Този кратък ден, тази дълга нощ
От редактора
Скъпи читателю!
В днешното издание на приложението за литература, изкуство и просвета публикуваме няколко къси описа на дългогодишния редактор на " Пегас " Борис Данков, който на 16 април ще навърши 81 години. Честит рожден ден от целия екип на ДУМА. " Този къс ден, тази дълга нощ " е заглавието на идния алманах на известния стихотворец и журналист.
Приятно четене.
БОРИС ДАНКОВ е роден на 16 април 1941 година в с. Жълтеш, Габровска област. Завършил е Априловската гимназия (1959), българска лингвистика (1966) и публицистика (1984) в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Редактор в Културния отдел на в. " Балканско знаме " в Габрово (1970-1973). Журналист във в. " Народна юноша " (1974-1978). Редактор във в. " Работническо дело " (1978-1983) и сътрудник във Варшава (1983-1989). Зав.-отдел " Култура " и член на редколегията на в. ДУМА (1991-1995). Директор на Българския културен институт във Варшава (1995-1999). Коментатор и редактор на литературното приложение на ДУМА - " Пегас " (2000-2008). От 2009 година до октомври 2015 година - зав.-отдел " Четиво " и редактор на " Пегас ". Автор на книгите: " Магията на словото ", психографски анкети (1986); " Сянка на птица " (1994), стихове; " Хаос " (1995), стихове; " Енигма " (1995), стихове; " Колибарски сънища " (2007), стихове; " Гневни летописи ", том 1 (2012), публицистика; " Събеседници " (2016), диалози и литературни анкети; " Минало не отминало " (2017), " Гневни летописи ", том 2 (2019). Носител е на годишната премия на фондация " Христо Ботйов " (2004), Априловската премия за изцяло творчество и принос в региона на културата (2007), премията " Золотая муза " (2009), литературната награда с медал " Сергей Есенин " (2012), годишната премия на Съюза на българските писатели за журналистика (2012) и годишната за документалистика и краезнание (2018). Член е на Съюз на българските писатели.
Лице на прозореца
Аз съм този, който всяка заран пътува с рейс 306 край жилищен блок 223. Ходя с изтрити дънки, спортно яке и сив пуловер от мерино. Косата ми е пооредяла. Затова съм я оставил по-дълга. Нося очила с железни рамки - диоптър и половина за далечно гледане. Лицето ми не е изключително прелестно. По него личат следи от акне вулгарис - спомен от бурно претърпян пубертет.
Обикновено се качвам на спирка " Блок 318 ". Докато очаквам автобуса, се разхождам нетърпеливо или чета разлепените разгласи: " Заменям тристаен апартамент... " Не ме интересува. " Продавам непокътнат роял. Справка вечер от... до... " Гершуин. Рапсодия в синьо. Симфония в бяло. Не ме вълнува. " Изгубено куче на име Рекса. Телефон еди-кой си. Виждане вечер ". Горката Рекса.
Ето го и рейса. Качвам се постоянно от задната врата. Не сядам. Облягам се в последната седалка. Разглеждам хората и си мисля за тях най-различни неща. Например: " Досаден вид. " Или: " Готино гадже! " Или: " Пълна тъга. " Или: " Я, какъв тежкар! " Или: " Семейна идилия... " После мисълта ми стартира да броди някъде отвън рейса - на всички места и на никое място, където съм бил или ми следва да бъда. На Земята или отвън нея. В пространството или отвън него. Във времето или в безвремието. Все едно къде.
Отдавна съм забелязал, че на един от прозорците на блок 223 всяка заран стои някаква жена, която маха с ръка след автобуса. Вече месеци наред, когато пътувам с рейса, я следя по какъв начин в избран час подвига щорите и застава на прозореца. Отначало си бях помислил, че е някаква смахната, само че след това се досетих, че не е допустимо да е ненормална и да демонстрира сходно неизменност. Няколко пъти се взирах в лицата на возещите се в рейса, с вярата да узная кой от тях споделя тази необикновена лоялност, само че по този начин и не разбрах. Останах с убеждението, че дамата всеки ден по табиет ръкомаха на рейса.
Но по всичко наподобява, че и това е било илюзия. Днес тя не стоеше на прозореца...
Окарина
Може да има и бяла ластовица.
Йордан Йовков
Беше невисок човек със сиво лице и сплескан каскет, с протъркван лоден от недодялан зеленикав цвят.
- Заповядайте! Какво ще обичате? - запита го продавачът на пазарната сергия.
- Търся окарина.
- Отдавна не съм виждал окарини - сподели индивидът зад сергията.
- Дали няма да намеря някъде?
- Отдавна не съм виждал окарини - повтори оня зад сергията и се зае да подрежда боядисаните гипсови фигурки, които продаваше. - Не съм виждал, само че може някъде да има.
Ниският поблагодари и отмина нататък. Спря пред малко павилионче, в което седеше грозна и дебела жена, заобиколена от вехтории.
- Знаете ли къде мога да намеря окарина?
- Какво е това?
- Свирка.
- Не продавам свирки.
