Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

„ Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся споделя Акъ балдъръ чешмеси “. Така стартира една от най-известните и най-изследвани поеми в българската литература. Чешмата, обезсмъртена в творбата, е издигната в края на XVI в. от Сиавюш паша и в миналото е имала дванадесет корита и три чучура. Цялата е била окъпана в мрамор и даже през днешния ден може да се види непокътнат един от трите й надписа, който гласи „ Благодарение на водата всяко нещо е живо. “ През 70-те години на XIX в. един преподавател я посещава и остава изумен от легендата към нейното основаване.

Преданието споделя за младата и красива Гергана, която е мощно влюбена в своята сродна душа – Никола. Един ден тя среща везир, до момента в който налива вода от близкия извор. Той се пробва по всякакъв начин да я склонни да стане негова „ ханъма “, само че тя твърдо и праволинейно отхвърля. Поразен от нейния дух, везирът построява чешма в нейна чест. Докато трае градежът на чешмата обаче се понасят клюки, че сянката на момичето е вградена в камъка. Скоро по-късно тя издъхва, а обичаният й, изумен от тъга, напуща дома и изчезва.

Вдъхновен от тази красива история, учителят написа поемата „ Изворът на белоногата “, която се трансформира в едно от най-ярките български творби, а самият той става един от най-известните и обичани български поети и писатели. През живота си той сменя не една и две „ шапки “. Бива преподавател, стихотворец, журналист, фолклорист, редактор и политик.

Петко Рачов Славейков се ражда на 17 ноември 1827 година в гр. Търново, в годината „ когато умира Бетховен, три години след гибелта на Байрон, пет години преди да почине Гьоте. “ Той е вторият наследник на Рачо Казанджията. Майка му – Пенка, умира скоро след неговото раждане. По бащина линия, родът произлиза от остарял занаятчийски жанр в Якоруда, а по майчина – от фамилия Буюклиеви в с. Вишовград. Баща му също по този начин е един от участниците във Велчовата завера (1835) и предава своя родолюбив дух и на децата си. Макар самият Рачо да не е просветен, той вижда овреме любознателността у сина си Петко и взема решение да му помогне да се изучи.

Така младият Славейков е записан в килийно учебно заведение първо в Трявна, а по-късно – в Търново, където учи черковно-славянски буквар, часослов, псалтир, евангелие. През 1842 година той се мести в Свищов да следва в учебното заведение на известния просветник и литератор Емануил Васкидович, където с изключение на всичко останало научава гръцки език.

Някъде при започване на 40-те години на XIX в. Петко съществено обмисля да се замонаши, той обикаля няколко манастира, измежду които Присовския и Троянския и чете в техните библиотеки. Баща му Рачо е срещу това синът му да стане духовник и съумява да го убеди да не приема обета. Според думи на самия Славейков по това време една книга оказва мощно въздействие върху живота и мисленето му и това е „ История славянобългарска “ на Паисий Хилендарски.

Оставил расото зад тила си, високо просветен за времето си, Славейков взема решение да се посвети на учителската специалност. През 1843 година, едвам 16-годишен, той става преподавател в Търново. Кариерата му в родния град не трае дълго, той като той написва сатиричния текст „ Прославило се Търново със славни гръцки владици “ против търновския епископ, в който го упреква, че „ селата обикаляше, сякак народа дереше и неверни пари береше; “.

През идващите двадесет години, преследван от гръцките владици, той постоянно се мести и работи като преподавател в разнообразни български градове из Северна България, измежду които Трявна, Враца, Плевен, Бяла и Елена. Методът, по който преподава е взаимоучителният и до момента в който е в Елена той даже работи в първото класно учебно заведение, известно като Даскалоливницата. Макар в битово отношение тези години да са тежки, в креативно се оказват доста значими, тъй като с помощта на тези си пътувания, Славейков съумява да събере сбирка от над 2200 песни, пословици, поговорки и гатанки.

Докато е в Трявна, Славейков среща и бъдещата си брачна половинка. Смята се, че не му е вървяло в любовта и постоянно се увличал по дами, които били по-заможни от него, каквато е и Ирина. Тя, произлиза от една от най-старите и известни тревненски семейства – Райкови, а татко й е търговец. От по-късни мемоари на сина й Пенчо и на Екатерина Каравелова излиза наяве, че е била ниска, набита жена, не изключително красива, с кафяви очи, строга и безмълвна.

