Полякинята, заради която ще започнем да гледаме България с други очи
Памела Качмарек е родена в Полша. Въпреки че израства там, приключва университет и стартира мечтаната работа като учител по полски език на чужденци във Варшавския университет, надълбоко в сърцето си усеща, че нещо ѝ липсва.
" Жадувах за близостта на планината и интензивностите измежду природата. От Варшава до полската планина Татри са над 400 км. Липсваха ми и всичките тези дребни забавни светове, които основават българските села със своята неповторима просвета ", признава Памела.
Тази обич към родината ни в действителност не е инцидентна. Предават ѝ я и двамата ѝ родители - от една страна майката на Памела, която е българка, а от друга - татко ѝ, който въпреки и поляк, приема България за втора татковина.
Но макар мощните страсти, които бушуват в нея и желанието ѝ да живее в България, Памела няма смелостта да се реалокира. Чак до зимата на 2019 година, когато за Коледа е в България и се среща с Деян Стоянов. Той се оказва любовта на живота ѝ.
Неспособна към този момент на подценява поривите на сърцето си, взема решение да остави живота си в Полша, прекъсва докторантурата си и се мести тук, за да започне всичко изначало. Първоначално работи в Полския институт в София, където провежда културни мероприятия, а сега слага първите си крачки в цифровия маркетинг.
Освен човек, отдаден на културата и цифровия маркетинг, Памела е и същински приключенец, който не се опасява да обиколи страната ни с колело и палатка. Планинар, който с неотслабващ възторг покорява от сложни по-трудни върхове у нас и по света.
" Много одобрявам думата планинарка и ми липсва в полския език, в който нямаме такава, тъй като планината е мястото, където сбъдвам пристрастеностите си ", не крие Памела.
Страстта към спорта, планината и интензивностите измежду природата в действителност ѝ предава нейният татко Кшищоф Качмарек. Той е доста добър катерач, инструктор по катерене и хайлайнер - върви на въже вързано сред две точки на огромна височина. Кшищоф прави първия хайлайн в България още през 2010 година
Кшищоф Качмарек на хайлайн, Тетевенски балкан
Така от дребна Памела прекарва времето с родителите си в планината, край скалите, където спят на палатка. Преди да се реалокира в родината ни, с татко ѝ постоянно пътуват из България, търсейки подобаващи места за обтягане на хайлайн в разнообразни диви и прелестни планински региони, до които постоянно няма даже пътеки.
" И когато той проучваше скалите, аз обикалях околните села, запознавах се с хората, опознавах техните обичаи и локалните митове ", спомня си Памела.
И един път запалена искрата на приключенеца и планинара в нея, тя освен продължава да гори, а се разпалва по-силно с всяка последваща година. И Памела стартира да минава все по-сложни и технични планински направления - същинско предизвикателство за всеки човек, само че най-много за нея, която има боязън от височини.
Благодарение на нейното твърдоглавие, което ѝ оказва помощ да реализира задачите и фантазиите си, даже когато е мъчно, Памела, качва все по-интересни върхове и впуска във все по-дълги пътешествия с колело.
" Със сигурност за всичко това способства и половинката ми Деян, с когото споделяме общи пристрастености и фантазии. "
Смята, че това е извънредно значимо - да имаме до нас човек, с който можем да изживяваме всичките тези прелестни моменти от живота ни, които ни вършат същински щастливи. И Памела не стопира да ги изживява. Именно близостта на планината в България и опцията да реализира пристрастеностите си, дефинира като най-голямото преимущество на живота у нас.
" Още повече, че българската природа е доста разнообразна, а всяко кътче от страната е по собствен си метод неповторимо и особено. Толкова доста благоприятни условия на една крачка разстояние ", с възторг споделя Памела. Изключително доста прави оценка и непокътнатата просвета по селата, и добротата на хората, изключително в Родопите, които са ѝ близки на сърцето. Но има още нещо, не по малко значимо, и това е чувството за независимост.
