Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

Там където водите на Карибско море срещат Атлантика, вълните им се разрушават в един дребен остров. Наричан е Дяволският, тъй като с изключение на, че теченията край него са подли, през XIX в. и XX в. на него са били изпращани френски каторжници и пандизчии с доживотна присъда. Това райско кътче се оказва пъкъл за всеки стъпил на брега му. Ако не загинат от полудяване, заболявания и недохранване, заточените на него страдат от жестокости, проявявани от страна на стражите, а опиталите се да избягат намират гибелта си в подлите морски води.

Един от най-известните пандизчии лежали там e Алфред Драйфус, чийто развой поляризира френското общество на прага на ХХ в. Френският офицер, от еврейски генезис, е наказан на изгнание на Дяволския остров за държавна измяна, а точно – предаване на секретни военни документи на немските управляващи. Присъдата се оказва единствено искрата на последвалия пожар, който лумва из интелектуалния и държавен хайлайф на Франция.

Последвалите журналистически следствия ясно загатват, че действително Драйфус е наказан заради антисемитски аргументи, а не поради ясни и неоспорими обстоятелства. На 13 януари 1898 година, на първа страница на демократичния вестник „ Орор “, е отпечатано най-известното отворено писмо в историята със заглавие – „ Аз упреквам! “. Материалът се трансформира в един от знаците на свободата на словото. По това време създателят му към този момент се е отдръпнал от политическата журналистика, само че сериозността на делото, го кара да се завърне.

Той написа публикацията в продължение на 2-3 месеца, а резултатът е повече от впечатляващ. Мисловно тя е разграничена на три елементи: първата, разказва предисторията на случая, втората – излага обстоятелствата, а третата, най-силната – насочва открити обвинявания. Той упреква специалистите по случая, цялото военно ведомство, както и президента на страната, че са позволили почтен човек да получи толкоз тежка присъда. Пет дни по-късно създателят е наказан на една година отнемане от независимост, а тълпата не го възвеличава, а тъкмо противоположното – получава голям брой закани за живота си. Той по този начин и не доживява да види Драйфус освободен, само че публикацията му се оказва катализатор за преосмисляне на делото.  

Писателят е един от най-известните за времето си представители на френския реализъм. Неговите романи се характеризират с детайлно претворяване на действителността и са като психически профил на обществото. Той е също по този начин е публицист, драматург и фен фотограф. Номиниран е два пъти за Нобелова премия за литература – През 1901 година и през 1902 година, само че по този начин и не съумява да получи това влиятелно отличие. Този политически деятел с перо в ръка е Емил Зола.

Емил-Едуар Шарл Антоан Зола е роден на 2 април 1840 година в Париж. Баща му – Франсоа има италиански корени и работи като строителен инженер. Заради работата му, фамилията се мести в Екс-ан-Прованс, където Франсоа е претрупан със задача да построи водоснабдителна система за града. Именно в това градче в Южна Франция минава детството на Емил, само че когато той е едвам седемгодишен идилията е разрушена, защото татко му умира ненадейно. Тежестта за изхранване на фамилията пада върху раменете на майка му – Емили Орели Обер и идващите години са изпълнени с финансови усложнения и ограничения.

Един от съучениците на Зола в локалното учебно заведение е не различен а бъдещият художник – Пол Сезан. Двамата стават другари още като деца и след това не престават да са близки, когато се местят в Париж. Във френската столица Емил учи в Лицея „ Сейнт Луи “, ситуиран в Латинския квартал. Той на два пъти не съумява да вземе финалните си изпити и да получи тапия за приблизително обучение. След тези неуспехи е заставен да прекъсне образованието си и да си търси работа. Следващите две години са тежки и неплодотворни. Емил е незает, на прага на крайната беднотия и даже съгласно легендите се храни с врабчета, приклещени в решетките на таванския му прозорец.

През 1862 година, щастието му се усмихва и той е нает като служител в издателска компания, а по-късно се издига до позиция в рекламния отдел. На 22 години, Зола към този момент е с ясното схващане, че желае да преследва писателска кариера. Така редом с работата в офиса, стартира да написа публикации за разнообразни периодически издания, а в свободното си време работи над бъдещия си разказ.

1865 година е значима за Зола и в професионален, и в персонален проект. Тогава на бял свят се появява първият му разказ – „ Изповедта на Клод “. Той е полуавтобиографичен и споделя за бурната обич сред млад стихотворец и момиче от улицата.  Книгата не се приема задушевно от обществото. Съдържанието на романа е провокативно и Емил притегля вниманието на полицията, а по-късно губи работата си в издателската къща. Същата година Зола среща шивачката Елеонор-Александрин Мелей. Тя е красива и стройна брюнетка и е била държанка на неговия другар – Пол Сезан. Двамата се влюбват и стартират връзка, която продължава пет години и е увенчана с брак през 1870 година

През това време, Зола написа безспирно. Той бързо си намира работа като публицист, а в свободното си време работи над идващите си романи. През 1867 година излиза „ Терез Ракен “, който е огромният пробив на писателя на литературната сцена. Той е роман за пристрастеност и ликвидиране, които оплитат участниците в мрежите на виновността и водят до ужасни нещастия. Малко по-късно в съзнанието на Емил, стартира да се заражда концепцията за серия от романи.