На идната сергия му предложиха да си купи ябълки - жълти и сочни ябълки с мирис на есен и на селска къща, които извършиха душата му с топлина и успокоение.
- Хайде на хубавата стока! - подкани го продавач с нахлупена до очите захабена шапка жокейка, който продаваше зеленчук.
- Окарина? Имаше ей там един, който продаваше окарини, само че не съм го виждал от дълго време.
- А знаеш ли по кое време мога да го намеря?
- Слушай - рече продавачът на зеленчук, - на следващия ден ще запитам и ще ти кажа.
На идващия ден ниският мина край сергията на зарзаватчията, само че нямаше никого. На по-следващия - също. Тръгна да си отива, когато го спря продавачът на гипсовите фигурки.
- Намери ли окарина?
- Не можах.
- Гледам те, че от няколко дни продължаваш да се въртиш по пазара...
- Търся, но няма.
- Защо ти е окарина?
- Детето ми е доста болно, че желая да го развеселявам.
- Отдавна не съм виждал окарини, но може и да има.
- Може - съгласи се ниският и продължи нататък...
И не изтощените коне...
На дребната уличка отекна скърцане на автомобилни спирачки, чу се звук на приглушен удар и внезапно строполяване. Каруцарят видя единия от конете си да лежи на земята, впримчен в ремъците на амуницията.
- Не виждаш ли, умъртви животното, бе?! - извика той против водача на спрялото ауди.
- Простак с тъпанар! Виж какво ми направи колата! - провикна се водачът на аудито и заоглежда смачкания калник.
Каруцарят скочи от федера и с обезверено изпитание се опита да изправи коня, само че откакто разбра, че е мъртъв, отпусна безсилно ръце.
- Уби животното! Уби го! - повтори той като на себе си и се зае да разплита коня от ремъците.
- Дайте да го отместим от пътя - сподели някой от натрупалото се голям брой.
- Да го отместим! - рече различен, само че напъните им останаха напразни. Конят остана да лежи върху уличното платно и единствено от плахата спазъм можеше да се разбере, че в него изгасва последната тръпка от живот.
- Освободи пътя бе, пейзан! - развика се водачът на спрелия зад аудито излъскан черен мерцедес и натисна дълготрайно клаксона на колата, а след него и останалите спрели водачи засвириха в хор.
- Дайте да отместим най-малко федера - предложи някой от множеството, след което с общи старания съумяха да го качат на тротоара.
...Подир броени минути дойде и КАТ.
- Колко пъти сме ти казвали да не влизаш в неразрешени улици - смъмри каруцаря единият от служителите на реда.
- Няма какво да се обясняваш. Ще му напишем акт и толкова - рече другият.
Съставиха акта и си потеглиха. След тях потегли и колоната от спрели коли. Разотиде си и множеството. Единствено каруцарят остана да стои приведен над своя кон.
Уби животното! Уби го! - продължаваше той да повтаря на себе си, втренчен в оцъкленото и мътно око на коня...
Онова, което ни разделя
Опита се да я прегърне, само че тя го отблъсна яростно:
- Не ме докосвай!
- Я виж ти?! - възкликна учудено той.
- Достатъчно те търпях! - рече тя.
- Пак нещо си въобразяваш - сподели той.
- Вече няма какво да си фантазирам - отвърна тя.
Иначе бяха привикнали с този метод на живот, в който всичко беше непроменено от години, превърнато в тягостен със сивотата на всекидневието табиет.
Вечер се прибираха от работа у дома, след което сядаха да вечерят. Докато правеха това, разменяха по някоя и друга дума или безмълвно поглеждаха един към различен. Накрая се оттегляха във всекидневната, където той лягаше на дивана, зачетен в някой вестник или списание, а тя гледаше до късно телевизия. Друг път задремваха в пухкавите фотьойли, пренасяйки се някъде след своите блуждаещи мемоари и несбъднати мечти; в предишното, което от дълго време беше престанало да ги вълнува, или в бъдещето, от което към този момент не се интересуваха и не чакаха нищо.
Единствено в неделните дни настъпваха техните дребни празници. Обикновено отиваха на посетители у своето приятелско семейство, където играеха белот и одумваха свои познати; ядяха сладкиш и пиеха кафе, след което се прибираха още веднъж у дома.
Вечер заспиваха - всеки в единия от ъглите на старинната спалня, която ги пренасяше в техните сънища: идилично измислени, красиви и загадъчни или отвратително кошмарни. Докато на другия ден всичко още веднъж започваше още веднъж и изначало, със същото продължение и повтаряне.
- Омръзна ми всичко! - изрече яростно тя.
-...?!
- Абсолютно всичко! - повтори тя.
- Но какво се е случило? - запита страхливо той.
- Нищо... - отговори тя.
Дървоядите нощем
Журналистът възнамеряваше да отпътува от село Р. и да го остави измежду равнината с плахите му светлини, с дъха на прахоляк и чувството за преди малко паднала вечерна роса. Но след това в него се разсъни желанието да почувства уюта на непознатия дом.
- Елате ми на посетители - сподели непознатият.