" Да можеш да спиш в планината под звездното небе. Да можеш да се къпеш в гореща минерална вода, до момента в който на открито вали сняг. Да спиш на палатка до родопско село без да се притесняваш. Това са моменти в България, които ме изпълват със независимост. "
Въпреки това, Памела не може да си затвори очите и за минусите в родината ни. Като един от най-големите дефинира инфраструктурата - пътищата, неналичието на велоалеи в София и други градове, сложното стигане с публичен превоз до изходните точки на планински направления, като се изключи Витоша.
" За страдание, в България свободата има две страни. Възползват се от нея както и положителните хора, по този начин и неприятните, които правят друг вид закононарушения, върху които няма никакъв надзор. "
Но въпреки всичко Памела продължава да има вяра, че във всичко и на всички места може да се намерят позитивни страни, по тази причина бързо не помни негативните страсти. А България е изпълнена с толкоз прелестни кътчета, че Памела нормално си има по едно обичано във всяка планина и всеки регион.
Такова безспорно е Вишнево в Родопа планина. Определя го като селото с най-прекрасната панорама към безкрайни родопски върхове. Село, където живеят хора с огромни сърца.
Откриват го с половинката ѝ Деян по време на първото им странствуване с колело, когато стигат от Велинград до Кърджали. Вишнево е и насочна точка по-време на пътешествието им с колела из цяла Южна България.
Българката, която сама обикаля планините по света и у нас (и изобщо не се притеснява)
Стефани Циканделова за доброволчеството, за пътуването самичък и за най-предизвикателните планински направления
К ак се роди концепцията и какво научихте от претърпяното напролет 2022 година, когато с Деян прекосихте цяла Южна България с колела ?
Пролетта 2021 година най най-после съумях да докарам моето колело от Полша в България. След няколко еднодневни карания из планините с Деян взехме решение да се впуснем в едно по-дълго велопътешествие и да прекосим Родопите - от Велинград до Кърджали. Тогава толкоз доста ни хареса този метод на пътешестване, че последваща година искахме да създадем нещо сходно.
Прекосяване на Южна България с колела - маршрут
Когато седнахме над картата и започнахме да обсъждаме както места, които харесваме и бихме желали да видим отново, по този начин и непознати за нас кътчета, някак си по този начин се получи, че множеството се събраха в южна България. Свързахме една точка с друга и начертахме маршрута - от Златарево (граница на България със Северна Македония) до Резово - границата с Турция и най-югоизточната точка на Европейски съюз.
През 12 дни изминахме общо 725 км, 12 000 м позитивна денивелация и четири планини: Пирин, Родопи, Сакар и Странджа. Този път към този момент бяхме доста по-добре готови, измислихме забавен и ниско бюджетен способи за окачане на багажите по колелата.
Прекосяване на Южна България с колела - Резово
Цялото странствуване беше незабравимо - изпълнено с гледки и чудесни хора по пътя ни. И да си призная, когато стигнахме финалната точка, не искахме приключението да свършва. По време на това странствуване нашите души се извършиха с същинското чувство за независимост и считам, че това е най-важното нещо, което научихме от него. Свободата е един от най-ценните блага, с които разполагаме и за жалост от време на време не я ценим задоволително.
Кои са трите най-живописни маршрута в България, които си коства да се създадат с колело?
В Родопите бих показала маршрут от с. Вишнево, през с. Гълъбово (има напълно къс сектор, когато колелото трябва да се бута), с. Любино до Язовир Кърджали. Пътят се вие тъкмо над живописните меандри на река Арда.
Прекосяване на Южна България с колела - към с. Любино
В Пирин доста ми харесва маршрутът от Мелник през тунела в пясъчника, с. Любовище, с. Кашина до с. Пирин. Оттам може да се върнете по асфалта назад до Мелник. Участъкът сред с. Кашина и с. Пирин е извънредно хубав.
Без какво не тръгвате на път?