Вдъхновение за това той черпи от „ Човешка комедия “ на Оноре дьо Балзак. Така Зола основава своята популярна поредност „ Ругон-Макарови “, част от която са най-известните му романи. Тя се състои от 20 книги и споделя фамилната история на членовете на две разклонения на един и същи жанр в интервала на Втората Френска империя (1852-1870): „ Не желая да разказвам актуалното общество, а едно семейство, с което да покажа по какъв начин то се модифицира съгласно заобикалящата го среда…. Целта ми е да съм натуралист. “

Макар за своята близо 40 годишна кариера Зола да написа повече от 60 творби и десетки публикации поредицата „ Ругон-Макарови “ се счита за короната на неговото творчество. Писателят влага доста старания в подготовката на поредицата. Той учи в елементи описвания исторически интервал и построява цяло родословие на измисленото семейство.

Почти всички основни герои в романите са показани още в първата книга – „ Възходът на семейство Ругон “ (1871). На страниците на романите, Зола изследва въздействието на икономическите, обществените, политическите и военните фактори върху ориста на семейството. В „ Убийството “ (1872) той се концентрира върху финансовите и поземлени спекулации към реновирането на Париж по време на Втората империя, а в „ Търбухът на Париж “ (1873) изследва въздействието на Парижките Хали върху живота на хората, които работят в тях.

Едни от най-известните романи от поредицата са „ Вертеп “ (1877), „ Жерминал “ (1885), „ Земя “ (1887) и „ Доктор Паскал “ (1893). Първият демонстрира последствията от злоупотребата с алкохол измежду работническата класа. Той употребява колоритен и жаргонен език, което прави романът му да звучи доста естествено. „ Жерминал “ пък се смята за шедьовърът на Зола. Той разказва взаимоотношенията сред френската буржоазия и работническата класа, до момента в който Земя “ дава взор върху селското население в онази ера. „ Доктор Паскал “ приключва цялото 20-томно странствуване в живота на рода Ругон-Макарови. Романът бележи и рухването на Наполеон III от власт.

Докато творчеството на Зола ври и кипи от хрумвания, реализъм, политика, пристрастеност и история, персоналният му живот е в застой. Емил и Александрин остават женени до края на живота му, само че въпреки тя да го поддържа в креативните му пориви и да играе добре ролята си на брачна половинка в публичните кръгове, двамата имат трагичен брак. Те нямат деца. Вероятно, защото  Александрин на млади години ражда, само че е принудена да даде детето си за осиновяване и въпреки след това да го търси, по този начин и не го намира, тъй като се оказва, че е умряло.

Също по този начин след години се разкриват пикантни елементи от персоналния им живот. Двамата нямат буйна връзка. Те съвсем не са интимни един с различен и даже се счита, че този проблем битува още от началото на брака им. Някои откриватели приписват описанията на пристрастеност и голота в романите му на обстоятелството, че това е липсвало в действителния му живот, където студенината и отчуждението са били налице. Емил се трансформира даже физически – той напълнява, трагичен е и наподобява прибързано стар.

През 1887 година животът на Зола се обръща на 180 градуса. Той отслабва, стартира да се интересува от снимка и всичко това поради появяването на нова жена в живота му. Жан Розеро е с 27 години по-млада от писателя. Тя работи като шивачка за брачната половинка му – Александрин. Двамата стартират буйна връзка. Зола даже й купува апартамент наоколо до дома си. Тя го подарява освен с обич, пристрастеност и внимание, само че и с две деца – Дениз и Жак. Когато Александрин схваща за връзката им в началото има скандал, само че след това тримата реализират мълчешком съглашение. Децата на писателя даже публично получават неговото фамилно име.

Малко преди да открие щастието в любовен проект, Зола губи другарството си със Сезан, с който са дружно от деца. Причина за срутва сред двамата е романът „ Шедьовърът “ (1886), в който Емил разказва бохемският живот на художниците и един от героите наподобява на неговия другар Пол. Двамата по този начин и не се сдобряват.

В края на XIX в. Зола към този момент е прочут публицист, радва се на благополучие в любовта, а вечерите прекарва в обсъждане на литературни въпроси с писатели като Ги дьо Мопасан и Жорис-Карл Юисманс. Този уют е нарушен от намесата му в аферата Драйфус. След като получава закани за живота си, Зола бяга в Лондон за известно време, след което още веднъж се връща в Париж. На 29 септември 1902 година обаче тялото на писателя е открито бездиханно в дома му. Като причина се показва задушаване с недоизгорели въглища. Макар в началото това да се счита за случай, по-късни разкрития демонстрират друга картина – по какъв начин недоволни от неговото покровителство за евреина-предател запушват комина му.

Известни писатели, художници и политици идват да изкажат съболезнованията си на смъртния одър на Зола. Първоначално той е заровен в гробището Монмартр, само че през 1908 година тленните му остатъци са преместени в Пантеона в Париж, където са и тези на Виктор Юго и Александър Дюма. Самият Алфред Драйфус взе участие във въпросното пренасяне, по време на което е прострелян от надъхан против него публицист.

По времето на гибелта си Зола е освен един от най-известните европейски писатели, само че е считан и за деятелен войник за истината и свободата на словото. Гласът му остава да живее в романите му, на страниците на които героите му се борят със обществена неправда, само че и където техните дейности водят до промени, от които обществото се нуждае. Както самият публицист разказва живота си: „ Ако ме попитате за какво съм пристигнал на този свят, ще ви отговоря, че съм тук, с цел да го пребивавам шумно. “