Да живееш в страх: Опасностите на викториански Лондон
От опасността да бъдат удушени от крадци до истории, че в канализацията живее пищяща свиня, лондончани от 19 век прекарват огромна част от живота си в боязън. Ето няколко от мотивите за този боязън.
Викторианският Лондон е огромен метрополис – нервният център на най-могъщата нация на Земята. И въпреки всичко това е и град, облян в боязън. Изправени пред бързата индустриализация, препълнени сиромашки квартали и графични известия в медиите за преуспяващ престъпен контингент, доста лондончани може би стигат до заключението, че заплаха дебне във всяка сянка. И един обир през 1862 година очевидно удостоверява страховете им.
На 17 юли Хю Пилкингтън, народен представител либерал от Блекбърн, се прибира от късно съвещание в общината, когато е удушен и ограбен (но въпреки всичко оцелява след нападението). Пресата се стопира на този случай и ускорява отразяването на уличното принуждение, макар че няма индикации незаконната активност да се е нараснала. Обществеността изпадна в суматоха, вярвайки, че нарушители дебнат надали не на всяка улица, търсейки жертви, които да удушат и ограбят.
Сензационността на медията свързва измисления скок на насилието с наказаните по това време нарушители, които са получили условно освобождение или неотдавнашното понижаване на нарушителите, които са изпращани в Австралия.
През лятото на 1815 година нощното небе над Лондон е осветено, с цел да се отпразнува успеха на Англия в борбата при Ватерло. Но не всички очи са ориентирани към ярките светлини. Мнозина виждат превъзходно облечена жена, седнала в карета, само че при по-внимателен оглед са шокирани да видят, че тя има лице на прасе.
Преди това през Лондон бе минал слух, че в Мерилебоун живее благородничка с лице на свиня, която яде от сребърно корито и когато му приказват, дава отговор с присъщите за животното звуци. Въпреки че се твърди, че дамата е „ с най-деликатна форма и с най-висша симетричност “, най-отгоре й седи „ непоносимо лице “. Нейната композиция от хубост и грозотия въодушевява разнообразни художници, като известния карикатурист Джордж Круикшанк, който я рисува свиреща на пиано в ефирна бяла рокля, с транспарантен воал, покриващ муцуната й.
Медиите допускат, че дамата с прасешкото лице е пристигнала в Лондон, с цел да си откри брачен партньор, и някои ухажори стигат до там да пубикуват писма във вестниците, с цел да й се предложат. „ Един господин… “, се споделя в едно от писмата, „ желае да изясни своите мисли на приятелите на индивида, който има злощастие на лицето си. Намеренията му са откровени. “
Рушащата се къща в богатия лондонски квартал Мейфеър в края на 19 век придобива репутацията на най-обитаваната от духове къща в Лондон.
Скоро за злата аура на площад Бъркли номер 50 се приказва на всяка маса в града. През 1879 година списание Mayfair оповестява, че лорд Лителтън е стрелял по нещо в тъмнината, което не оставило никакви следи, с изключение на дупките от патрони в дъските на пода. Периодичното издание Notes and Queries разгласява писмо, в което написа за камериерка, която е открита „ легнала на пода до леглото в мощни гърчове “. Тя е приета в болница с диагноза полуда и почива на идната заран.
Най-разпространеният слух е, че къщата е била заета от господин Майърс, който полудява откакто обичаната му го изоставя пред олтара и в този момент се скита из къщата като дух в положение на полуда. Друг слух е, че къщата принадлежи на господин Дю При, който „ затваря брат си лунатик там в клетка на един от таваните… Съдбата на горкият заложник е толкоз жестока, че може да се храни единствено през дупка “.
Викторианският Лондон е прочут с размиването на границата между истина и мит. Същите улици, по които вървят именити и напълно действителни чудовища като Суини Тод и Джак Изкормвача, също са дом на човек, чийто облик се осланя както на обстоятелства, по този начин и на измислици: Скачащият Джак. Сега той не е доста прочут, но Джак се появява в сънищата на лондончани съвсем век.
Описанията на този мъж са разнородни, само че външният му тип постоянно се изобразява като демонски, а една най-често споменаваните му качества е да прескача стени, огради и в някои случаи дребни здания. Той най-често изскача от засада пред пешеходци – от самотни скитници до пощальони.
Въпреки че Джак в действителност атакува мъже, нападенията, които притеглят най-голямо внимание, са тези против дами, които той постоянно дращи с възголемите си нокти. В някои случаи при нападенията от устата ми излизат сини и бели пламъци.
През 30-те години на 19 век историите за Джак стигат до вниманието на лорд-кмета на Лондон, сър Джон Коуън, посредством анонимно писмо, в което се упрекват някои лица от „ по-висок сан “, които неразумно залагали коя ще е идната му жертва. Макар и скептично първоначално, последвалото следствие на The Times демонстрира най-различни истории лондончани и в последна сметка са му приписани нови закононарушения във всичките четири краища на Обединеното кралство.