От Деян съм научила в никакъв случай да не потеглям бе първенец. Но има и неща, които двамата ги научихме по трудния начин. През пролетта 2021 година взехме решение да създадем обиколка на язовир Студен Кладенец за един ден. Искахме да сме колкото може по-леки и по-бързи. Взехме със себе си по няколко енергийни барчета, само че не взехме съвсем никакви по-топли облекла. Северната част на язовира я преминахме много бързо, само че когато се озовахме от южната страна, където планината е по-висока и стръмна, започнахме да се бавим.
Прекосяване на южна България с колела - Доспат
Слънцето залезе, ние замръкнахме, а бяхме тъкмо при започване на естествен резерват Вълчи дол. Навсякъде светиха очички. Мисля, че видяхме над 100 сърни, тичащи към нас. Чуваха се чакали. Решихме, че ще бъде по-разумно, в случай че въпреки всичко спрем и изчакаме до изгрева. Спряхме на една чешма с скамейка и ниска оградка. Имахме единствено едно барче, от което хапнахме на половина, а другата оставихме за " закуска ". Облякохме се във всички вероятни облекла и се завихме в едно избавително фолио, което носихме. Нощта беше извънредно студена. Измръзнали, чакахме първите слънчеви лъчи. Оцеляхме, само че първата цивилизация на идващия ден стигнахме чак в 16 ч. - първото селско магазинче с храна. Оттогава в никакъв случай не тръгваме на път без задоволително храна и два броя спално фолио.
Естествено наложителната екипировка доста зависи от вида преход, който ще вършим, както и от изискванията и от сезона. Например зимата в никакъв случай не потеглям без лавинен апарат, сонда и лопата. На хладилник в планината постоянно сме вързани с въже и имаме със себе си екипировка за добиване на колегата от цепнатина.
Кой е най-предизвикателният планински маршрут в България за вас?
Мисля, че едно от най-големите провокации беше да мина сама планински маршрут Е4 - от площада на Драгалевци до Гоцев връх на границата на България и Гърция. 255 км, 14 000 метра позитивна денивелация, пет планини: Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. Обикновено се прави за към 12-13 дни, аз съумях да се вмеся в осем. Но не времето или техническите сектори ми бяха сложни, а това, че за първи път в живота ми бях сама на планина.
По време на соло прекосяване на планинския маршрут Е4
Ако става въпрос за по-технични направления, огромна стъпка за мен беше да направя лятото Котешки чал (Пирин) и зимно да се кача по западния борд на Яловарника (Пирин) със закачен сплитборд на раницата. Някои могат да се учудят, само че изпитвам огромен боязън от високо. Ходенето на планина и катеренето за мен са терапия, с помощта на която последователно превъзмогвам страха си. Мисля, че е доста значимо тези пречки, които са ни в главата, да не ни стопират да реализираме фантазиите си.
Момичето, поради което ще се влюбим още веднъж в България
Мария Тарашманова за незабравимите завършения и за обичаните места у нас
А в чужбина?
Едно от най-предизвикателни ни завършения беше нанагорнище на Казбек (5054 м) в Кавказ, Грузия. Това беше първият ни петхилядник, първият опит с хладилник и на всичко от горната страна качихме върха в относително сложни условия - в мъгла и сняг над коленете.
На връх Казбек (5054 м)
Това лято се върнахме в Грузия да изкачим най-високия връх на планинската верига Сванети - Лайла (4010 м), до който отново трябваше да се качим по хладилник, затрупан с цепки. Но гледката от горната страна възнагради всичките ни усиля - невероятна хубост, гледка към фантазиите на алпинисти: върхове Елбрус, Ушба, Тетнулди, Шкара. Беше незабравимо.
Кои са най-трудните планински направления, които сте правила с колело?
