Пиесата на Уилям Гибсън е една от най-любимите постановки на

Пиесата на Уилям Гибсън е една от най-любимите постановки на българските театри и бързата инспекция сподели, че даже и сега тя се играе най-малко на три подиуми в страната. Оригиналът е подложен на Бродуей през 1962 година с Хенри Фонда и Ан Банкрофт, в едноименния филм играят Робърт Мичъм и Шърли Маклейн, а у нас най-легендарните постановки са първата с Апостол Карамитев и Славка Славова и по-късно тази на Любен Гройс с Явор Милушев и.

Аз съм чувала за „ Двама на люлката “ от майка си и имах огромно предпочитание да видя тази известна любовна история. Постановката, която избрах, е на Пловдивския спектакъл, режисьор е Бина Харалампиева, в основните функции са Герасим Георгиев-Геро и Елена Атанасова. Историята на Гител и Джери доста припомня на друга моя обичана пиеса –. И тук връзката на героите стартира с една буйна нощ, и двамата имат история зад тила си и това ще се окаже спънка за тяхната връзка даже и тогава, когато е ясно, че се обичат и желаят да са дружно. Джери е в бракоразвод, само че е мощно обвързван със брачната половинка си, а Гител е лекомислена и подготвена за ново начало всеки ден. Заглавието на пиесата е метафора, която може да се интерпретира най-малко по два метода – от една страна, Джери и Гител са толкоз разнообразни, че когато единият е посърнал и паднал духом, другият е въодушевен, прочувствен и съумява да даде подтик на връзката им. От друга страна, и самата им обич е като люлка – с огромни амплитуди, с мигове на пристрастеност и наслада, редуващи се със кавги и обиди.

Постановката на Пловдивския спектакъл е добра, само че не е задоволително добра. Двамата артисти играят по идентичен метод и с идентични облекла от самото начало и въобще не излиза наяве, че в действителност в пиесата има огромни прескачания напред в годините. В някои от другите постановки даже има разнообразни артисти за другите възрасти на героите. Но и с костюми или леки промени в декора това би могло да се маркира, тъй като е значимо за действието. По-голямо е разочарованието ми от самите артисти. Герасим Георгиев-Геро е надарен, а Елена Ангелова е хубава и чаровна, само че това не е задоволително за убедителността на облиците им. И до момента в който той съумява в някаква степен да построи компактен облик на нервак с ранима душа, то за нейната героиня не мога да кажа нищо несъмнено – в доста от сцените не е напълно ясно нито какво усеща, нито за какво. И доколкото това е история и тя разчита на доста мощна химия сред двамата артисти, това също ми липсваше.

Оценявам високо опитите на българските театри да поддържат репертоар от типичен заглавия и мисля, че всяко последващо потомство театрални фенове би трябвало да може да се допре до тях. Можем да отнесем тази режисура към приблизително сполучливите тълкования на класиката.