Есета от Павел Бебов
Пътят към дома
Кой е най-скъпият ни дом? Там, където сме родени? Там, където са останали детските ни години? Или където си усетил трепетите на юношеството? На множеството от нас и младостта ни кара постоянно да се връщаме към родното място. Сгушената стаичка ни даряваше с незабравимите мигове на студентството. Малката повърхност не ни пречеше да мечтаем за нещо огромно и хубаво. Запомнихме ли го? Сигурно огромна част от тези прелестни времена са останали надалеч зад нас. Без да ги забравяме. Скъпо ни е и фамилното жилище. Макар то да е обикновено на цялото семейство. Докато птичките - синове и дъщери, не литнат в своите си направления. Без да можеш да ги спреш. И без да имаш каквото и да е право да го направиш това.
И въпреки всичко всяко пътешестване в предишното към дома е нещо незабравимо. Защото те връща в спомените. На детството, на юношеството, на младостта, на по-зрелите след това години. Пътищата, които един човек изминава, са толкоз доста и толкоз разнообразни. Сближава ги единствено едно - родната стряха. Може би малко скромна, само че постоянно незабравима.
Връщайки се, стигаме до първата къща от родния край и гърдите се изпълват със свободния въздух. Защото оттова си тръгнал в годините. Връщал си се многократно по познатия път и постоянно си го очаквал това връщане. Тези мемоари не изчезват с времето. Напротив, стават все по-скъпи и по-незабравими. Ще минеш по-утъпканата пътека към дома. Ще отвориш външната врата. Ще извадиш ключа от под изтривалката, с цел да влезеш в един единствено твой дом. Само че това за ключа и изтривалката го забравете. В днешни дни това е невероятно. Защото от ъглите дебнат крадци. Все по-арогантни, дръзки и изобретателни. Дай Боже и от тях да се откри избавление. Инак можем да влезем в един разрушен, разпилян и ограбен дом. Но и тогава ти няма да изоставиш родното място. То постоянно ще е най-очаквано, най-желано и най-истинско. Без някакви имотни сметки и ограбени очаквания.
И още веднъж ще преминеш по утъпканата пътека на спомените. На миналите пътища на времето. Те ще те водят в разнообразни направления и на разнообразни места. Те ще са животът ти, който не можеш да задраскаш с лека ръка. Това са твоите години - положителни и неприятни, пъстроцветни и сиви, обичани и ненавиждани. Но персонално твои! Незабравими, без да изгубят своята истина и време. Лично твои: като родния дом, който може и към този момент да го няма. Но в сърцето ни остава този дом, който ни е дарил с живот. За него сриване няма.
Озлобеният озъбен свят
Защо толкоз доста се ненавиждаме? Не го желаеме да е по този начин, само че просто наподобява светът към този момент се е трансформирал. Всеки е сграбчил душицата си и не мисли за нищо друго с изключение на за себе си. Но какво ще завоюва от това? Едно огромно нищо. Да, но всяка една стъпка, която вършим, е ориентирана горе-долу в прочут случай против другия. Па бил той напълно близо до нас. Всекидневието е забързано, неразбираемо, изпълнено с изненади. Които ни носят най-често неприятни страсти. Готови ли сме постоянно да ги надживеем? Да се преборим с тях? Да ги победим? Защото против себе си би трябвало да се преборим с действителния, със съществуващия злобен и озъбен свят. Братство ли? Ами всеки е затворен в личната си черупка и единствено гледа да не допусне никой в това толкоз персонално пространство. Егоизъм ли е това? Или възприятие да се самосъхраниме? Е, добре, и като оцелееш по този метод въпреки всичко по-щастлив ли ще си? Много подозрително и илюзорно. Но то ти подарява заблудата, че нещо си загърбил, надмогнал и победил. Поредната човешка илюзия.
Какво ни остава тогава? Все отново няма съображение да се предаваш. След като си наясно, че дребното време, с което разполагаме, би трябвало да носи и победи. Които всеки от нас търси и приема като свое персонално постижение.
И въпреки всичко за какво светът, в който живеем, през днешния ден е толкоз негостолюбив и злобен? Защо всичките ни старания или множеството от тях отиват, с цел да оцелеем, макар жертвите, които вършим със себе си. Несправедливите обвинявания, които получаваме, в множеството случаи още веднъж носят детайла на един заобикалящ ни егоцентризъм и нарцисизъм. Всеки човек, който твърдо счита, че е само прав, живее в дълбока илюзия. Която рано или късно ще го цапардоса по главата. За да го вразуми и приземи. Защото не може твоята истина да е единствена.