От велосипедни направления бих показала обиколка на планина Проклетия, която се намира на граница на три страни: Черна гора, Албания и Косово. Тогава направихме 480 км само че с 10 700 м позитивна денивелация, карайки както по асфалт, по този начин и по черни планински пътища със закачен целия ни багаж по колелата (палатка, къмпинг екипировка, храна).
Обиколка на планина Проклетия - из Албания
Минавахме през доста диви региони, трябваше в един сериозен миг да променим и маршрута, а с цел да преминем на една от планинските граница, ни трябваше особено позволение от гранична полиция на двете страни.
GR20 - най-труден планински маршрут в Европа
На всичко от горната страна още на 15-я километър от първия ден паднах и си счупих лостчето на задната спирачка.
Друго от огромните провокации, в които съм се впускала, беше прекосяването на най-трудния планински маршрут в Европа - GR20 на остров Корсика (Франция), което направих дружно с моите другари Диана и Даниел.
Коя тогава е най-вълнуващата преживелица, която в никакъв случай няма да забравите?
Това е сложен въпрос, тъй като ми се коства, че всяко странствуване има своите незабравими моменти. Със сигурност един от тях е, когато преди няколко години, по време на търсене на подобаващи места за хайлайн, с татко ми се озовахме в едно китно старопланинско село Глогово, където живеят български мюсюлмани.
Разхождайки се сред къщите, забелях една елегантно облечена баба и доста желаех да й направя фотография. Тя се съгласи и по време на снимането ни заобиколи огромното й семейство - снахата, внуците и правнуците. Те видяха огромния ми интерес към техните носии и взеха решение да ме облекат в обичайните шалвари, които там се носят с един специфичен декориран колан.
Подарък от сърце - шалвари, с. Глогово
Когато към този момент свалях прелестната дреха, изработена от дамите в фамилията, те споделиха, че ми я подаряват дружно с няколко чифта терлици. Бях изумена и едновременно изпитвах огромна потребност да им дадем нещо в подмяна.
Но те въобще не го чакаха, за тях дарът беше нашият интерес и почитание към тяхната просвета. С татко ми въпреки всичко се върнахме в селото една година по-късно и подарихме на бабата и семейство й общата ни фотография и полски бонбони.
" Жадувах за близостта на планината и интензивностите измежду природата. От Варшава до полската планина Татри са над 400 км. Липсваха ми и всичките тези дребни забавни светове, които основават българските села със своята неповторима просвета ", признава Памела.
Тази обич към родината ни в действителност не е инцидентна. Предават ѝ я и двамата ѝ родители - от една страна майката на Памела, която е българка, а от друга - татко ѝ, който въпреки и поляк, приема България за втора татковина.
Но макар мощните страсти, които бушуват в нея и желанието ѝ да живее в България, Памела няма смелостта да се реалокира. Чак до зимата на 2019 година, когато за Коледа е в България и се среща с Деян Стоянов. Той се оказва любовта на живота ѝ.
Неспособна към този момент на подценява поривите на сърцето си, взема решение да остави живота си в Полша, прекъсва докторантурата си и се мести тук, за да започне всичко изначало. Първоначално работи в Полския институт в София, където провежда културни мероприятия, а сега слага първите си крачки в цифровия маркетинг.
Освен човек, отдаден на културата и цифровия маркетинг, Памела е и същински приключенец, който не се опасява да обиколи страната ни с колело и палатка. Планинар, който с неотслабващ възторг покорява от сложни по-трудни върхове у нас и по света.
" Много одобрявам думата планинарка и ми липсва в полския език, в който нямаме такава, тъй като планината е мястото, където сбъдвам пристрастеностите си ", не крие Памела.
Страстта към спорта, планината и интензивностите измежду природата в действителност ѝ предава нейният татко Кшищоф Качмарек. Той е доста добър катерач, инструктор по катерене и хайлайнер - върви на въже вързано сред две точки на огромна височина. Кшищоф прави първия хайлайн в България още през 2010 година
Кшищоф Качмарек на хайлайн, Тетевенски балкан
Така от дребна Памела прекарва времето с родителите си в планината, край скалите, където спят на палатка. Преди да се реалокира в родината ни, с татко ѝ постоянно пътуват из България, търсейки подобаващи места за обтягане на хайлайн в разнообразни диви и прелестни планински региони, до които постоянно няма даже пътеки.
