Споменът за Николай Гяуров - 20 години от неговата кончина
„ Първият бас на планетата “, „ цар на басите “, „ правоприемник на Орфей “ са единствено част от определенията, с които международната рецензия назовава оперния артист Николай Гяуров. Днес се навършват двадесет години от неговата кончина, напомня Българска телеграфна агенция.
Той е роден на 13 септември 1929 година във Велинград. Родителите му са бежанци от Беломорието. Като възпитаник Гяуров е вратар освен на гимназиалния, само че и на градския тим по футбол. Годината е 1948. Провежда се окръжно състезание.
„ Събрахме пари за топка, а мрежата си направихме от остаряла мрежа за футболна врата. Отидохме с футболистите и баскетболистите в Пазарджик. И Николай Гяуров беше с нас. И през разум не ни минаваше, че ще стане един от най-известните българи. Беше вратар на футболистите и можехме най-вече да помислим, че един ден ще стане номер 1 на националите… Отворихме торбичките на обед, развиваме вестниците и вадим самун и сланина. Гледаме – Гяуров яде самун и мармалад… Нямали прасе хората. Разбира се, всички режат по парченце за вратаря на тима – след това той игра ослепително “, споделя Екатерина Генова, тогава запалена волейболистка.
По-късно, в казармата, Николай Гяуров е началник на трагичен кръжок, играе в пиеси, дирижира хор. На прегледа на войнишката самоинициатива, заради заболяване на солиста, поема и солото. След като приключва военната си работа, отпътува за София, където през 1949-1950 година учи пеене в Държавната музикална консерватория при Христо Бръмбаров.
Николай Гяуров продължава музикалното си обучение в Ленинградската консерватория (1950-1951), а през 1951-1955 година следва в Московската консерватория. Там той натрупва богат репертоар от оперни арии и песни. В него доминират Верди, Мусоргски, Pимски-Корсаков, Росини, няколко имена от предкласиката. Студентът се среща с песенното творчество на Глинка, Рахманинов, Рубинщайн, Чайковски, Шуберт, Шуман, Волф.
През 1955 година, като абитуриент, дебютира на сцената на Московската оперна студия в ролята на Дон Базилио („ Севилският бръснар “ от Дж. Росини). Изпитната му работа е оценена за отличен. През същата година получава Първа премия и златен орден на Петия международен фестивал на младежта и студентите във Варшава.
Големият старт на кариерата му е „ Гран при дьо Пари “ на интернационалния конкурс по пеене в Париж през септември 1955 година В конкуренция със 147 оперни актьори от страни като Франция, Италия, Австрия, Белгия, Гърция и Венецуела, той е приет за извънредно дарование, сравняван е с имена, които са мярка в певческото изкуство – Шаляпин и Борис Христов. Оттогава стартира и международното одобряване на яркия му гений по концертните сцени и на оперната сцена.
На 18 март 1956 година младият артист, към този момент солист на Софийската национална опера, дебютира на нейна сцена в ролята на Дон Базилио. По-късно, като постоянен член на Софийската опера, взе участие в спектаклите на театъра в София и при гостувания в чужбина.
От есента на 1957 година до края на сезона е стажант, а няколко месеца по-късно – постоянен актьор в московския „ Болшой спектакъл “ и мечтан посетител в артистичното семейство на театъра. В същото време, гастролира на оперните подиуми в Ленинград, Киев, Саратов.
В края на 1957 година за първи път отпътува за Италия – страната-люлка на оперното изкуство. За облика на Мефистофел в операта „ Фауст “ Гяуров е приветстван бурно от италианската аудитория, а рецензията дефинира неговото театрално изкуство като изискано, построения облик – святкащ и мълниеносен. През ноември 1958 година артистът гостува в парижката „ Гранд опера “, пее Мефистофел на френски, а в рекламите за спектакъла е наименуван „ извънреден български бас, един от най-хубавите гласове в света “.
