40-годишна, неомъжена
Откакто навърших 40 години, че и малко отпреди това, си задавам въпроса за какво кривогледите очи на публичното мнение гледат на неомъжените дами над 40 с натрапчиво състрадание, укор, дори обвиняване. В главата ми още кънтят думите: „ Почакай да станеш на 40 и ще се скапеш “, „ 40-годишните неомъжени дами са изгубена работа “.
Работа? Чия работа? Не си припомням друго време (освен може би детството ми), в което да съм била по-будна, по-щастлива, по-осъзната, повече себе си. Именно 40-те са възрастта, когато си наясно с разпоредбите на играта и имаш знанията и зрелостта да ги променяш, без да се тресеш от боязън или неустановеност. И към момента си задоволително млада, наобратно на общото изказване. Именно това са годините, в които стопира да ти пука.
Вътрешните борби са извоювани, пожертваните нерви, връзки, любови, неродени деца, другарства и упоритости са заровени в мир. Да, в мир. Противоречията на мозъка замират, интуицията се изостря, потребността да се синхронизираш със личните си сили се трансформира в желание. Фантазията за онази слънчева къща, двата лабрадора и семейство, извадено от „ Некерман “, е останала да виси забравена като бельото ти върху нощната лампа до леглото му, тъкмо преди да си тръгнеш, сияеща от фантазии, а той повече да не се обади.
Научила си се да живееш на собствен тил и в свои лични владения. Успяла си, плакала си, презирала си се за пропиляното време, за „ грешките “. Надживяла си жилото на самотата, омразата, разочарованието, страха, болката и се чувстваш мощна, приключена и красива, за Бога! Заслужено красива. Не желая отново да съм на 20. Благодаря за „ безметежността “ на младостта. Благодаря на себе си, че оцелях през това шеметно, пробно странствуване, в което пих докрай, обичах и се раздавах до нелепост.
Не желая още веднъж да съм на 30. Благодаря, че минах тази декада на личностно създаване и израстване и че доближих границите на личната си толерантност и резистентност без непоправими последствия за душeвността и сърцето ми.
Няма да броя какъв брой пъти ми се е налагало да се върша на по-необразована, по-наивна или по-невинна от това, което съм, единствено с цел да не обидя или нараня нечие его; какъв брой безапелационно и звънливо съм чуруликала клишета на подправено единодушие и по този начин съм приспивала лични истини в търсене на някаква реципрочност, която непознати стандарти безмълвно са претендирали от възрастта ми. Когато този спектакъл ми пристигна допълнително, накъсах сюжета, но в действителност го накъсах, хвърлих го над главата си като празнични конфети и напуснах шаблона, с цел да чествам своите 40. 40-те са впечатляващи. Когато осъзнаеш, че същински смислените дела, желания и любови, поради които си заслужава да нахлузиш още веднъж тежките и неуместни рицарски доспехи, в действителност са доста по-малко, в сравнение с са те учили, ставаш на практика неуязвима за безсмислени и изтощителни битки и разногласия. Можеш сама да избираш борбите си, можеш да откажеш себеразрушението на жертвата или арогантността на спечелилия и вместо това блажено да напълниш ваната с аромати и мехурчета. За себе си и за своя огледален свят. Отнякъде крещят като пред разстрел: „ Деца! “ Децата не са самоцел. Те са обич, а ние сме способни да обичаме и своите, и непознатите. В любовта няма експанзия, има примирение. И приемане.
Телата ни се били износвали… Не се тормозете за издръжливостта на телата ни! Можем да се въргаляме в снега като 10-годишни и да извървим километри, без да ни заболят ставите. Придобили сме умеенето да стоим изправени без непозната поддръжка, без да се предадем, огънем или разпаднем. Мирогледът ни се бил деформирал… Не се молете за спасението на душите ни! В тях съвсем няма дяволи - прекомерно откровени, почтени и наясно със себе си сме, с цел да развъждаме и угояваме демони. Не ни гледайте отвисоко и със състрадание! Не сме по-ниски от вас. Живеем сами, устояваме се сами, оправяме се всекидневно с какви ли не анатеми като част от смахнато и комплицирано общество и все пак отново ни маркирате като непълноценни, криви, дори отговорни. И с изключение на анализите и поучителните текстове би трябвало да изпитваме скрупули за това, че живеем личния си живот. Нашата самотност не е срам. Нашата независимост не е грях. Не познавате нашия свят. Върнете се в личната си галактика на обвинители и обвинени, тъй като ние отхвърляме да седнем на скамейката.