" И когато той проучваше скалите, аз обикалях околните села, запознавах се с хората, опознавах техните обичаи и локалните митове ", спомня си Памела.
И един път запалена искрата на приключенеца и планинара в нея, тя освен продължава да гори, а се разпалва по-силно с всяка последваща година. И Памела стартира да минава все по-сложни и технични планински направления - същинско предизвикателство за всеки човек, само че най-много за нея, която има боязън от височини.
Благодарение на нейното твърдоглавие, което ѝ оказва помощ да реализира задачите и фантазиите си, даже когато е мъчно, Памела, качва все по-интересни върхове и впуска във все по-дълги пътешествия с колело.
" Със сигурност за всичко това способства и половинката ми Деян, с когото споделяме общи пристрастености и фантазии. "
Смята, че това е извънредно значимо - да имаме до нас човек, с който можем да изживяваме всичките тези прелестни моменти от живота ни, които ни вършат същински щастливи. И Памела не стопира да ги изживява. Именно близостта на планината в България и опцията да реализира пристрастеностите си, дефинира като най-голямото преимущество на живота у нас.
" Още повече, че българската природа е доста разнообразна, а всяко кътче от страната е по собствен си метод неповторимо и особено. Толкова доста благоприятни условия на една крачка разстояние ", с възторг споделя Памела. Изключително доста прави оценка и непокътнатата просвета по селата, и добротата на хората, изключително в Родопите, които са ѝ близки на сърцето. Но има още нещо, не по малко значимо, и това е чувството за независимост.
" Да можеш да спиш в планината под звездното небе. Да можеш да се къпеш в гореща минерална вода, до момента в който на открито вали сняг. Да спиш на палатка до родопско село без да се притесняваш. Това са моменти в България, които ме изпълват със независимост. "
Въпреки това, Памела не може да си затвори очите и за минусите в родината ни. Като един от най-големите дефинира инфраструктурата - пътищата, неналичието на велоалеи в София и други градове, сложното стигане с публичен превоз до изходните точки на планински направления, като се изключи Витоша.
" За страдание, в България свободата има две страни. Възползват се от нея както и положителните хора, по този начин и неприятните, които правят друг вид закононарушения, върху които няма никакъв надзор. "
Но въпреки всичко Памела продължава да има вяра, че във всичко и на всички места може да се намерят позитивни страни, по тази причина бързо не помни негативните страсти. А България е изпълнена с толкоз прелестни кътчета, че Памела нормално си има по едно обичано във всяка планина и всеки регион.
Такова безспорно е Вишнево в Родопа планина. Определя го като селото с най-прекрасната панорама към безкрайни родопски върхове. Село, където живеят хора с огромни сърца.
Откриват го с половинката ѝ Деян по време на първото им странствуване с колело, когато стигат от Велинград до Кърджали. Вишнево е и насочна точка по-време на пътешествието им с колела из цяла Южна България.
Българката, която сама обикаля планините по света и у нас (и изобщо не се притеснява)
Стефани Циканделова за доброволчеството, за пътуването самичък и за най-предизвикателните планински направления
К ак се роди концепцията и какво научихте от претърпяното напролет 2022 година, когато с Деян прекосихте цяла Южна България с колела ?
Пролетта 2021 година най най-после съумях да докарам моето колело от Полша в България. След няколко еднодневни карания из планините с Деян взехме решение да се впуснем в едно по-дълго велопътешествие и да прекосим Родопите - от Велинград до Кърджали. Тогава толкоз доста ни хареса този метод на пътешестване, че последваща година искахме да създадем нещо сходно.