През идващите години Николай Гяуров гастролира с функции и концерти в доста страни. Стабилната гласова режисура му разрешава да пее без изпитание и най-тежки партии от трагичния, комичния и лиричния басов репертоар. Изпълненията му се отличават със удивително вокално и артистично майсторство, естествена даровитост и нюх към изразителния подробност, очертаващ някои рядко долавяни от артистите черти в характера на изпълнявания воин.
В началото на 1960 година отпътува за повторно за Италия и дебютира на сцената на „ Ла Скала “, в ролята на Варлаам от „ Борис Годунов “. Там пее дружно с другия популярен български бас – Борис Христов в ролята на Борис Годунов, и с Димитър Узунов – в ролята на Дмитрий Самозванеца. На сцената, през която са минали най-големите международни оперни артисти, младите Узунов и Гяуров безспорно излизат като спечелили, печелят взискателната аудитория и провокират аплодисментите й.
Печатът в Милано не скъпи похвалите и възторзите си, когато в рецензиите става дума за певческото и театралното изкуство на Гяуров: „ Той е един от тези музикални видове, родени комици, които Скалата не би трябвало да изпусне никога “. От този сезон (1959-1960) Николай Гяуров поема целия басов репертоар на Миланската канара и в десетилетното си наличие на нея (26 следващи сезона – до 1986) пресъздава всички централни облици от италианския и съветския оперен репертоар. Всяка поява на Гяуров в „ Ла Скала “ е последователност в интерпретациите на произведения от Верди, Доницети, Гуно, Белини, Бойто, Мусоргски, Моцарт.
Неоспорим е приносът на Гяуров в обогатяването на репертоара на театри като виенската „ Щатсопера “, парижката „ Гранд опера “, лондонската „ Ковънт гардън “, Метрополитен опера в Ню Йорк, оперите в Чикаго и Сан Франциско. На интернационалния музикален фестивал в Залцбург, Караян гради своята репертоарна политика с оглед гласовото и артистично наличие на Гяуров. Най-крупните постановки на тази сцена са „ Дон Жуан “, „ Борис Годунов “, „ Дон Карлос “.
ДОРИ 20 ДУШИ ДА ПЕЯТ ЕДНОВРЕМЕННО, ТОЙ Е ЧОВЕКЪТ, КОГОТО СЛУШАШ И ГЛЕДАШ
През 1993 година Николай Гяуров прави своя театрален дебют в ролята на княз Гремин, в „ Евгений Онегин “, на сцената на кралската опера „ Ковънт гардън “ в Лондон. За тази роля критикът Майкъл Оливър споделя: „ Гяуров към момента управлява отлично гласа си. Той към момента има това качество, че даже двайсет души да пеят по едно и също време, той е индивидът, който слушаш и гледаш. Така че ролята му в тази режисура е всичко друго, само че не и епизодична “. Същата година гостува в Япония с спектакъл „ Комунале “ от Болоня. В Токио Николай Гяуров взе участие в „ Риголето “ дружно с италианската певица и негова брачна половинка Мирела Френи.
През 1996 година, след 7-годишно неявяване от българската оперна сцена, Николай Гяуров се завръща в България. Заедно със брачната половинка си Мирела Френи идват в София по покана на Пламен Карталов, шеф на Софийска опера и балет, за концерт в НДК, отдаден на 40 години креативен път на фамозния бас. В концерта взе участие оркестърът на Софийската опера и балет под диригентството на Владимир Гяуров, наследник на оперното семейство.
Николай Гяуров е притежател на многочислени награди и звания. Удостоен е със званието „ Народен актьор “ (1962), с почетното звание „ Командатор на Италия “ (1974), с френското отличие „ Командьор на Ордена за изкуство и литература “ (1989), почетен член на Виенската щатсопера (1989), „ Кавалер на Почетния легион “ на Франция (15 май 1991). Лауреат е на Димитровска премия (1966). Носител е на премията „ Гран при дьо Пари “ на Международния конкурс по пеене в Париж, Франция (1955), на ордена „ Народна република България “ (първа степен, 1959), на ордена „ 13 века България “ (1989), на медал „ Стара планина “ (първа степен, 1996).
