От страната на Баските, през професията на архитект до бляскавия

От страната на Баските, през специалността на проектант до блестящия Париж и висшата мода, пътят на Пако Рабан е път на вярата. Светското не е неговата същина, криволичещите пътеки на духовното и мъдростта осветяват дългия му и забавен живот. Днес, на 82 години, Пако Рабан има доста да опише – за срещите си с просветени мозъци и духовни водачи, за научените уроци и вярата. За своята религия, споделено от Пако Рабан в книгата му „ Индиански урок. Тайните на един врач ”.

ТОВА Е МОЯТА ВЯРА

Светът е като балонче в ръцете на дете. Един ден детето пораства, хвърля играчката си и престава да се интересува от нея. Така и ние сме се трансформирали в хора, населяващи една захвърлена планета. А е имало време, когато сме познавали аромата на земята и лекотата на семето, когато сме вдишвали вятъра, когато чертозите на тялото ни са се нуждаели от морската сол, когато сме остани ли дъжда да мие кожата и съзнанието ни. Понякога ни е обземала изненада, че Земята е звезда, че тя е красива, топла и безконечна в безкрая на вселената и че точно на нас, елементарните смъртни, ни е обещано да вървим по нея. Тя облагородявала нашите стъпки. Тя била нашето благополучие и нашата орис. Това е било времето, когато сме били способни да чуваме света. Ние сме знаели, че някъде в безкрая съществува един глас, който ни приказва. Ние сме разбирали, че птицата, прелитаща по небето, ни носи някакво обръщение. Ние деликатно сме се вслушвали в тайните и загадките. Между тялото и съзнанието ни царувала естетика и сред тях се движели потоци от информация, чийто смисъл сме разбирали. Тогава сме знаели, че наличието на другия ни е належащо. Той бил сходен на нас и в случай че въпреки всичко сме се стремели да го докоснем, да влезем в контакт с него, то е било точно поради това, че е друг от нас. А с цел да може този конфликт да бъде плодотворен, е било належащо да се вслушаме в индивида насреща, в този различен. Тогава ние сме знаели по какъв начин да вършим това. Днес песента на света е замлъкнала - нещата към този момент не са това, което са. Ние прехвърлихме на други, на машини наречени скенер или ехограф, грижата и отговорността да се вслушват в нашето тяло. Гласът на хората, викащи напълно наоколо, се губи в празнотата. Символите към този момент не господстват. И внезапно, сходно на световъртеж, ни обзема паника и боязън. Промъквайки се от света на знаците към света на обстоятелствата и явленията, ние сме обзети от чувството, че сме изгубили нещо по пътя. Ужасяващо омаловажаване. Именно осъществяването на това придвижване от горната страна надолу се назовава „ проваляне в пропастта " или „ опропастяване ". И по какъв начин другояче да го назовем, когато през днешния ден към момента ни се случва да изпитваме носталгия по времето, когато смъртността е била по този начин висока. Очевидно това, което ни липсва, не е варварството, всекидневното принуждение, незнанието. Не, единственото нещо от това време, за което в действителност съжаляваме, е оня спокоен, гальовен и непосредствен глас, който ни говореше за света, за самите нас. Глас, който загубихме...

Тишината е добра, тъй като оказва помощ за размисъла, за медитацията и за оценяването на смисъла и величието на всяко нещо. Глухотата обаче напълно не е желателна. И въпреки всичко точно тя цари през днешния ден в нашия свят. Аз още веднъж ще се върна, в различен един текст, към тази самобитна амнезия, караща ни да забравяме по време на дългото ни пътешестване през вековете това, което би ни помогнало да живеем през днешния ден. Пробуждането на паметта обаче би било неефикасно и безсмислено, в случай че останем все по този начин глухи за гласовете, които ни обкръжават - гласовете на Земята, гласовете на нашето тяло и гласовете на себеподобните ни. Аз желая да се боря против глухотата на хората. Преди време изкачих билото на най-високата планина в света. Срещнах Бокар Римпоше, един тибетски лама, който ми изясни по какъв начин всеки човек може да чуе гласа на личния си дух и да открие вътрешния покой посредством медитация. И в този момент, когато още веднъж извървявам този криволичещ път, ограден от двете страни с перести, напомнящи облачета чайни дървета, си мисля, че цялата мъдрост на света е тук, изцяло налична зa хората. Но с цел да я постигнеш, би трябвало още веднъж да се научиш да слушаш и да чуваш. Носителите и наследниците на античните обичаи ще ни оказват помощ още веднъж да открием това, което към този момент не можем да чуем. Но внимание - нямаме доста време. Тези мъже и дами ни чакат, а дните им са преброени. Те живеят покрай огромната свещена канара измежду австралийската пустиня; те пушат свещената лула на американските индианци; те отдават телата си на боговете в катедралите на Сан Салвадор в Байя; те приказват на огъня и на водите в Замбези; танцът им припомня вихъра на небесните тела и ги назовават дервиши... Всички те са обзети от видения и сънища - все благосъстояния, които желаят да споделят с нас. Ние би трябвало да приемем дара на тяхната мъдрост. Ако го създадем, те ще ни научат да обуздаваме нашата свирепост, да почитаме тялото си, да се лекуваме по друг метод, да живеем по-дълго, да изследваме и достигнем върховете на преоткритата нематериалност. Или в резюме - просто да живеем по-добре.

Аз бих желал тази помощ да способства за приемането на отговори на въпросите, които си слагаме. Много постоянно обаче ние убиваме любознателността си заради липса на примирение - все си мислим, че знаем, или си имаме вяра, че знаем. Ние сме задоволени от способността си да разсъждаваме логичен, дарба, изграждана от формалната логичност в течение на толкоз доста години. Какво още ни остава да откриваме? Медиите са ни уведомили добре за всичко, даже повече от нужното. Без да го осъзнаваме изцяло, ние сме по този начин сигурни в себе си и в същото време по този начин арогантни! Как другояче способността ни за разбиране би била лимитирана дотам от толкоз доста прекомерно бързо възприети канони и автоматизирани уверености?

Искам да отида при събеседниците ми с намерено схващане и чисто сърце. Ще се отърся от предубежденията си, ще не помни знанията си. За известно време ще се откъсна, ще се откажа от образоваността си. Ще бъда изпълнен със примирение или, както споделя Музил, ще се трансформира в „ Човек без качества ". Най-сетне аз ще бъде оня, който слуша. Ще се задоволя да диря тези, които споделят, че светът още ни обича и че към момента има смисъл ние да му отвърнем със същото. Аз имам вяра, че макар тъмните облаци, закриващи хоризонта, чиито имена са нарцисизъм, несъзнателност, боязън, измама, забрани, задръжки, принуждение, свирепост или самотност, един ден ще настъпи освобождението и помиряването на човек с индивида. Това е моята религия.

Илюстрация: deviantart.net; фотография: tizzdale20thcenturydesigners.weebly.com