И несъмнено с времето, когато осъзнаем нуждата от............. опозиция с несправедливите несгоди, ще поемем надълбоко въздуха на облекчението. С твърдата решителност да надделеем над озлобения и озъбен свят, който ни заобикаля.
Моята молитва
Тя е напълно къса. Отправена към Господ. Всяка вечер, като си лягам. Предпочитам да е на мрачно. Просто тъй като е прекомерно персонална. Посветена е на най-близките ми. Първо към двамата ми прелестни синове. Какъв би бил животът ми без тях. За хубаво и за неприятно все тях диря. Виждам ги прекомерно рядко - не повече от един път седмично за по броени минути. Но и това е нещо. Хубаво нещо. Пък и нали всеки ден вечер се чуваме. Най-ми е мъчно да приема честите им пътувания. В множеството случаи са служебни. Явно са неизбежни. Но нали постоянно си остават наши деца. Да ги мислиш и да желаеш да се приберат час по-скоро. Не дай си боже да се забавят. Полудявам от терзание. Те постоянно го посрещат това мое терзание с подигравателни усмивки. Нищо, че към този момент са родители и с времето ще ме схванат по-добре.
Но да са им живи и здрави.
След това в молитвата ми идва ред на четирите ми внучки. Какви хубавици са единствено! От най-голямата - умницата ми Али, през надарените и очарователните близначки Каролина и Валерия, до най-малката - бойната и непоклатима Виви. Знаят, че би трябвало доста да се пазят и да ги пазят. От неприятни и завистливи хора, от жестоката среда в близост. От тъжни неприятни случайности. Така че всяка вечер им поисквам:
Да са живи и здрави.
Моля се и за жена ми Влади - спътницата ми в живота. Да е постоянно в положително въодушевление. Да няма разправии сред нас (в множеството случаи те са тъпи и безсмислени). Защото човек би трябвало да гледа доста по-ведро и по положително в този по този начин къс живот. Защо да го усложняваме ненужно и излишно? Днес мъчно можем да се опазим от лошотиите, от завистта за този дето духа. Затова й поисквам да пазим хубавите моменти, да ги ценим и обичаме. За живот и здраве.
Моля се всяка вечер Бог да опази всичките ми скъпи духовни и материални неща, които са неизменима и нужна част от живота ми. Защото без тях към нас ще зейне огромна празнина. И ще е все по-безсмислено. Запазят ли се те, резервираме се и ние, в случай че успеем да ги съхраним.
Та след нощите на размисъл идват дните на дейностите. Полезни и не до такава степен. Но без устрема нещо да се промени, нищо положително не може да се случи. Затова нека Господ да ни дава мощ и предпочитание да сме потребни. На другите, само че и на себе си.
Нека да сме живи и здрави. И да не се предаваме. Пред компликациите. Пред завистта. Пред тъмнината. Нали на сутринта слънцето отново ще изгрее.
Тайни ли? Ама че нелепост
Имах наскоро рожден ден. Поздравлението от сътрудниците беше прочувствено. Мило. Изпълнено с почитание. Същински гъдел за душата. Със удовлетворение го прочетох повторно. И внезапно нещо ме жегна. Бил съм знаел тайната на безконечната младост. Глупости! Много добре самичък си знаех, че такива секрети няма. Знаех си доста тъкмо какво съставлявам. Не единствено с побелелите коси. С бръчките. С болките в колената. Не можех да излъжа нито себе си, нито другите. Пък и изобщо не желаех. По природа съм реалист и не обичах да се самозаблуждавам. Та и по тази причина най-мразех, когато срещна остарял другар или прочут, той да ме обсипва с похвали от рода: " Боже, какъв брой добре изглеждаш. " Ама че нелепости. Ако го правеше лицето от злоба - разбираемо е. Но не е правилно. Затова и вътрешно озлобявах. Добре че не се хващах на въдицата. Знаех къде е истината.
