Захари Карабашлиев: Щастието е голямо изпитание
Отминаващата година сигурно беше великодушна към Захари Карабашлиев. За романа си „ Хавра “ той бе почетен с две от най-престижните награди на родната литературна сцена – Националната литературна премия за български разказ на годината на Фонд „ 13 века България “ и Наградата „ Христо Г. Данов “.
Всъщност и Захари беше великодушен през годината - най-много към читателите си. През лятото излезе сборникът му с разкази и есета “Не толкоз къса история на самолета ”, а в този момент преди Коледа - повестта “Жажда “ с акварелни илюстрации на Дамян Дамянов. Заинтригувани сме каква е неговата равносметка за годината и каква жадност го мъчи…
Започвам с един въпрос от 8-годишната ми щерка – Ема - какъв брой вода изпи, до момента в който напишеш „ Жажда “?
Много. Но жаждата си не утолих, до момента в който не написах тази книга.
Как два гения – твоят и на Дамян Дамянов съжителстват в един план – дали е конфликт, който поражда хубост или умерено преливане на нюансите?
Сблъсък не е. Но не е и успокоение. С Дамян в никакъв случай не е умерено. Затова е и забавно да се работи с него. Напрежението е сила.
Коя човешка жадност е най-неутолима?
Най-неутолимата е вероятно най-първичната жадност — за вода. Веднага след нея е жаждата за човешко другарство.
А коя е най-разрушителна?
За власт.
Разкажи ми за Спас Карафезов – той е ентусиазъм за тази книга, само че и ентусиазъм за доста други хора.
Спас Карафезов пристигна в живота ми първо с един телефонен диалог в редакцията на “Сиела ”. Звучеше жизнен и оптимистичен. По-късно разбрах, че е кьорав, че е на възраст и т.н… Когато се запознахме и онлайн видях един ококорен, любопитен юноша в тялото на 82 годишен, незрящ дъртак. Започнахме да поддържаме връзка, научих доста за живота му и бях въодушевен и вдъхновен.
Героят ти Даниел е в „ тялото си и по едно и също време с това не е “. Не се ли усещаме всички от време на време по този начин в личния си живот?
Има моменти, в които доста ясно разбираш, че ти не си своето лично тяло. Нито своите лични мисли. Нито своите лични усеща. Какво си ти? Кой е този, който се самонаблюдава?
Даниел стига до прозрението, че от време на време точно ощетените от ориста стават по-добри хора. Лишенията и тестванията ли пораждат емпатия у нас? Това значи ли, че щастието ни прави егоисти?
Щастието - когато е мощно - изпълва. Това не би трябвало да ни прави егоисти, само че когато един човек е “изпълнен ”, той като че ли няма място в сърцето си за различен, той е постигнал “изпълване ”, берекет, нирвана. Затова и щастието е огромно тестване. Много е елементарно да си съчувствен, когато самият ти си трагичен. Но да изпитваш съчувствие, когато си благополучен и изпълнен, е тестване. Трябва дълго да си страдал, с цел да оцениш изцяло какво е благополучие и да не загубиш връзка с действителността.
В книгата пишеш, че от време на време най-важните за нас хора остават невидими за нас. Изпитание или присъда е това?
И това е тестване. Да “видиш ” най-важното, да оцениш най-ценното, да разбереш… Няма по-важно от това да “видиш ” индивида, с който ще прекараш живота си. Да го видиш и приемеш с цялата му трудност и недостатъци — подобен какъвто е… Което не значи, че той ще остане вечно подобен, какъвто си го видял първия път — всеки има право да се развива и да търси по-добрата версия на самия себе си.
Твоята книжна равносметка в края на годината? А прочувствената?
Моята книжна равносметка? За издателство “Сиела ” това беше извънредно мощна година! Излязоха невероятни книги - и от български създатели и от непознати. Работата с сътрудниците е отговорност и наслаждение, носи професионално задоволство. Иначе при започване на лятото излезе сборникът ми с разкази и есета “Не толкоз къса история на самолета ”, а при започване на зимата повестта “Жажда ”. Читателите виждат разнообразни страни на Захари Карабашлиев.