Прекосяване на Южна България с колела - маршрут
Когато седнахме над картата и започнахме да обсъждаме както места, които харесваме и бихме желали да видим отново, по този начин и непознати за нас кътчета, някак си по този начин се получи, че множеството се събраха в южна България. Свързахме една точка с друга и начертахме маршрута - от Златарево (граница на България със Северна Македония) до Резово - границата с Турция и най-югоизточната точка на Европейски съюз.
През 12 дни изминахме общо 725 км, 12 000 м позитивна денивелация и четири планини: Пирин, Родопи, Сакар и Странджа. Този път към този момент бяхме доста по-добре готови, измислихме забавен и ниско бюджетен способи за окачане на багажите по колелата.
Прекосяване на Южна България с колела - Резово
Цялото странствуване беше незабравимо - изпълнено с гледки и чудесни хора по пътя ни. И да си призная, когато стигнахме финалната точка, не искахме приключението да свършва. По време на това странствуване нашите души се извършиха с същинското чувство за независимост и считам, че това е най-важното нещо, което научихме от него. Свободата е един от най-ценните блага, с които разполагаме и за жалост от време на време не я ценим задоволително.
Кои са трите най-живописни маршрута в България, които си коства да се създадат с колело?
В Родопите бих показала маршрут от с. Вишнево, през с. Гълъбово (има напълно къс сектор, когато колелото трябва да се бута), с. Любино до Язовир Кърджали. Пътят се вие тъкмо над живописните меандри на река Арда.
Прекосяване на Южна България с колела - към с. Любино
В Пирин доста ми харесва маршрутът от Мелник през тунела в пясъчника, с. Любовище, с. Кашина до с. Пирин. Оттам може да се върнете по асфалта назад до Мелник. Участъкът сред с. Кашина и с. Пирин е извънредно хубав.
Без какво не тръгвате на път?
От Деян съм научила в никакъв случай да не потеглям бе първенец. Но има и неща, които двамата ги научихме по трудния начин. През пролетта 2021 година взехме решение да създадем обиколка на язовир Студен Кладенец за един ден. Искахме да сме колкото може по-леки и по-бързи. Взехме със себе си по няколко енергийни барчета, само че не взехме съвсем никакви по-топли облекла. Северната част на язовира я преминахме много бързо, само че когато се озовахме от южната страна, където планината е по-висока и стръмна, започнахме да се бавим.
Прекосяване на южна България с колела - Доспат
Слънцето залезе, ние замръкнахме, а бяхме тъкмо при започване на естествен резерват Вълчи дол. Навсякъде светиха очички. Мисля, че видяхме над 100 сърни, тичащи към нас. Чуваха се чакали. Решихме, че ще бъде по-разумно, в случай че въпреки всичко спрем и изчакаме до изгрева. Спряхме на една чешма с скамейка и ниска оградка. Имахме единствено едно барче, от което хапнахме на половина, а другата оставихме за " закуска ". Облякохме се във всички вероятни облекла и се завихме в едно избавително фолио, което носихме. Нощта беше извънредно студена. Измръзнали, чакахме първите слънчеви лъчи. Оцеляхме, само че първата цивилизация на идващия ден стигнахме чак в 16 ч. - първото селско магазинче с храна. Оттогава в никакъв случай не тръгваме на път без задоволително храна и два броя спално фолио.
Естествено наложителната екипировка доста зависи от вида преход, който ще вършим, както и от изискванията и от сезона. Например зимата в никакъв случай не потеглям без лавинен апарат, сонда и лопата. На хладилник в планината постоянно сме вързани с въже и имаме със себе си екипировка за добиване на колегата от цепнатина.
Кой е най-предизвикателният планински маршрут в България за вас?
Мисля, че едно от най-големите провокации беше да мина сама планински маршрут Е4 - от площада на Драгалевци до Гоцев връх на границата на България и Гърция. 255 км, 14 000 метра позитивна денивелация, пет планини: Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. Обикновено се прави за към 12-13 дни, аз съумях да се вмеся в осем. Но не времето или техническите сектори ми бяха сложни, а това, че за първи път в живота ми бях сама на планина.