Работа? Чия работа? Не си припомням друго време (освен може би детството ми), в което да съм била по-будна, по-щастлива, по-осъзната, повече себе си. Именно 40-те са възрастта, когато си наясно с разпоредбите на играта и имаш знанията и зрелостта да ги променяш, без да се тресеш от боязън или неустановеност. И към момента си задоволително млада, наобратно на общото изказване. Именно това са годините, в които стопира да ти пука.
Вътрешните борби са извоювани, пожертваните нерви, връзки, любови, неродени деца, другарства и упоритости са заровени в мир. Да, в мир. Противоречията на мозъка замират, интуицията се изостря, потребността да се синхронизираш със личните си сили се трансформира в желание. Фантазията за онази слънчева къща, двата лабрадора и семейство, извадено от „ Некерман “, е останала да виси забравена като бельото ти върху нощната лампа до леглото му, тъкмо преди да си тръгнеш, сияеща от фантазии, а той повече да не се обади.
Научила си се да живееш на собствен тил и в свои лични владения. Успяла си, плакала си, презирала си се за пропиляното време, за „ грешките “. Надживяла си жилото на самотата, омразата, разочарованието, страха, болката и се чувстваш мощна, приключена и красива, за Бога! Заслужено красива. Не желая отново да съм на 20. Благодаря за „ безметежността “ на младостта. Благодаря на себе си, че оцелях през това шеметно, пробно странствуване, в което пих докрай, обичах и се раздавах до нелепост.
Не желая още веднъж да съм на 30. Благодаря, че минах тази декада на личностно създаване и израстване и че доближих границите на личната си толерантност и резистентност без непоправими последствия за душeвността и сърцето ми.
Няма да броя какъв брой пъти ми се е налагало да се върша на по-необразована, по-наивна или по-невинна от това, което съм, единствено с цел да не обидя или нараня нечие его; какъв брой безапелационно и звънливо съм чуруликала клишета на подправено единодушие и по този начин съм приспивала лични истини в търсене на някаква реципрочност, която непознати стандарти безмълвно са претендирали от възрастта ми. Когато този спектакъл ми пристигна допълнително, накъсах сюжета, но в действителност го накъсах, хвърлих го над главата си като празнични конфети и напуснах шаблона, с цел да чествам своите 40. 40-те са впечатляващи. Когато осъзнаеш, че същински смислените дела, желания и любови, поради които си заслужава да нахлузиш още веднъж тежките и неуместни рицарски доспехи, в действителност са доста по-малко, в сравнение с са те учили, ставаш на практика неуязвима за безсмислени и изтощителни битки и разногласия. Можеш сама да избираш борбите си, можеш да откажеш себеразрушението на жертвата или арогантността на спечелилия и вместо това блажено да напълниш ваната с аромати и мехурчета. За себе си и за своя огледален свят. Отнякъде крещят като пред разстрел: „ Деца! “ Децата не са самоцел. Те са обич, а ние сме способни да обичаме и своите, и непознатите. В любовта няма експанзия, има примирение. И приемане.
Телата ни се били износвали… Не се тормозете за издръжливостта на телата ни! Можем да се въргаляме в снега като 10-годишни и да извървим километри, без да ни заболят ставите. Придобили сме умеенето да стоим изправени без непозната поддръжка, без да се предадем, огънем или разпаднем. Мирогледът ни се бил деформирал… Не се молете за спасението на душите ни! В тях съвсем няма дяволи - прекомерно откровени, почтени и наясно със себе си сме, с цел да развъждаме и угояваме демони. Не ни гледайте отвисоко и със състрадание! Не сме по-ниски от вас. Живеем сами, устояваме се сами, оправяме се всекидневно с какви ли не анатеми като част от смахнато и комплицирано общество и все пак отново ни маркирате като непълноценни, криви, дори отговорни. И с изключение на анализите и поучителните текстове би трябвало да изпитваме скрупули за това, че живеем личния си живот. Нашата самотност не е срам. Нашата независимост не е грях. Не познавате нашия свят. Върнете се в личната си галактика на обвинители и обвинени, тъй като ние отхвърляме да седнем на скамейката.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