Да си баба не е лесно, да си внуче е чудесно
От сегашната си позиция на баба на двама юнаци, връщайки се към спомените за моята лична, както и за това по какъв начин се справяха с децата ми майка ми и свекърва ми, все по-често се хващам да си мисля, че днес е комплицирано.
Някога, оставена на грижите на майката на моята майка, нещо, което по никакъв начин не харесвах и против което с увеличение броя на годините ми все по-яростно се съпротивлявах, всяко мое непокорство биваше наказвано незабавно и докладвано. После правех това, което ми беше подредено. Тя ме влачеше (защото това си беше тъкмо влачене) по всякакви места поради неотложните си задания. Толкова доста не харесвах тези места! Та да, ходехме тук-там и мероприятия, значими за нея, като несъгласията ми също биваха отбелязвани уместно. Накратко, това " но аз желая ", " не желая ", " одобрявам ", " не одобрявам ", " не хапвам " или " хапвам единствено ", " това не обичам ", " това обичам " са си били персонално мои проблеми, от които никой не се е интересувал съществено. При отвод от храна освен си оставах гладна, само че и си отнасях минимум една хубава кавга. Независимо от отговорностите и отговорностите, имаше толкоз доста игри и смях, че нямам спомен някой от нас да се е оплаквал от досада - нещо, което ми се случва да слушам от внуците си. Отделно, от напълно дребни всички бивахме включвани в някаква трудова активност в интерес на фамилията. С баба или без, всички деца от махалата изхвърляха остатъците от изгорелите въглища и дърва (преди топлофицирането). Сутрин купувахме самун, мляко, преди още да сме тръгнали на учебно заведение, знаехме какво ресто би трябвало да ни върнат, в случай че оставената сума не е точна.
Не приемайте това като недоволство, тъй като без значение от отговорностите и отговорностите, с които (с старание или с досада) се справяхме небрежно, имаше толкоз доста игри и смях, че нямам спомен някой от нас да се е оплаквал от досада - нещо, което ми се случва да слушам понякога от внуците си. Ти обаче се напъваш за някаква непосредственост, за диалог, в който да може да участваш най-малко с някаква минимална доза на познаваемост. При толкоз доста и разнородни способи за игра и веселба, някои от които (всъщност множеството от които) високотехнологични, една средностатистическа баба е в извънредно неподходяща позиция през днешния ден. Още непроходили и немахнали памперса, с дребните си пръстчета дечицата щракат по клавиатурите на смарт телефони и таблети, взират се в анимета, говорят за някакви непознати неща... Подминавам нежеланието на множеството от нас, израслите в други времена, да научат освен това за този чудноват свят на внуците, настойчиво засядайки в стандарта на загрижената за това какъв брой и какво яло било горкото детенце. Това си има своето улеснение, само че те отдалечава в някаква митична страна, в която потомците те пращат и поддържат връзка с теб... стереотипно.
Ти обаче се напъваш за някаква непосредственост, за диалог, в който да може да участваш поне с някаква минимална доза на познаваемост. И ето, освен че към този момент знаеш що е това блог, блогър (научил си го по време на едно образование и даже имаш един подобен напълно неподдържан), само че и с отегчение си изгледал някое и друго видео на влогър и си запомнил името му... Готик, Сиско, на... баба ти хвърчилото. И запазваш у себе си почудата от това, че потомците имат потребност някоя какичка или батко да им кажат на какво не ги учат в учебно заведение, като че ли те не могат сами да го открият. Ама друго си е... нищо, че е в благозвучие със напълно бабешкото " по тв приемника споделиха! ". В последна сметка не се знае какъв брой е времето, отредено ти да си тук и в този момент, по тази причина всяка възможност да се забавляваш и посмееш с наследниците, би трябвало да се употребява. Така че... ето, вървиш и тук-там като Aniventure Comic Con 2017. Вярно, залите са препълнени и... ухае на подрастващи, само че пък срещаш девойки и момчета от познати и непознати светове, кралства, страни от виртуала - извънземни, еднорози, индивидът паяк... А в откритото пространство може да наблюдаваш славни борби сред рицари и великани или да станеш очевидец на раждането на нова Баския.