Също по този начин е била изключителна къщовница и била доста работлива. Петко обаче не съумява да оцени нейните качества. Тя не допира сърцето му, нито съумява да откликне на интелектуалните му търсения. Двамата се женят през 1853 година и от бракът им се раждат общо осем деца. В свое писмо до своя другар поп Кою Витанов, Славейков споделя, че тя е „ интелигентна, почтена, и спестовна, с една тирада жена почтена, само че не и за мене. “

Малко преди сватбата си, Славейков стартира все по-усилено да се занимава с креативна активност. Той написа три книги, които издава в Букурещ през 1852 година, а точно „ Басненик “ (известна и като „ Езопови басни “), „ Смесна китка “ и „ Песнопойка или разнообразни песни, сатири и гатанки на българский език за забавление на младите “. Ако тези първи опити са повече преводни или са плод на неговата фолклорна активност, то през 1853 година излиза първата му поема –  „ Бойка челник “. Написването й е въодушевено от старите хайдушки песни, както и от събитията към Кримската война (1853 – 1856).

Периодът от 60-те години доникъде на 70-те години на XIX в. може да бъде избран като Цариградския интервал на поета, който е извънредно потребен за него. Именно тогава той се постанова като най-известния български публицист по това време в столицата на Османската империя. В Цариград Българското библейско сдружение кани Славейков да редактира българското издание на Библията.

Той работи над това в продължение на близо шест години дружно с доктор Елиас Ригс, доктор Алберт Лонг и Христодул Костович. Финалният вид на техния труд излиза от щемпел през 1871 година, по-късно синът на Петко – Пенчо, който също става стихотворец като татко си, написа, че този труд оказва огромно въздействие върху актуалния български език, налагайки източния диалект за литературен. Две години по-късно, Славейков написва и издава може би най-известното си произведение – „ Изворът на Белоногата “ (1873). Омагьосан от едно поверие, той обезсмъртява силата на духа на българската жена:

„   Гергана дума продума:

– На живот ми си стопанин,

само че на волята не ми си;

Без воля стопан ставаш ти

на мъртво сърце студено... “

Докато е в Османската столица Славейков стартира все по-активно да се занимава с политическа активност. Той се включва интензивно както в битката за българска култура, по този начин и в придвижването за българска църковна самостоятелност. Издава редица книги за потребностите на българските учебни заведения, измежду които „ Първа читанка “, „ Таблици къси “, „ Начална брошура за черковно чтение “; „ Искрици или всякакви поучителни приговорки “, „ Кратка свещена история “, „ Наръчни директиви за учителите “ и други. Когато на 27 февруари 1870 година султан Абдул Азис издава фермана за българска самостоятелна черква, Славейков е толкоз благополучен и заслепен от тази огромна победа, че се въодушевява и написва – стихотворението „ Честит ден “, в което с жар разказва смисъла на това събитие за българите:

„ Ден церемониален! Празник всеобщ!

Тържествувай българский народ!

Ти черковно към този момент си свободен, “

Обединявайки любовта си към писането и своя интерес към политическите и публични въпроси, Славейков разпростира обширна публицистична активност. Той издава вестници: „ Гайда “ (1863 – 1867), „ Македония “ (1866 – 1872), „ Шутош “ (1873 – 1874) и „ Костурка “ (1874), както и списания: „ Ружица “ (1871), „ Пчелица “ (1871), „ Читалище “ (1872 – 1873), „ Звънчатий глумчо “ (1872). „ Пчелица “ е първото детско българско списание, а „ Ружица “ е първото женско българско списание. Въпреки това най-голямо публично въздействие оказва издаването на в. „ Македония “, чийто първи брой излиза през 1866 година и е най-разпространяваният български вестник през Възраждането.

Той излиза седмично и измежду имената на главните му сътрудници личат тези на  историците Гаврил Кръстевич и Марин Дринов и на журналистите Тодор Икономов и Стефан Бобчев. През 1872 година обаче в. „ Македония “ е спрян от издаване след публикуването на публикацията „ Двете касти и двете управляващи ”. Самият Славейков, както и негови сътрудници са задържани. В публикацията той намерено предизвестява Високата врата, че църковната битка е една началото: „ С изпъждането на гръцките калугери не се е свършила българската гражданска война, нито пък ще се спре тя с това ваше държание. Недейте се обверява на моменталния този мир, който владее нашето родно място. Той скоро ще се свърши и времето на новата битка ще настане. “

Освен в креативен и обществен проект, престоят на Славейков в Цариград води до огромни промени в персонален проект. Един ден в неговата печатница влиза красивата Катерина Стойоглу, която е племенница на Георги Раковски. Тя е цялостна диаметралност на брачната половинка му Ирина – млада, красива, образована. Някои откриватели считат, че тя е първата българска писателка преди Освобождението. Според мемоари на съвременници, Петко и Катерина стартират загадка връзка.