Николай Гяуров умира на 2 юни 2004 година в дома си в Модена, Италия.
Той е роден на 13 септември 1929 година във Велинград. Родителите му са бежанци от Беломорието. Като възпитаник Гяуров е вратар освен на гимназиалния, само че и на градския тим по футбол. Годината е 1948. Провежда се окръжно състезание.
„ Събрахме пари за топка, а мрежата си направихме от остаряла мрежа за футболна врата. Отидохме с футболистите и баскетболистите в Пазарджик. И Николай Гяуров беше с нас. И през разум не ни минаваше, че ще стане един от най-известните българи. Беше вратар на футболистите и можехме най-вече да помислим, че един ден ще стане номер 1 на националите… Отворихме торбичките на обед, развиваме вестниците и вадим самун и сланина. Гледаме – Гяуров яде самун и мармалад… Нямали прасе хората. Разбира се, всички режат по парченце за вратаря на тима – след това той игра ослепително “, споделя Екатерина Генова, тогава запалена волейболистка.
По-късно, в казармата, Николай Гяуров е началник на трагичен кръжок, играе в пиеси, дирижира хор. На прегледа на войнишката самоинициатива, заради заболяване на солиста, поема и солото. След като приключва военната си работа, отпътува за София, където през 1949-1950 година учи пеене в Държавната музикална консерватория при Христо Бръмбаров.
Николай Гяуров продължава музикалното си обучение в Ленинградската консерватория (1950-1951), а през 1951-1955 година следва в Московската консерватория. Там той натрупва богат репертоар от оперни арии и песни. В него доминират Верди, Мусоргски, Pимски-Корсаков, Росини, няколко имена от предкласиката. Студентът се среща с песенното творчество на Глинка, Рахманинов, Рубинщайн, Чайковски, Шуберт, Шуман, Волф.
През 1955 година, като абитуриент, дебютира на сцената на Московската оперна студия в ролята на Дон Базилио („ Севилският бръснар “ от Дж. Росини). Изпитната му работа е оценена за отличен. През същата година получава Първа премия и златен орден на Петия международен фестивал на младежта и студентите във Варшава.
Големият старт на кариерата му е „ Гран при дьо Пари “ на интернационалния конкурс по пеене в Париж през септември 1955 година В конкуренция със 147 оперни актьори от страни като Франция, Италия, Австрия, Белгия, Гърция и Венецуела, той е приет за извънредно дарование, сравняван е с имена, които са мярка в певческото изкуство – Шаляпин и Борис Христов. Оттогава стартира и международното одобряване на яркия му гений по концертните сцени и на оперната сцена.
На 18 март 1956 година младият артист, към този момент солист на Софийската национална опера, дебютира на нейна сцена в ролята на Дон Базилио. По-късно, като постоянен член на Софийската опера, взе участие в спектаклите на театъра в София и при гостувания в чужбина.
От есента на 1957 година до края на сезона е стажант, а няколко месеца по-късно – постоянен актьор в московския „ Болшой спектакъл “ и мечтан посетител в артистичното семейство на театъра. В същото време, гастролира на оперните подиуми в Ленинград, Киев, Саратов.
В края на 1957 година за първи път отпътува за Италия – страната-люлка на оперното изкуство. За облика на Мефистофел в операта „ Фауст “ Гяуров е приветстван бурно от италианската аудитория, а рецензията дефинира неговото театрално изкуство като изискано, построения облик – святкащ и мълниеносен. През ноември 1958 година артистът гостува в парижката „ Гранд опера “, пее Мефистофел на френски, а в рекламите за спектакъла е наименуван „ извънреден български бас, един от най-хубавите гласове в света “.
През идващите години Николай Гяуров гастролира с функции и концерти в доста страни. Стабилната гласова режисура му разрешава да пее без изпитание и най-тежки партии от трагичния, комичния и лиричния басов репертоар. Изпълненията му се отличават със удивително вокално и артистично майсторство, естествена даровитост и нюх към изразителния подробност, очертаващ някои рядко долавяни от артистите черти в характера на изпълнявания воин.
