Откъс от книгата на акад. проф. Владета Йеротич Психологическото и

Откъс от книгата на акад. проф. Владета Йеротич „ Психологическото и религиозното съществуване на индивида ” (ИК „ Омофор “)

Болката е общо прекарване на всички живи същества. Някои откриватели на растителния свят настояват, че и растението може да усеща болежка и че тази болежка е забележима. Няма да прекалим, в случай че свържем болката със страданието, тъй като в реалност всяка болежка, която стига до избрана мощ или продължава известно време, без значение дали е физическа, или психическа, предизвиква страдалчество. Но единствено индивидът може да осъзнае болката и да търси нейния генезис. Когато става дума за физическата причина за болката, човек по-лесно може да си я изясни, в сравнение с, когато болката и подбуденото от нея страдалчество са душевни. И въпреки всичко към този момент към момента никой не е съумял да каже сигурно какво е болката – възприятие, наблюдаване или афект. Дори не е ясно дали болката въобще би трябвало да се счита за демонстрация на заболяването, или тя е знак и страж на естествения интегритет на организма.

Очевидна е поразителната некадърност на индивида, когато би трябвало да опише на различен природата и характера на своята болежка. Той се държи като подобен, който би трябвало да опише усета или мириса на някой плод на човек, който в никакъв случай не го е опитвал. Защо ни е толкоз мъчно да опишем болката си?

Болката е биологичен прафеномен. Ето за какво тя и до през днешния ден не може да бъде разложена на детайли, нито пък разбрана напълно и до дъно. Като демонстрация на съзнателния живот болката е, във всеки случай, предизвикателство освен за духовно-научните, само че и за биологическите дисциплини.

Парадоксално, само че факт: едвам посредством болката, и то на първо време физическата болежка, индивидът осъзнава, че е жив, че съществува. Тъкмо по този начин детето открива действителността на своето тяло: когато се удари или някой го удари. Вече казахме, че освен индивидът, само че и всяко друго живо създание реагира с болежка на външния дразнител. Колкото по-примитивно е то, толкоз по-склонно е да реагира най-много на външните, а не на вътрешните дразнители. С развиването на нервната система, чийто връх е появяването на мозъка с неговите величествени милиарди кафези при индивида, реакцията е все по-интензивна, все по-малко рефлективна и все по-афективна, с цел да стане при високодиференцирания човек, диференциран на първо място заради благосъстоянието на своя прочувствен, интелектуален и нравствен живот, най-много едно вътрешно страдалчество, причинявано повече от вътрешни, в сравнение с от външни спорове. „ Грубата наслада – от хляба, нежната тъга – от Бога “, написа свръхчувствителният и душевно богат Сергей Есенин.

Човекът цени това, което е изгубил, споделя не без съображение една национална сентенция. Феноменът болежка е по средата на пътя сред здравето, което сме имали (или което ни е имало), в което сме пребъдвали и без да осъзнаваме това, и загубата на това здраве, краткотрайна (както при акутните и субакутните болести) или дефинитивна (както в тази ситуация с хроничните болести). Ето за какво болката ни подсеща, прави ни по-будни, а с това и по-съзнателни спрямо това, което сме били преди нея. Тя ни показва вероятното ограничение на нашето битие или пък цялостната му загуба, само че също и вероятното му разширение, което идва дружно със усиленото схващане за полезността и отговорността на съществуването. Тъй като и двете екзистенциални благоприятни условия са открити за нас, точно нашето отношение към болката ще дефинира резултата. Сигурно е, че всеки боязън от болката (все едно дали физическа, или душевна) е боязън, който не пази, нито пък е физиологически полезен; той свива съзнанието ни, като по този метод лимитира и способността ни да открием повода, а оттова и смисъла на болката, даже на най-елементарната болежка – физическата.