След като той излиза от ареста през 1872 година, Цариград към този момент не е несъмнено място за него и той се мести – първо в Македония, а по-късно – в Стара Загора. Там идват също по този начин Катерина и Ирина, дружно с децата им. Смята се, че двете дами са били наясно за любовния триъгълник. Край на него поставя експлоадирането на Руско-турската война (1877-1878). Когато османците идват и опожаряват града, Петко, брачната половинка и децата им едвам се избавят живи. В пламъците умира Катерина, а окончателно са изпепелени голям брой фолклорни проучвания и сборници, които Славейков имал в персоналния си списък.

След Освобождението, Петко се отдава на политическа кариера. Той е един от участниците в Учредителното заседание и взема дейна роля при изработването на Търновската конституция. Разделянето на българските земи на Княжество България и Източна Румения, го води в новата българска столица – София. Там той става един от водачите на новосформираната Либерална партия. Тя печели първите избори и сформира държавно управление отпред с Петко Каравелов.

В него Славейков заема постовете: ръководител на Народното събрание, министър на националното просвещение и министър на вътрешните работи. През 1881 година обаче княз Александър Батенберг вкарва така наречен Режим на пълномощията, с който суспендира Търновската конституция, постанова строга цензура и вкарва ръководство посредством укази. Неудобен на новите ръководещи, Славейков търси леговище в Източна Румелия и заживява в Пловдив, където още веднъж се връща към преподавателска активност в локалната мъжка гимназия.

След края на Режимът на пълномощията, Петко се връща в София и още веднъж заема поста министър на вътрешните работи. През цялото време на своята политическа кариера, Славейков се занимава интензивно с публицистична активност. По друго време той издава вестниците: „ Остен “ (1879), „ Целокупна България “ (1879), „ Независимост “ (1880-1883), „ Търновска конституция “ (1884), „ Истина “ (1886), „ Софийски дневник “ (1886) и „ Правда “ (1888). Когато на 6 септември 1885 година се афишира Съединението сред Княжество България и Източна Румелия, Петко отпътува назад в Пловдив и поема длъжността под-комисар на града. При избухналата по-късно Сръбско-Българска война (1885), той поема основното инспекторство на Червения кръст, тъй като както споделя: „ Времето не търпеше двоене и пояснения “.

След обединяването на двете елементи на България, Славейков не престава да се занимава интензивно с социална активност, само че от ден на ден това се отразява зле на здравето му. След втори удар, който получава, той остава с парализирана ръка. Въпреки това Петко продължава да твори. В края на живота си работи над своя географски речник и върху автобиографията си. Така и не съумява да ти довърши, тъй като издъхва на 1 юли 1895 година

Синовете му поемат по неговите стъпки. Най-големият му наследник – Иван е политик в Либералната, а по-късно и в Демократическата партия. Той също по този начин превежда от британски и френски език и се занимава интензивно с публицистична активност. Рачо, кръстен на дядо си, избира военната кариера, само че също по този начин списва за разнообразни печатни издания. Христо приключва право, така също като брат си е член на Демократическата партия, а през 1910 година става министър на правораздаването. Пенчо става един от най-обичаните български поети.

Петко Славейков оставя своя отпечатък освен върху българската литература, само че и върху историята на страната. Днес на небезизвестния площад Славейков в столицата, може да се види скулптура на двамата поети татко и наследник, седнали един до различен на скамейка, въвлечени в забавен диалог.

Може би едно от най-хубавите описания на Славейков дава българския книжовен критик и публицист – Тончо Жечев: „ Той беше пръв, огромен гений в поезията, само че геният му принадлежеше на българския живот и битка, в които поезията беше единствено оръжие. Той принадлежи на българската литература толкоз, колкото и на българската социална мисъл; на нашата политическа история толкоз, колкото на народонауката и фолклористиката; на публицистиката дотолкоз, колкото на историята на нашия език и езикознание; еднообразно на историческата просвета и педагогика, както и на фейлетонистиката, хумора, сатирата и така нататък “