И няма да я отхвърлям. Ще имам вяра, че е там, зад ъгъла и няма да ми е необходим Tinder, с цел да я намеря.... Дано!
Когато бях на 10 години, мислех, че на 25 ще имам всичко - мечтаната работа (винаги съм желала да се занимавам с журналистика), семейство и най-малко едно дете. Когато си на 10 години, 25 ти наподобяват недостижими, мечтани и съвършени. Съвършени за сбъдване на фантазии. Съвършени за живот. По шаблон. Онзи, който родителите ни чертаеха скрито и желаеха от нас да бъдем съвършени. Но ние бяхме децата на прехода. Нямаше по какъв начин да бъдем съвършени. Усещахме волята на родителите си, битката им и след това... примирението им. Живот по шаблон. По начертание. Живот, в който ние, децата, бяхме целият свят. Живот, в който ние трябваше да сбъдваме техните фантазии.
Ние нямахме смарт телефони, нямахме Фейсбук и Instagram. Ние имахме себе си. Ние рисувахме игрите, на които играехме. Ние пишехме света, в който искахме да живеем. Катерехме се по дървета, крадяхме череши от непознати дворове и удряхме плесници на оня, който харесвахме. Не пишехме статуси . Те бяха в очите ни, когато закъснявахме . Те бяха в руменината по бузите, когато бяхме щастливи. Те бяха по ръцете ни със следи от тебешир, когато триехме дъските си. Така пораснахме. Без статуси. Така искахме и да живеем.
Когато бях на 25, работех това, което постоянно съм желала. Имах сътрудници, за които даже не съм и подозирала, че могат да се трансфорат освен в мои учители, само че и в най-хубавите ми другари. Имах обич. Живеех с човек, в който на 22 години се влюбих. Мислех, че имах всичко. Но... годините не бяха това, което упованията желаеха. Промениха се. Замълчаха. И единствено минаваха. На бърз каданс.
На 33 нямах нито мъж до себе си, нито работата, която обожавах или не по метода, по който си представях, че би трябвало да се случва. На 33 бях сама, навлизаща в нови води, опознаваща нови среди. С гнева, който носи самотното момиче, с чувството, че е на 33, а е при започване на кариера, която даже не е нейната. „ Промяна “ , това беше думата, която ме крепеше и си споделях, че е за положително, че е път, който е трябвало да открия, да вървя след. И го поех този път и се върнах към тези 20, в които като че ли преди малко започвах, лутах се и търсех своето място, своите хора. Аз, която на 25 имаше всичко, а на 33 нямаше нищо .
Не съм от вярващите, изключително в символичността на тези 33, само че годината, в която трябваше да бъда с тях, да ги чувствам, да нося тежестта им или да се понеса по лекотата им, беше една от преломните в живота ми. Паднах, сринах се, само че някак съумях да се събера и да се подвигна, да взема крайни решения, с цел да бъда щастлива. Да опитам да бъда щастлива. Малко по малко, малко по малко.
Претеглих годините, съпоставих ги, изравних ги, наместих ги и започнах да се оценявам, да се обичам и да слагам себе си преди всичко. И толкоз елементарно звучи, само че толкоз мъчно се реализира. Особено на 33. Особено, когато живееш с чувството, че целият цвят се е сринал, че не е твоят, че го няма, че любовта я няма. Когато започваш изначало. Когато множеството ти приятелки към този момент имат семейство и най-малко едно дете, а ти нямаш нищо.
Но да ви кажа от опит – да си сама на 33 не е толкоз ужасно. Особено в случай че се научиш да се обичаш, да се цениш и уважаваш. Да, клишето е, че в случай че ти го направиш, и другите ще го създадат, само че не очаквайте от хората толкоз доста. Както ми показа Сантра наскоро – „ научих се да не чакам доста от хората “. Това е едно от главните неща, с които би трябвало да свикнем, в случай че желаеме да бъдем щастливи. На никого не му пука толкоз за нас. Ние сме си. Сами, с нашите си прекарвания. Сами с нашите остарели 25 и новите 33. Клише.
Щастието е в нас, любовта е в нас, в нашите 33 и във всичките 33 метода да се учим на това благополучие. Когато едно малко куче ни посреща на вратата с огромните си влажни очи, изпълнени с обич, когато същото това куче " мърка " в краката ни, до момента в който сме се сгушили на дивана под мекото одеало с чаша вино в ръка, когато работата ни зависи от личния ни темп на живот, когато можем когато и да е да сложим тишърт и дънки и да тръгнем към обичания си клуб, тъй като там ще свирят нови и забавни музиканти и ще пием коктейли с обичаните си девойки или когато неделният брънч с приятелки се трансформира в един безконечен празник. Сякаш Хемингуей ни гледа в профил, отхапвайки франзела и отпивайки вино, седнал там, на брега на Сена, с полуироничната си усмивка. На 33 може да си сама на този бряг, на тази Сена, и да ти е толкоз сантиментално, че не усещаш, че си „ сингъл “ и неналичието да има някой различен там до теб, на тази Сена, в този Париж. Но споделеността липсва. И любовта. И няма да я отхвърлям. Ще имам вяра, че е там, зад ъгъла и няма да ми е необходим Tinder, с цел да я намеря.... Дано!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