Така дните се изнизваха един след различен. Понякога доста дълги и скучни. Понякога напрегнати, неспокойни, припряни и бързи. Като че ли започвах да избирам първите. Защото ми носеха някаква тъпа инертност. Или пък силите ми намаляваха, с цел да бъда отново оня млад мъж - упорит, непослушен, борбен, жаден за всевъзможни триумфи. Някои от тях реализирах - елементарно или по-трудно. Често не успявах. Но бях сигурен, че би трябвало да опитам отново, в случай че желая да печеля. И още веднъж се хвърлях в борбата - настървено и без боязън.
А в този момент? Често ме наляга апатията, нежеланието да преодолея бавния ход на времето. За да го прескоча и да хукна напред против минутите и часовете. Както беше преди. Дай боже, да не се отпусна и да намирам опрощение в преумората на деня, в безсилието да вървиш крепко насочен напред. Да побеждаваш. Да вървиш бързо и устремено. Без да се оправдаваш с болките в колената. Защото синовете ти - обични и умни, отново ще ти намерят дефекти, че не си обръщаш внимание на здравето, че не вървиш на профилактичните прегледи, че не пиеш тези хапчета, които щели да ти облекчат колената. Техните рецензии несъмнено са прави. И виждаш по какъв начин непрестанно порастват. Защото момчетата ти няма да се заловен на въдицата, че ти все в миналото ще тръгнеш по прегледи, ще обиколиш десетина лекарски кабинета. Които ще ти открият тази или онази болка и ще ти предпишат разните там цярове. Но ти отново ще обещаеш, че това все в миналото ще стане. В несигурно бъдеще.
Само твърдо вярваш в себе си, че няма по този начин елементарно да се предадеш. Че ще воюваш за своето аз, за здравето си. Но въпреки и тогава, когато стане невероятно, да не потърсиш помощ. А другояче живият живот си е прелестен. И по никакъв начин не би трябвало елементарно да се изпуска. Всяка дадена ни от Бог минута. Час. Ден. Месец. И година. Най-хубавия ни подарък.
Павел Бебов (1943-2019) е роден в гр. Кнежа, Плевенска област. Дългогодишен публицист, журналист и шеф на ДУМА. На 27 септември щеше да навърши 76 години. В негова памет публикуваме няколко есета от последната му книга " Сън в каруца ".
Кой е най-скъпият ни дом? Там, където сме родени? Там, където са останали детските ни години? Или където си усетил трепетите на юношеството? На множеството от нас и младостта ни кара постоянно да се връщаме към родното място. Сгушената стаичка ни даряваше с незабравимите мигове на студентството. Малката повърхност не ни пречеше да мечтаем за нещо огромно и хубаво. Запомнихме ли го? Сигурно огромна част от тези прелестни времена са останали надалеч зад нас. Без да ги забравяме. Скъпо ни е и фамилното жилище. Макар то да е обикновено на цялото семейство. Докато птичките - синове и дъщери, не литнат в своите си направления. Без да можеш да ги спреш. И без да имаш каквото и да е право да го направиш това.
И въпреки всичко всяко пътешестване в предишното към дома е нещо незабравимо. Защото те връща в спомените. На детството, на юношеството, на младостта, на по-зрелите след това години. Пътищата, които един човек изминава, са толкоз доста и толкоз разнообразни. Сближава ги единствено едно - родната стряха. Може би малко скромна, само че постоянно незабравима.
Връщайки се, стигаме до първата къща от родния край и гърдите се изпълват със свободния въздух. Защото оттова си тръгнал в годините. Връщал си се многократно по познатия път и постоянно си го очаквал това връщане. Тези мемоари не изчезват с времето. Напротив, стават все по-скъпи и по-незабравими. Ще минеш по-утъпканата пътека към дома. Ще отвориш външната врата. Ще извадиш ключа от под изтривалката, с цел да влезеш в един единствено твой дом. Само че това за ключа и изтривалката го забравете. В днешни дни това е невероятно. Защото от ъглите дебнат крадци. Все по-арогантни, дръзки и изобретателни. Дай Боже и от тях да се откри избавление. Инак можем да влезем в един разрушен, разпилян и ограбен дом. Но и тогава ти няма да изоставиш родното място. То постоянно ще е най-очаквано, най-желано и най-истинско. Без някакви имотни сметки и ограбени очаквания.