В пътуването на индивида от раждането до гибелта се повтаря – когато става дума за болежка и страдалчество – в смален тип развиването на живите същества като цяло. Първото, което усеща детето, е физическа болка; няма подозрение, че то я усеща, и то към този момент в много недодялан тип, още когато се ражда. Според някои психоаналитици този боязън, който бебето усеща, когато излиза на бял свят, към този момент в никакъв случай не напуща индивида и е основа за всеки различен по-сетнешен боязън. Към това физическо и физиологично прекарване на болката се прибавят, както наподобява, прекомерно рано, още през първите месеци на живота, и първите първи проблясъци (навярно към момента прекомерно рудиментарни) на душевната болежка, т.е. на това, което назоваваме страдалчество. Няма подозрение, че и едно напълно малко дете също може да страда. Колкото повече пораства и колкото по-зрял става индивидът (или най-малко наподобява такъв), толкоз по-силно и по-трудно претърпява болката и страданието, изключително в случай че те извират от самия него. Рано или късно той ще разбере, изключително в случай че познава добре тъмните страни на душата си, на своето несъзнавано, както биха споделили психоаналитиците, че в края на краищата най-големият му противник е самият той. Всякакви болки би понесъл, в случай че му ги нанасят други хора. Ще мълчи и ще търпи, в случай че счита, че ги е заслужил, или пък ще се бунтува, ще се гневи и ще дава отговор на породената му болежка с още по-голяма, утешавайки се по този начин в своите премеждия. Око за око, зъб за зъб – този закон е царувал в света хиляди години и ще цари, до момента в който сме естествени същества. Загадката поражда сега, когато естествената експанзия на индивида, служеща му за оцеляване, се трансформира в автоагресия. Как е станало по този начин, че индивидът е почнал да изтезава самичък себе си, да си предизвиква самичък болежка?

Достатъчно е да се обърнем към себе си, да се вглеждаме в душата си всеки ден – и не без удивление и боязън ще видим какъв брой постоянно и какъв брой доста болежка, физическа и душевна, нанасяме на самите себе си! Броят самонаранявания на работното място, вкъщи, зад кормилото е застрашително огромен. Човекът, който не е теоретичен да следи себе си, отминава повърхностно тези непрестанно повтарящи се самонаранявания досега, в който някой негов другар, сватбен сътрудник или доктор не му уточни тяхното непрекъснато периодично повтаряне или пък все по-сериозната им природа. Хора от този тип, каквито напълно не липсват в близост, медицината назовава травматофили. Въпреки че можем да приказваме за преобладаващо физическа, или психическа травматофилия, индивидът като изцяло създание демонстрира тази целокупност и в заболяванията си, и когато неумишлено се самонаранява физически, той го прави още веднъж заради неосъзната душевна нужда от самонаказание. Това, че нанасяме болежка или на физическото, или на душевното си създание, единствено видимо демонстрира, че сме разграничени сякаш на душа и тяло; в реалност ние се държим като едно душевно-телесно цяло и сме раними духом и тялом, както се вижда от непрестанната ни накърнимост от всичко.

***

Да забелязваш и да реагираш съответно на болката – това свойство е особено за развитите и зрелите хора. Различните типове и степени невроза изкривяват и изопачават нашето отношение към болката. Душевната болежка, изключително в случай че продължава дълго, е в положение да притъпи естествената ни сензитивност за телесната, и назад. Случва се, несъмнено, и противоположното – продължителната телесна или душевна болежка да ускори чувствителността на организма, който в такива случаи реагира свръхчувствително и на други типове болежка. Понякога отношението е комплементарно. Най-трудно за индивида е, както наподобява, да си признае личните си спорове, и изключително грешките, пропуските и закононарушенията, които към този момент е направил или ще прави и отсега нататък по отношение на себе си и другите и които произлизат от неосъзнатите, изтласкани както от съвестта, по този начин и от съзнанието, отхвърляни по всички вероятни способи спорове в душата му. А нали вътрешните ни спорове, изключително когато обгръщат витални и фундаментални човешки усеща, каквито са любовта и омразата, завистта и ревността, експанзията и сексуалността, малоценността и превъзходството, не могат да се пренебрегват без разрушителни последствия за човешкия организъм и душевния живот. Един от честите отдушници за тези принудително запушени конфликтни прекарвания е физическата болежка. Тя, несъмнено, може да бъде и симптом за органично заболяване (което също не изключва като своя причина несъзнателната психологична нужда от самонаказание), само че по-често физическата болежка, изключително при младежите, не е органична – тя е единствено маска за депресията и страха, познати психологични явления с избрана и разпознаваема несъзнателна динамичност.