В началото на 1960 година отпътува за повторно за Италия и дебютира на сцената на „ Ла Скала “, в ролята на Варлаам от „ Борис Годунов “. Там пее дружно с другия популярен български бас – Борис Христов в ролята на Борис Годунов, и с Димитър Узунов – в ролята на Дмитрий Самозванеца. На сцената, през която са минали най-големите международни оперни артисти, младите Узунов и Гяуров безспорно излизат като спечелили, печелят взискателната аудитория и провокират аплодисментите й.
Печатът в Милано не скъпи похвалите и възторзите си, когато в рецензиите става дума за певческото и театралното изкуство на Гяуров: „ Той е един от тези музикални видове, родени комици, които Скалата не би трябвало да изпусне никога “. От този сезон (1959-1960) Николай Гяуров поема целия басов репертоар на Миланската канара и в десетилетното си наличие на нея (26 следващи сезона – до 1986) пресъздава всички централни облици от италианския и съветския оперен репертоар. Всяка поява на Гяуров в „ Ла Скала “ е последователност в интерпретациите на произведения от Верди, Доницети, Гуно, Белини, Бойто, Мусоргски, Моцарт.
Неоспорим е приносът на Гяуров в обогатяването на репертоара на театри като виенската „ Щатсопера “, парижката „ Гранд опера “, лондонската „ Ковънт гардън “, Метрополитен опера в Ню Йорк, оперите в Чикаго и Сан Франциско. На интернационалния музикален фестивал в Залцбург, Караян гради своята репертоарна политика с оглед гласовото и артистично наличие на Гяуров. Най-крупните постановки на тази сцена са „ Дон Жуан “, „ Борис Годунов “, „ Дон Карлос “.
ДОРИ 20 ДУШИ ДА ПЕЯТ ЕДНОВРЕМЕННО, ТОЙ Е ЧОВЕКЪТ, КОГОТО СЛУШАШ И ГЛЕДАШ
През 1993 година Николай Гяуров прави своя театрален дебют в ролята на княз Гремин, в „ Евгений Онегин “, на сцената на кралската опера „ Ковънт гардън “ в Лондон. За тази роля критикът Майкъл Оливър споделя: „ Гяуров към момента управлява отлично гласа си. Той към момента има това качество, че даже двайсет души да пеят по едно и също време, той е индивидът, който слушаш и гледаш. Така че ролята му в тази режисура е всичко друго, само че не и епизодична “. Същата година гостува в Япония с спектакъл „ Комунале “ от Болоня. В Токио Николай Гяуров взе участие в „ Риголето “ дружно с италианската певица и негова брачна половинка Мирела Френи.
През 1996 година, след 7-годишно неявяване от българската оперна сцена, Николай Гяуров се завръща в България. Заедно със брачната половинка си Мирела Френи идват в София по покана на Пламен Карталов, шеф на Софийска опера и балет, за концерт в НДК, отдаден на 40 години креативен път на фамозния бас. В концерта взе участие оркестърът на Софийската опера и балет под диригентството на Владимир Гяуров, наследник на оперното семейство.
Николай Гяуров е притежател на многочислени награди и звания. Удостоен е със званието „ Народен актьор “ (1962), с почетното звание „ Командатор на Италия “ (1974), с френското отличие „ Командьор на Ордена за изкуство и литература “ (1989), почетен член на Виенската щатсопера (1989), „ Кавалер на Почетния легион “ на Франция (15 май 1991). Лауреат е на Димитровска премия (1966). Носител е на премията „ Гран при дьо Пари “ на Международния конкурс по пеене в Париж, Франция (1955), на ордена „ Народна република България “ (първа степен, 1959), на ордена „ 13 века България “ (1989), на медал „ Стара планина “ (първа степен, 1996).
Николай Гяуров умира на 2 юни 2004 година в дома си в Модена, Италия.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