разказ по картинка
Петък следобяд из София. Краят на септември.
Есента е тук. И моят град отново се държи като моя град преди години.
Когато гимназията ми беше в Лозенец, бяхме първа промяна и следобедите прекарвахме в центъра. Навсякъде в центъра.
Тротоарите са все по този начин криви, посипани с листа от кестените, редуват се спокойни и натоварени места, спокойни и забързани лица.
По облеклата не може да се разбере кой сезон е. Жени с летни рокли и сандали, дами с поли и кожени ботуши, дами от близките, преди предприятия или служби, в този момент наречени офиси – строги рокли и токчета.
Учениците – по къси ръкави, дънки и кецове. И с най-разнообразни прически. Особено девойките. Точно като в края на 90-те. Конски опашки, бръснати глави – момиче ли си, уейвка ли си, метъл ли ти се слуша...
С другарка от едно време (определяме се като “ялтаджийки ”) пием кафе в картонени чашки, седнали на кашпи на тротоара на “Патриарха ”. Покрай нас профучат коли, а ние бърборим и се хилим и не ни нервира високата скорост на някои от по-отворените. Възрастен господин отваря следобедно магазинчето си за антикварни книги.
На “Попа ” – хубост. Ретро трамвай. Ватманът приказва по мобилния, до момента в който чака сигнал, че може да продължи към Строителния. Можеше да е ретро машинист. Знам ли...
Напред към БФС, към парка. И отново има скейтъри. За страдание има мегадразнещ саундчек. Голям концерт на стадиона. На Националния стадион ще пее национална звезда. Не желая да се сещам, че знам името й/му.Покрай Ректората си е все по този начин оживено. Коли, народ, млади, остарели.
В Докторската градинка отново има майки с деца. И възпитаници от Музикалното. Нещо ми е неестествено с тази свежа зелена трева. Преди пък евентуално отново съм намирала кое да ме подразни леко...
И внезапно от “Марин Дринов ” се появяват служители на реда. Петима души. До всеки от тях по един мъж, с по-тъмна кожа, с по една раница на гърба. Но не гледат в земята, главите са вдигнати. Всички стигат до един автобус, който е бил остарял още когато бях в гимназията. Спрял е пред кино “Левски ”. Мъжете се качват, сядат, гледат през прозорците. Аз отивам в парка “Заимов ”, те в някой бежански център.
В парка още майки, още деца, мирише на есен, учениците от Английската са на бира. Както и преди.
Взе, че заваля.
Есента е тук. И моят град отново се държи като моя град преди години.
Когато гимназията ми беше в Лозенец, бяхме първа промяна и следобедите прекарвахме в центъра. Навсякъде в центъра.
Тротоарите са все по този начин криви, посипани с листа от кестените, редуват се спокойни и натоварени места, спокойни и забързани лица.
По облеклата не може да се разбере кой сезон е. Жени с летни рокли и сандали, дами с поли и кожени ботуши, дами от близките, преди предприятия или служби, в този момент наречени офиси – строги рокли и токчета.
Учениците – по къси ръкави, дънки и кецове. И с най-разнообразни прически. Особено девойките. Точно като в края на 90-те. Конски опашки, бръснати глави – момиче ли си, уейвка ли си, метъл ли ти се слуша...
С другарка от едно време (определяме се като “ялтаджийки ”) пием кафе в картонени чашки, седнали на кашпи на тротоара на “Патриарха ”. Покрай нас профучат коли, а ние бърборим и се хилим и не ни нервира високата скорост на някои от по-отворените. Възрастен господин отваря следобедно магазинчето си за антикварни книги.
На “Попа ” – хубост. Ретро трамвай. Ватманът приказва по мобилния, до момента в който чака сигнал, че може да продължи към Строителния. Можеше да е ретро машинист. Знам ли...
Напред към БФС, към парка. И отново има скейтъри. За страдание има мегадразнещ саундчек. Голям концерт на стадиона. На Националния стадион ще пее национална звезда. Не желая да се сещам, че знам името й/му.Покрай Ректората си е все по този начин оживено. Коли, народ, млади, остарели.
В Докторската градинка отново има майки с деца. И възпитаници от Музикалното. Нещо ми е неестествено с тази свежа зелена трева. Преди пък евентуално отново съм намирала кое да ме подразни леко...
И внезапно от “Марин Дринов ” се появяват служители на реда. Петима души. До всеки от тях по един мъж, с по-тъмна кожа, с по една раница на гърба. Но не гледат в земята, главите са вдигнати. Всички стигат до един автобус, който е бил остарял още когато бях в гимназията. Спрял е пред кино “Левски ”. Мъжете се качват, сядат, гледат през прозорците. Аз отивам в парка “Заимов ”, те в някой бежански център.
В парка още майки, още деца, мирише на есен, учениците от Английската са на бира. Както и преди.
Взе, че заваля.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