По време на соло прекосяване на планинския маршрут Е4
Ако става въпрос за по-технични направления, огромна стъпка за мен беше да направя лятото Котешки чал (Пирин) и зимно да се кача по западния борд на Яловарника (Пирин) със закачен сплитборд на раницата. Някои могат да се учудят, само че изпитвам огромен боязън от високо. Ходенето на планина и катеренето за мен са терапия, с помощта на която последователно превъзмогвам страха си. Мисля, че е доста значимо тези пречки, които са ни в главата, да не ни стопират да реализираме фантазиите си.
Момичето, поради което ще се влюбим още веднъж в България
Мария Тарашманова за незабравимите завършения и за обичаните места у нас
А в чужбина?
Едно от най-предизвикателни ни завършения беше нанагорнище на Казбек (5054 м) в Кавказ, Грузия. Това беше първият ни петхилядник, първият опит с хладилник и на всичко от горната страна качихме върха в относително сложни условия - в мъгла и сняг над коленете.
На връх Казбек (5054 м)
Това лято се върнахме в Грузия да изкачим най-високия връх на планинската верига Сванети - Лайла (4010 м), до който отново трябваше да се качим по хладилник, затрупан с цепки. Но гледката от горната страна възнагради всичките ни усиля - невероятна хубост, гледка към фантазиите на алпинисти: върхове Елбрус, Ушба, Тетнулди, Шкара. Беше незабравимо.
Кои са най-трудните планински направления, които сте правила с колело?
От велосипедни направления бих показала обиколка на планина Проклетия, която се намира на граница на три страни: Черна гора, Албания и Косово. Тогава направихме 480 км само че с 10 700 м позитивна денивелация, карайки както по асфалт, по този начин и по черни планински пътища със закачен целия ни багаж по колелата (палатка, къмпинг екипировка, храна).
Обиколка на планина Проклетия - из Албания
Минавахме през доста диви региони, трябваше в един сериозен миг да променим и маршрута, а с цел да преминем на една от планинските граница, ни трябваше особено позволение от гранична полиция на двете страни.
GR20 - най-труден планински маршрут в Европа
На всичко от горната страна още на 15-я километър от първия ден паднах и си счупих лостчето на задната спирачка.
Друго от огромните провокации, в които съм се впускала, беше прекосяването на най-трудния планински маршрут в Европа - GR20 на остров Корсика (Франция), което направих дружно с моите другари Диана и Даниел.
Коя тогава е най-вълнуващата преживелица, която в никакъв случай няма да забравите?
Това е сложен въпрос, тъй като ми се коства, че всяко странствуване има своите незабравими моменти. Със сигурност един от тях е, когато преди няколко години, по време на търсене на подобаващи места за хайлайн, с татко ми се озовахме в едно китно старопланинско село Глогово, където живеят български мюсюлмани.
Разхождайки се сред къщите, забелях една елегантно облечена баба и доста желаех да й направя фотография. Тя се съгласи и по време на снимането ни заобиколи огромното й семейство - снахата, внуците и правнуците. Те видяха огромния ми интерес към техните носии и взеха решение да ме облекат в обичайните шалвари, които там се носят с един специфичен декориран колан.
Подарък от сърце - шалвари, с. Глогово
Когато към този момент свалях прелестната дреха, изработена от дамите в фамилията, те споделиха, че ми я подаряват дружно с няколко чифта терлици. Бях изумена и едновременно изпитвах огромна потребност да им дадем нещо в подмяна.
Но те въобще не го чакаха, за тях дарът беше нашият интерес и почитание към тяхната просвета. С татко ми въпреки всичко се върнахме в селото една година по-късно и подарихме на бабата и семейство й общата ни фотография и полски бонбони.
Източник: lifestyle.bg
КОМЕНТАРИ