Другата ми равносметка — беше една прочувствено интензивна година. С всекидневни наслади, пътувания в чужбина, доста споделена обич, грижи и благополучие към дребната щерка, никакво свободно време, липса на централизация, мъчно задържане на фокус, нерви… Изключително цялостна година. Дай боже още такива!
Всъщност и Захари беше великодушен през годината - най-много към читателите си. През лятото излезе сборникът му с разкази и есета “Не толкоз къса история на самолета ”, а в този момент преди Коледа - повестта “Жажда “ с акварелни илюстрации на Дамян Дамянов. Заинтригувани сме каква е неговата равносметка за годината и каква жадност го мъчи…
Започвам с един въпрос от 8-годишната ми щерка – Ема - какъв брой вода изпи, до момента в който напишеш „ Жажда “?
Много. Но жаждата си не утолих, до момента в който не написах тази книга.
Как два гения – твоят и на Дамян Дамянов съжителстват в един план – дали е конфликт, който поражда хубост или умерено преливане на нюансите?
Сблъсък не е. Но не е и успокоение. С Дамян в никакъв случай не е умерено. Затова е и забавно да се работи с него. Напрежението е сила.
Коя човешка жадност е най-неутолима?
Най-неутолимата е вероятно най-първичната жадност — за вода. Веднага след нея е жаждата за човешко другарство.
А коя е най-разрушителна?
За власт.
Разкажи ми за Спас Карафезов – той е ентусиазъм за тази книга, само че и ентусиазъм за доста други хора.
Спас Карафезов пристигна в живота ми първо с един телефонен диалог в редакцията на “Сиела ”. Звучеше жизнен и оптимистичен. По-късно разбрах, че е кьорав, че е на възраст и т.н… Когато се запознахме и онлайн видях един ококорен, любопитен юноша в тялото на 82 годишен, незрящ дъртак. Започнахме да поддържаме връзка, научих доста за живота му и бях въодушевен и вдъхновен.
Героят ти Даниел е в „ тялото си и по едно и също време с това не е “. Не се ли усещаме всички от време на време по този начин в личния си живот?
Има моменти, в които доста ясно разбираш, че ти не си своето лично тяло. Нито своите лични мисли. Нито своите лични усеща. Какво си ти? Кой е този, който се самонаблюдава?
Даниел стига до прозрението, че от време на време точно ощетените от ориста стават по-добри хора. Лишенията и тестванията ли пораждат емпатия у нас? Това значи ли, че щастието ни прави егоисти?
Щастието - когато е мощно - изпълва. Това не би трябвало да ни прави егоисти, само че когато един човек е “изпълнен ”, той като че ли няма място в сърцето си за различен, той е постигнал “изпълване ”, берекет, нирвана. Затова и щастието е огромно тестване. Много е елементарно да си съчувствен, когато самият ти си трагичен. Но да изпитваш съчувствие, когато си благополучен и изпълнен, е тестване. Трябва дълго да си страдал, с цел да оцениш изцяло какво е благополучие и да не загубиш връзка с действителността.
В книгата пишеш, че от време на време най-важните за нас хора остават невидими за нас. Изпитание или присъда е това?
И това е тестване. Да “видиш ” най-важното, да оцениш най-ценното, да разбереш… Няма по-важно от това да “видиш ” индивида, с който ще прекараш живота си. Да го видиш и приемеш с цялата му трудност и недостатъци — подобен какъвто е… Което не значи, че той ще остане вечно подобен, какъвто си го видял първия път — всеки има право да се развива и да търси по-добрата версия на самия себе си.
Твоята книжна равносметка в края на годината? А прочувствената?
Моята книжна равносметка? За издателство “Сиела ” това беше извънредно мощна година! Излязоха невероятни книги - и от български създатели и от непознати. Работата с сътрудниците е отговорност и наслаждение, носи професионално задоволство. Иначе при започване на лятото излезе сборникът ми с разкази и есета “Не толкоз къса история на самолета ”, а при започване на зимата повестта “Жажда ”. Читателите виждат разнообразни страни на Захари Карабашлиев.
Другата ми равносметка — беше една прочувствено интензивна година. С всекидневни наслади, пътувания в чужбина, доста споделена обич, грижи и благополучие към дребната щерка, никакво свободно време, липса на централизация, мъчно задържане на фокус, нерви… Изключително цялостна година. Дай боже още такива!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