Педиатрите Рейчъл Врийман и Аарон Карол разглеждат произхода на това

Педиатрите Рейчъл Врийман и Аарон Карол преглеждат произхода на това неправилно разбиране в хумористична публикация от 2008 година Те откриват, че тази информация се популяризира необятно от 1970 година, когато справочник за оцеляване на американската войска предлага носенето на шапки в студено време, защото „ 40 до 45% от телесната топлота “ се губи през главата.

Тази цифра идва от проучвания на армията, извършени по време на Студената война. Според специалиста по хипотермия Даниел И. Сеслер по време на този към този момент десетилетен опит учените обличат доброволци в костюми за оцеляване в студено време и ги подлагат на ниски температури, след което откривателите правят оценка успеваемостта на костюмите. Оказало се, че забележителен % от телесната топлота се губи през главата, само че както означават Вриланд и Карол през 2008 година, костюмите не са включвали шапки. „ Тъй като [главата] беше единствената част от тялото на изследваните лица, която беше изложена на мраз, те губеха най-вече топлота, естествено, през главите си “, оповестяват те. Ако същият опит беше извършен с доброволци, облечени единствено в бански костюми, главата нямаше да способства за повече от 10 % от загубата на топлота.

В проучване от 2006 година главите на осем участници са потопени в студена вода и се стига до същото умозаключение. След като правят оценка резултата от потапянето, откривателите откриват, че „ главата не способства релативно повече от останалата част на тялото за загубата на топлота “.

Но това не значи, че зимните шапки са безполезни. Има учредения да се счита, че по-студените глави водят до непропорционално по-ниска обща телесна температура. Това може да се дължи на обстоятелството, че в главата има повече кръвоносни съдове, ситуирани покрай повърхността, или на обстоятелството, че човек не е податлив да трепери, когато единствено главата му е студена, което значи, че губи от затоплящия резултат на треперенето.

Човек би си помислил, че нещо толкоз фундаментално като броя на костите в човешкия скелет е елементарно да се разбере. Но не. От хиляди години учените броят ключиците ни и пресмятат пищялите ни, само че изненадващо не всеки път са успявали да се спогодят какъв е общият им брой. Според текст в списание Clinical Anatomy средновековните европейци са считали, че костите са 248. През 1543 година хирургът от Падуа Андреас Везалий поправя това число на малко над 300. През 1732 година най-хубавите калкулации сочат 245, а през 1858 година с помощта на Хенри Грей, създател на „ Анатомията на Грей “ (медицинският указател, а не сериала) най-сетне стигаме до актуалните брой 206.

Но не всеки човек има 206 кости.

Бебетата се раждат с повече от 300 меки кости, построени най-вече от хрущяли, свързани с тъкан от кафези, наречени остеобласти. Тези кафези отделят лепкава слуз от колаген и захарни молекули, която задържа неорганични минерали. Когато задоволително минерали попаднат в лепкавата тъкан, те се втвърдяват и образуват компактна кост.

С израстването на бебето хрущялните кости се разтварят и се заместват от скупчвания на остеобласти, които подкрепят растежа на костите. Много хрущялни кости ще се слеят посредством процеса на минерализация, като освен това ще се понижи общият брой на костите. В крайниците образуването на костите продължава и през детството и юношеството и най-после завършва, когато те доближат дължината си за възрастни.

Може би знаете, че черепът на новороденото се състои от няколко елементи, които се съединяват. Ако погледнете черепа на възрастен човек, в действителност можете да видите линиите, където тези пластини се съединяват.

И ето по този начин 300 гумени бебешки кости се трансформират в нормалните 206 кости на зрял човек. Но даже не всеки възрастен има тъкмо този брой.

Например хората могат да се родят с спомагателен набор от ребра към естествените 12. Те нормално се намират по лумбалните прешлени – тези в долната част на гърба – и нормално остават незабелязани, до момента в който индивидът не бъде проучен с рентген или при аутопсия. Няма теоретичен консенсус за това какъв брой постоянно се срещат тези спомагателни ребра, като оценките варират от по-малко от 1 % до 16 % от популацията.

Друг феномен, при който хората имат спомагателни кости, е полидактилията или спомагателните пръсти. Може би сте чували за известните полидактилни котки на Ърнест Хемингуей, които имат шест пръста вместо пет на предните си лапи. Хората с полидактилия могат да имат спомагателен пръст на някой от крайниците си (или на няколко крайника), което нормално се дължи на разновидности в един от няколко гена. Допълнителните пръсти най-често са ситуирани до някой външен пръст – дребния или палеца – макар че са документирани и други случай. Та тези пръсти могат да имат спомагателни кости.

Полидактилията в действителност е изненадващо постоянно срещана като визира 1 на всеки 700 до 1000 бебета. Девендра Сутар от Индия държи международния връх на Гинес за най-вече – 14 пръста на ръцете и 14 пръста на краката.

През по-голямата част от човешката история се е считало, че хората имат пет сетива: зрение, подушване, усет, слух и досег. Тази концепция може да се свърже с Аристотел, който в етюд за природата на душата, озаглавен De Anima и написан към 350 година прочие н. е., твърди, че хората имат пет специфични сетива, разграничени на две категории: допирът и усетът се възприемат посредством директен контакт, а зрението, обонянието и слухът се реализират посредством някаква среда – въздух или вода – които подхождат на два от четирите детайла, които съгласно античните гърци построяват вселената. Освен това Аристотел отбелязва, че всяко от сетивата има собствен личен орган, да вземем за пример носът за подушване, което съгласно него в допълнение поддържа теорията му за точната численост.

Днес обаче учените считат, че хората имат доста повече от пет. Проприоцепцията да вземем за пример е чувството да знаем къде се намират частите на тялото ни и какво вършат. Това чувство прави допустимо да тичаме, без да гледаме в краката си, или да вземем предмет, без да го виждаме. Еквилибриоцепцията е главно възприятието ни за равновесие, което ни разрешава да стоим изправени и да се навеждаме, без да падаме, да не приказваме за способността на някои да вървят по въжета. Хронорецепцията е чувството ни за приключване на времето.

Подобно на броя на костите в човешкото тяло, другите сетива от време на време се сплотяват или припокриват. Синестезията е добре познато събитие, при което хората споделят, че могат да виждат звуци, да чуват форми или даже да усещат математически уравнения. Изследванията демонстрират, че синестезията се предава в фамилията, което приказва за генетичен съставен елемент, само че повода за нея към момента не е добре проучена. До 4% от популацията има генни разновидности, които могат да бъдат свързани с нея. Сред тях са писателя Владимир Набоков и музиканта Дюк Елингтън, както и, може би, художника Винсент ван Гог.