И още веднъж ще преминеш по утъпканата пътека на спомените. На миналите пътища на времето. Те ще те водят в разнообразни направления и на разнообразни места. Те ще са животът ти, който не можеш да задраскаш с лека ръка. Това са твоите години - положителни и неприятни, пъстроцветни и сиви, обичани и ненавиждани. Но персонално твои! Незабравими, без да изгубят своята истина и време. Лично твои: като родния дом, който може и към този момент да го няма. Но в сърцето ни остава този дом, който ни е дарил с живот. За него сриване няма.
Озлобеният озъбен свят
Защо толкоз доста се ненавиждаме? Не го желаеме да е по този начин, само че просто наподобява светът към този момент се е трансформирал. Всеки е сграбчил душицата си и не мисли за нищо друго с изключение на за себе си. Но какво ще завоюва от това? Едно огромно нищо. Да, но всяка една стъпка, която вършим, е ориентирана горе-долу в прочут случай против другия. Па бил той напълно близо до нас. Всекидневието е забързано, неразбираемо, изпълнено с изненади. Които ни носят най-често неприятни страсти. Готови ли сме постоянно да ги надживеем? Да се преборим с тях? Да ги победим? Защото против себе си би трябвало да се преборим с действителния, със съществуващия злобен и озъбен свят. Братство ли? Ами всеки е затворен в личната си черупка и единствено гледа да не допусне никой в това толкоз персонално пространство. Егоизъм ли е това? Или възприятие да се самосъхраниме? Е, добре, и като оцелееш по този метод въпреки всичко по-щастлив ли ще си? Много подозрително и илюзорно. Но то ти подарява заблудата, че нещо си загърбил, надмогнал и победил. Поредната човешка илюзия.
Какво ни остава тогава? Все отново няма съображение да се предаваш. След като си наясно, че дребното време, с което разполагаме, би трябвало да носи и победи. Които всеки от нас търси и приема като свое персонално постижение.
И въпреки всичко за какво светът, в който живеем, през днешния ден е толкоз негостолюбив и злобен? Защо всичките ни старания или множеството от тях отиват, с цел да оцелеем, макар жертвите, които вършим със себе си. Несправедливите обвинявания, които получаваме, в множеството случаи още веднъж носят детайла на един заобикалящ ни егоцентризъм и нарцисизъм. Всеки човек, който твърдо счита, че е само прав, живее в дълбока илюзия. Която рано или късно ще го цапардоса по главата. За да го вразуми и приземи. Защото не може твоята истина да е единствена.
И несъмнено с времето, когато осъзнаем нуждата от............. опозиция с несправедливите несгоди, ще поемем надълбоко въздуха на облекчението. С твърдата решителност да надделеем над озлобения и озъбен свят, който ни заобикаля.
Моята молитва
Тя е напълно къса. Отправена към Господ. Всяка вечер, като си лягам. Предпочитам да е на мрачно. Просто тъй като е прекомерно персонална. Посветена е на най-близките ми. Първо към двамата ми прелестни синове. Какъв би бил животът ми без тях. За хубаво и за неприятно все тях диря. Виждам ги прекомерно рядко - не повече от един път седмично за по броени минути. Но и това е нещо. Хубаво нещо. Пък и нали всеки ден вечер се чуваме. Най-ми е мъчно да приема честите им пътувания. В множеството случаи са служебни. Явно са неизбежни. Но нали постоянно си остават наши деца. Да ги мислиш и да желаеш да се приберат час по-скоро. Не дай си боже да се забавят. Полудявам от терзание. Те постоянно го посрещат това мое терзание с подигравателни усмивки. Нищо, че към този момент са родители и с времето ще ме схванат по-добре.
Но да са им живи и здрави.
След това в молитвата ми идва ред на четирите ми внучки. Какви хубавици са единствено! От най-голямата - умницата ми Али, през надарените и очарователните близначки Каролина и Валерия, до най-малката - бойната и непоклатима Виви. Знаят, че би трябвало доста да се пазят и да ги пазят. От неприятни и завистливи хора, от жестоката среда в близост. От тъжни неприятни случайности. Така че всяка вечер им поисквам:
Да са живи и здрави.