***

Потребността на индивида да играе ролята на страдалец, а от време на време и да става в действителност подобен, е публикуван феномен. Тази нужда се появява нормално като болежка, постоянно придружавана от меланхолия. Някои всред тези хора желаят по този метод да бъдат в центъра на вниманието на близките, други се усещат, с право или без, изоставени от хората. Болката остава от време на време единствен метод за тях да заявят своето битие, въпреки и не в зряла форма. В единия случай това държание води до положителни промени в отношението на близките към „ мъченика “, а в другия те са равнодушни или реагират отрицателно. И в двата случая незрялото, респ. невротично държание на нещастния човек продължава. Защото, в случай че близките реагират положително и доброжелателно, съществува заплаха хора от този жанр да се фиксират в болката си, употребявайки я неумишлено, а от време на време и умишлено, във всяка обстановка, която възприемат като неподходяща за себе си; в другия случай обстановката е още по-лоша, тъй като непрекъснатият отвод на близките да виждат страданието може да докара индивида до обезсърчение или притъпеност, до меланхолия, която от време на време приключва със сериозна телесна болест.

***

Днес индивидът би трябвало да стане и да остане безсънен за все по-многобройните клопки на времето, в което живее. В общия безпорядък на загуба на полезности, занемаряване на обичаи, безумно живеене тук и в този момент, без през вчерашния ден и на следващия ден, без мисъл и без обич, би трябвало да сме изключително будни и трезви по отношение на века на технокрацията, в който живеем и който е оповестил смъртна война на болката във всичките ѝ многочислени типове: и на физиологичната болежка, породена от органични процеси, и на душевната, зародила от многочислените конфликтни обстановки, които пораждат толкоз повече, колкото повече се опитваме да ги решаваме, и на онази болежка, която бихме нарекли „ интелектуална “, тъй като е обвързвана със страданието на осъзнаването.

Вместо да се вливаме в армията на хората, които желаят да обезсмислят всичко, включително и болката и заболяването, дано да напуснем „ необятния път, който води към крах “, да застанем пред болката и да запитаме: за какво този човек се е разболял тъкмо в този момент и тъкмо по този метод? Защо се е разболял от тази болест, душевна или телесна (по-точно би било да се каже душевно-телесна), която е единствено негова, единствена и неповторима, която е история на персоналната му съдба; болест, която към момента на никое място не е разказана и в никакъв случай към този момент няма да се повтори като такава? Какво се крие зад физическата или психологичната болежка на индивида? Дали единствено някой стрептокок или вирус като пряк физически извършител на заболяването? Или този пагубен и по този начин ненавиждан от актуалното човечество вирус е позволен в тялото едвам когато душата му е подготвила път, отслабвайки отбраната на организма против същите тези вируси, които участват на всички места и постоянно и които въпреки всичко не ни атакуват на всички места и постоянно?

Всяка болежка в човешкия организъм е част от някаква обща известна или незнайна болест. Болестта постоянно е анархия на целия свят на индивида. Откъде произлиза и какво значи тя, зависи от това, какво е отношението на индивида към себе си и към света. Това, в което индивидът има вяра, образува освен неговата персона, само че и типа заболявания, от които той страда.

От болката и заболяването, както и от гибелта, няма да ни отбрани нито мощният, нито слабият дух, нито философията, нито науката. И болката, и страданието са синоними на живота. Единственото, което може да ни отбрани, е нашето отношение към тях, вероятният им смисъл и даже целесъобразността им за нас. Смисъл, който хората постоянно са успявали да открият; от две хилядолетия насам ние стигаме до него по-лесно, тъй като живият образец на Господ Иисус Христос ни демонстрира пътя и задачата.

От: „ Психологическото и религиозното съществуване на индивида “, акад. Владета Йеротич, ИК „ Омофор “ 2013, превод Андрей Романов
Източник (със съкращения):
Снимка: lyuliyuli.blogspot.com