Трудно или не, скъпо е да си с внуците, а споменът към момента е единствената опция да продължиш живота си и след ТОВА.
Някога, оставена на грижите на майката на моята майка, нещо, което по никакъв начин не харесвах и против което с увеличение броя на годините ми все по-яростно се съпротивлявах, всяко мое непокорство биваше наказвано незабавно и докладвано. После правех това, което ми беше подредено. Тя ме влачеше (защото това си беше тъкмо влачене) по всякакви места поради неотложните си задания. Толкова доста не харесвах тези места! Та да, ходехме тук-там и мероприятия, значими за нея, като несъгласията ми също биваха отбелязвани уместно. Накратко, това " но аз желая ", " не желая ", " одобрявам ", " не одобрявам ", " не хапвам " или " хапвам единствено ", " това не обичам ", " това обичам " са си били персонално мои проблеми, от които никой не се е интересувал съществено. При отвод от храна освен си оставах гладна, само че и си отнасях минимум една хубава кавга. Независимо от отговорностите и отговорностите, имаше толкоз доста игри и смях, че нямам спомен някой от нас да се е оплаквал от досада - нещо, което ми се случва да слушам от внуците си. Отделно, от напълно дребни всички бивахме включвани в някаква трудова активност в интерес на фамилията. С баба или без, всички деца от махалата изхвърляха остатъците от изгорелите въглища и дърва (преди топлофицирането). Сутрин купувахме самун, мляко, преди още да сме тръгнали на учебно заведение, знаехме какво ресто би трябвало да ни върнат, в случай че оставената сума не е точна.
Не приемайте това като недоволство, тъй като без значение от отговорностите и отговорностите, с които (с старание или с досада) се справяхме небрежно, имаше толкоз доста игри и смях, че нямам спомен някой от нас да се е оплаквал от досада - нещо, което ми се случва да слушам понякога от внуците си. Ти обаче се напъваш за някаква непосредственост, за диалог, в който да може да участваш най-малко с някаква минимална доза на познаваемост. При толкоз доста и разнородни способи за игра и веселба, някои от които (всъщност множеството от които) високотехнологични, една средностатистическа баба е в извънредно неподходяща позиция през днешния ден. Още непроходили и немахнали памперса, с дребните си пръстчета дечицата щракат по клавиатурите на смарт телефони и таблети, взират се в анимета, говорят за някакви непознати неща... Подминавам нежеланието на множеството от нас, израслите в други времена, да научат освен това за този чудноват свят на внуците, настойчиво засядайки в стандарта на загрижената за това какъв брой и какво яло било горкото детенце. Това си има своето улеснение, само че те отдалечава в някаква митична страна, в която потомците те пращат и поддържат връзка с теб... стереотипно.
Ти обаче се напъваш за някаква непосредственост, за диалог, в който да може да участваш поне с някаква минимална доза на познаваемост. И ето, освен че към този момент знаеш що е това блог, блогър (научил си го по време на едно образование и даже имаш един подобен напълно неподдържан), само че и с отегчение си изгледал някое и друго видео на влогър и си запомнил името му... Готик, Сиско, на... баба ти хвърчилото. И запазваш у себе си почудата от това, че потомците имат потребност някоя какичка или батко да им кажат на какво не ги учат в учебно заведение, като че ли те не могат сами да го открият. Ама друго си е... нищо, че е в благозвучие със напълно бабешкото " по тв приемника споделиха! ". В последна сметка не се знае какъв брой е времето, отредено ти да си тук и в този момент, по тази причина всяка възможност да се забавляваш и посмееш с наследниците, би трябвало да се употребява. Така че... ето, вървиш и тук-там като Aniventure Comic Con 2017. Вярно, залите са препълнени и... ухае на подрастващи, само че пък срещаш девойки и момчета от познати и непознати светове, кралства, страни от виртуала - извънземни, еднорози, индивидът паяк... А в откритото пространство може да наблюдаваш славни борби сред рицари и великани или да станеш очевидец на раждането на нова Баския.
Трудно или не, скъпо е да си с внуците, а споменът към момента е единствената опция да продължиш живота си и след ТОВА.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