Моля се и за жена ми Влади - спътницата ми в живота. Да е постоянно в положително въодушевление. Да няма разправии сред нас (в множеството случаи те са тъпи и безсмислени). Защото човек би трябвало да гледа доста по-ведро и по положително в този по този начин къс живот. Защо да го усложняваме ненужно и излишно? Днес мъчно можем да се опазим от лошотиите, от завистта за този дето духа. Затова й поисквам да пазим хубавите моменти, да ги ценим и обичаме. За живот и здраве.
Моля се всяка вечер Бог да опази всичките ми скъпи духовни и материални неща, които са неизменима и нужна част от живота ми. Защото без тях към нас ще зейне огромна празнина. И ще е все по-безсмислено. Запазят ли се те, резервираме се и ние, в случай че успеем да ги съхраним.
Та след нощите на размисъл идват дните на дейностите. Полезни и не до такава степен. Но без устрема нещо да се промени, нищо положително не може да се случи. Затова нека Господ да ни дава мощ и предпочитание да сме потребни. На другите, само че и на себе си.
Нека да сме живи и здрави. И да не се предаваме. Пред компликациите. Пред завистта. Пред тъмнината. Нали на сутринта слънцето отново ще изгрее.
Тайни ли? Ама че нелепост
Имах наскоро рожден ден. Поздравлението от сътрудниците беше прочувствено. Мило. Изпълнено с почитание. Същински гъдел за душата. Със удовлетворение го прочетох повторно. И внезапно нещо ме жегна. Бил съм знаел тайната на безконечната младост. Глупости! Много добре самичък си знаех, че такива секрети няма. Знаех си доста тъкмо какво съставлявам. Не единствено с побелелите коси. С бръчките. С болките в колената. Не можех да излъжа нито себе си, нито другите. Пък и изобщо не желаех. По природа съм реалист и не обичах да се самозаблуждавам. Та и по тази причина най-мразех, когато срещна остарял другар или прочут, той да ме обсипва с похвали от рода: " Боже, какъв брой добре изглеждаш. " Ама че нелепости. Ако го правеше лицето от злоба - разбираемо е. Но не е правилно. Затова и вътрешно озлобявах. Добре че не се хващах на въдицата. Знаех къде е истината.
Така дните се изнизваха един след различен. Понякога доста дълги и скучни. Понякога напрегнати, неспокойни, припряни и бързи. Като че ли започвах да избирам първите. Защото ми носеха някаква тъпа инертност. Или пък силите ми намаляваха, с цел да бъда отново оня млад мъж - упорит, непослушен, борбен, жаден за всевъзможни триумфи. Някои от тях реализирах - елементарно или по-трудно. Често не успявах. Но бях сигурен, че би трябвало да опитам отново, в случай че желая да печеля. И още веднъж се хвърлях в борбата - настървено и без боязън.
А в този момент? Често ме наляга апатията, нежеланието да преодолея бавния ход на времето. За да го прескоча и да хукна напред против минутите и часовете. Както беше преди. Дай боже, да не се отпусна и да намирам опрощение в преумората на деня, в безсилието да вървиш крепко насочен напред. Да побеждаваш. Да вървиш бързо и устремено. Без да се оправдаваш с болките в колената. Защото синовете ти - обични и умни, отново ще ти намерят дефекти, че не си обръщаш внимание на здравето, че не вървиш на профилактичните прегледи, че не пиеш тези хапчета, които щели да ти облекчат колената. Техните рецензии несъмнено са прави. И виждаш по какъв начин непрестанно порастват. Защото момчетата ти няма да се заловен на въдицата, че ти все в миналото ще тръгнеш по прегледи, ще обиколиш десетина лекарски кабинета. Които ще ти открият тази или онази болка и ще ти предпишат разните там цярове. Но ти отново ще обещаеш, че това все в миналото ще стане. В несигурно бъдеще.
Само твърдо вярваш в себе си, че няма по този начин елементарно да се предадеш. Че ще воюваш за своето аз, за здравето си. Но въпреки и тогава, когато стане невероятно, да не потърсиш помощ. А другояче живият живот си е прелестен. И по никакъв начин не би трябвало елементарно да се изпуска. Всяка дадена ни от Бог минута. Час. Ден. Месец. И година. Най-хубавия ни подарък.
Павел Бебов (1943-2019) е роден в гр. Кнежа, Плевенска област. Дългогодишен публицист, журналист и шеф на ДУМА. На 27 септември щеше да навърши 76 години. В негова памет публикуваме няколко есета от последната му книга " Сън в каруца ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