Отново сме заедно в деня на будителите. Каквато и съблазнителна

Отново сме дружно в деня на будителите. Каквато и съблазнителна тематика да се самопредлага за през днешния ден, ще я отложим без страдание. Понякога съвсем мистично имам вяра, че в този ден будителите слизат измежду нас, смесват се с нас, вглеждат се и търсят да разграничат своите следовници – не ония, които на места без притеснение се афишират за модерни будители, а тези, които просто са събудени, не дремят на равнищата, държат браздата си права. Това, несъмнено, са мечтания, само че на мен постоянно ми се случва да разграничавам в тълпата лицата на хората, които са ми дали религия, свяст и воля да намирам (или даже единствено да търся) своя път, който да ме направи потребен и логичен човек, който не бяга от своя дълг. В живота ми тези лица не са доста, та и не така постоянно се оприличавам в минувачите, само че възприятието, че живея, трудя се и успявам/не съумявам пред техния взор, не ме напуща. Едно прелестно възприятие е това, има гъдел в него и като знам чудесно, че няма да дочакам от тях хвалба, в никакъв случай не не помня миговете на тези събуждания, с които те осветиха целия ми живот. Може би е време да стартира да описвам за тях. Това е задача дълготрайна, добре, че не са толкоз доста. В края на краищата пътят на индивида е едно необяснимо бодърствуване, не се постанова час по час да му пускат будилника.

По право моят будител следваше да е първият ми преподавател. Но отидох в първо поделение към този момент образован и даже ненапълно грамотен. Такива бяха времената, искахме да растем бързо. Справях се без изпитание с буквара, с читанката и сметанката. Ако нещо будеше у мене този човек, то бе удивление. Сух възрастен мъж, висок, грациозен, непроменяемо с вратовръзка и широкопола мека шапка, приличаше на писателите от портретите в класната стая. Имаше различен, друг от плевенския, безупречно книжовен диалект. Когато след време у дома се появи радио, разбрах, че радиото приказва като учителя ми Доньо Дянков.

Много от тези негови особености ги оцених по-късно, когато и на своето занятие почнах да разграничавам качеството от ширпотребата. Колкото повече научавах, толкоз повече признавах висотата, на която той упражняваше специалността си. Но и до момента в който бях дете усещах, че моят преподавател не се сливаше с спорния пейзаж на времето. Ако се случеше някой да „ обади ” другарчето си за някаква вина, той изваждаше от джоба си дребна монета – два лв., пет лв. (тогавашни пари), и му я подаваше: вземи, да ти платя, че ми заяви. Бягаха като опарени, не помисляха да повторят. Тогава доносителството към този момент се насърчаваше публично, а той по този начин отучи изкушените да се докарват*. Бяха години на бедност и купони, публично съществуваха така наречен книжки за беднотия, събирахме дрешки за децата от тези фамилии. Той беше уредил с учителка от друго учебно заведение да си разменят събраните помощи, с цел да се спести униженията на някое дете, в случай че друго си познае дрехата на гърба му. Когато татко ми научи за това, строго ми заповяда да не смъквам очи от своя преподавател – желал е да изучавам живота от заслужен и първокласен мъж.

Есента в Плевен е топла и красива, учителят ни извеждаше някъде в кайлъците или в Скобелевия парк. Скупчени към него, слушахме какво ни споделя и демонстрира. Така научихме какво търси кълвачът под кората на дървото, за какво гората дава листата си на земята, за какво лозата би трябвало да легне под пръстта като в гроб. Говореше ни, че есента е красива и великодушна, през есента се берат плодовете, само че че есента е и време да засееш зърното, да посадиш фиданка, да боднеш лозова пръчка (Плевен си е Плевен – лозето присъстваше във всичко), с цел да създадеш работа на другите сезони и да дочакаш още веднъж благословения плод на есента. Циганското лято свършваше, градините оголяваха, безрадостният дъжд обливаше прозорците на класната стая. В един подобен дъжд, когато жълтата светлина правеше и водата, която се стичаше по стъклата, да наподобява жълта, учителят ни Доньо Дянков отвори някакъв алманах и ни прочете печалното стихотворение на Кирил Христов „ Навръх тополата ”...

Това стихотворение е едно от неразгаданите чудеса на българската лирика. Написано с горест, с обич и грижа, пропито от ярко примирие и наложителност, то е изпято с съвсем гениална елементарност. Спомняте си го:

 

Навръх тополата

 

Кацнала е пъстрокрила птичка

на тополата на гол вършец.

Кацнала е и от ранно утро

Пее, кърши сребърен гласец.

 

Слуша я тополата печално

и листце да пошуми не смей;

гол вършец се единствено добродушно свежда

и артиста тихичко люлей.

 

Учителят четеше с спокоен, ронлив глас, съвършенството на тези куплети се просмукваше в унилия следобяд, в невероятната тишина, в самите нас. Кирил Христов цялостен живот провокира любознанието ми. Изтъкан от яд и пристрастености, той буди мощен, деен интерес. Познавам най-значимите му строфи, знам за кипящия му, конфликтен живот. Но „ На връх тополата ” е стихотворение неразгадаемо, в никакъв случай не отгатнах по какъв начин, с какви художествени средства е сътворено. Открих единствено, че в разнообразни времена то е леко „ редактирано ”, променяни са думички тук-таме, може би даже от самия създател. Но аз съм го запомнил тъкмо както бе прочетено в оня дъждовен плевенски следобяд, по този начин и го вмъквам тук. А обликът на самотната птица и на самотното дърво по този начин и не излиняха в душата ми – няма да ви споделям какъв брой години към този момент... Никога не съм се съмнявал, че тъкмо в този миг учителят ми уточни вратата на поезията и разсъни в мен желанието да потегли към нея. А и това стихотворение! Ех...

Мисля, че всеки ще може да напомни, да назове и да уточни индивида, който го е „ събудил ” за неговия избор, за неговото занятие, за неговата житейска горделивост и/или просто триумф. Вярвам, че всеки си има будител на тоя свят. Будителите ни също са изстрадали нашите посвещения, нашите трудови или креативен ориси. Докато сме живи, до момента в който се борим да се потвърдим, да победим, да бъдем, те дишат в нас. Нищо че най-често остават незнайни. А тези от читанките? Те са просто безсмъртни...

__________________________

*Говореше се, че точно поради донос от завистници бе изместен наказателно от центъра на Плевен в това учебно заведение на крайния квартал. Когато премислям за ориста си, постоянно изпитвам признателна тръпка поради тази точно съдбовна интервенция в живота ми. Съществуват даровете на ориста и появяването на този преподавател в живота ми е един от тях.

** По обичая в градските фамилии децата „ споделяха ” стихотворения пред посетители или по разнообразни мотиви в обществото. Не правех изключение, у дома имахме алманах със стихове за деца от български поети – „ Светли пътеки ”, доста известен тогава. Охотно рецитирах („ рецитирам ” го наричахме по това време) и знаех наизуст значително стихотворения. Но и през днешния ден осъзнато имам вяра, че първият ми същински допир с поезията бе в оня дъждовен следобяд в класната стая на учебно заведение „ Васил Левски ” посредством дълбокия, трогателен прочит на учителя ми Доньо Дянков.