Отново е есен. Отново е онова време от годината, когато

Отново е есен. Отново е това време от годината, когато се появява един характерен полъх, който няма по какъв начин да бъде комплициран. Октомврийският въздух - предвестникът на есента, само че не и на носталгията по отиващото си лято, не на тъгата при типа на падащите листа, не на свъсения взор, насочен към идната зима.

Въздухът, който спомня, който ме кара да се усещам вкъщи, който всяка година ми припомня по какъв начин съм изучавала всеки атом от него, по какъв начин съм вдишвала всеки лъх и съм събирала чувства, обличала съм ги в неговата одеждa и в този момент, всякога, когато го усетя и когато пристигна октомври, да си припомням всичко, като че ли е било преди дни.

Няма друго време от годината, което толкоз изрично да припомня за себе си, както октомврийското начало. Затварям очи и мога единствено по полъха да го позная. Годините не са го трансформирали, дори в противен случай - създали са го още по-ценен.

Само момент е необходим и ето ме още веднъж там - нощна Варна, нетипично топло време за октомври, морски бриз, тъмни улици, сълзи, обич...

Голяма, помитаща, всепоглъщаща, наивна обич, която мина със скоростта на японски трен през мен и остави един безконечен октомври, напомнящ за себе си на всеки 12 месеца.

Октомври - един пропуснат парфюм от детските години, една току появила се мелодия, връщаща ме в момент, в който съм била щастлива. Отрезвях от дълго време, само че кой ще изтрие октомври от сърцето ми? А може би аз самата не желая да го изгубвам, тъй като един октомври е потребно да припомня - най-малко един път годишно, че да се влюбим, не е неверно, че да сме слаби, не е подсъдно, че да тичаме към това, което желаеме, е наше право и че болката след края избледнява с времето.

След всичко просто остава един октомврийски лъх - лек, докосващ, спомнящ и стоплящ. Един умен октомври.

Автор: Христина Христова