- Да не ви тормозя.
- Напротив, ще ни бъде доста прелестно.
Стигнаха в покрайнините на селото до самотна тухлена къща, чиито прозорци бяха тъмни, като да нямаше в нея жив човек.
В двора излая куче. Обади се гласът на нощна птица.
- Насам - рече непознатият. - Ей в този момент ще светна.
Върху циментовото стълбище плисна мъждива светлина.
- Влезте, не се събувайте - сподели непознатият. - Влезте и се чувствайте като вкъщи.
- Благодаря! - отвърна журналистът.
В средата на необятна стая към ниска четвъртита маса стояха тежки фотьойли, а от двете страни - кушетки, покрити с пухкави губери. От прилежащата стая излезе сънена жена със ядосано изражение на лицето.
- Запознайте се със брачната половинка ми - сподели непознатият.
- Приятно ми е - рече журналистът и съвсем машинално протегна ръка.
- Откъде сте? - запита го брачната половинка.
- От София.
- По какъв мотив сте в нашето село?
- В командировка - отговори журналистът сбито.
- Срещнахме се инцидентно на площада - намеси се непознатият.
- Ти все някого срещаш - измърмори жена му.
- Срещам - отговори непознатият, като отвори бутилка с коняк и стартира да налива в подредените на масата чаши.
- Аз няма да пия - рече дамата.
- Добре - съгласи се непознатият.
- Добре, единствено да забележим по кое време ще започнеш работа...
- Хайде, добре пристигнали и наздраве - рече непознатият, като се направи на заплеснат и отпи глътка коняк. - Искате ли да ми видите библиотеката? - обърна се той към госта, който към този момент разглеждаше грижливо подредените книги.
- Имате забавни заглавия - рече журналистът, приближавайки до една от библиотечните полици.
- Имам. Тук са моите кумири: Хемингуей, Фокнър, Джон Ъпдайк, Достоевски... Чели ли сте Фокнър? - запита непознатият.
- Чел съм някои неща.
- Голяма работа е този Фокнър. Всеки ден го прелиствам.
- Ще спите ей на онази софа - рече дамата на непознатия, като уточни едната от двете кушетки.
- Благодаря! - отвърна журналистът, очевидно обезпокоен от необикновеното посрещане.
...Късно през нощта се разсъни от някакъв необикновен звук, който идваше от дъсчената ламперия на тавана. Отначало си намерения, че там се разхождат мишки. После чу тихото скърцане на дървоядите, които непреклонно чоплеха в гредите на къщата. Стриваха ги на прахуляк, издебнали наличието на хората...
На спирката
- Знаете ли в какъв брой часа минава автобусът за болничното заведение? - ме запита един възрастен човек от чакащите на спирката.
- Не, не знам - отвърнах и продължих да виждам към водите на реката, от която идваха на вълни водни пари и се носеше мирис на мазут.
- Знаете ли в какъв брой часа минава автобусът за болничното заведение? - обърна се възрастният към различен от чакащите на спирката.
- Ей там има разписание. От него ще разберете - отговори му той с известна скука.
- Знаете ли в какъв брой часа има автобус за болничното заведение? - насочи се възрастният към една жена, която беше измежду очакващите на спирката.
- Мисля, че в два.
- Благодаря! - поблагодари възрастният и продължи да разпитва останалите пасажери, въпреки да беше получил към този момент отговор на своя въпрос.
Беше облечен с изсивяла шуба и отегчителен спортен екип, беше обут с жестоко изплетени терлици и галоши. Лицето му беше накриво от парализа. Стори ми се, че го познавам... Ами да, това беше учителят ми по физкултура от гимназията. Познах го по белега на лицето и високото изпъкнало чело. Още същия момент в ушите ми отекнаха сигналите на неговата свирка и отчетливата команда: " Раз-два! Раз-два! " Видях го да тича пред колоната от възпитаници в часа по физическо, да ръкомаха отривисто и да демонстрира сложните гимнастически извършения. Тогава ходеше постоянно облечен в състезателен екип и спретнати облекла, които внушаваха чувство за безупречност и непорочност, а от него постоянно се излъчваше някакво изключително възприятие на сигурност. Така, както се случва в слънчево утро да тръгнеш някъде на път с чувството, че светлината те пронизва и утаява в теб спокойствието на деня.
Оттогава съвсем всеки ден го срещах на спирката. Ходеше от човек на човек и разпитваше в какъв брой часа минава автобусът за болничното заведение. Изглежда всички бяха привикнали с неговото наличие, тъй като му отговаряха с скука или се преструваха, че не го виждат.
По-късно разбрах, че неотдавна умряла жена му, а след нея в болничното заведение се поминала и щерка му. Той останал самичък и от този момент всеки ден ходел на спирката, с цел да запита по кое време ще мине автобусът за болничното заведение...
Сметката
В други случаи заран, щом се събудеха, тя го докосваше по лицето, а той отвръщаше с милувка на нежността й. Но този път никой не се реши да извърви дистанцията, което ги разделяше. В тях се беше загнездила някаква особена злост, която ги отблъскваше и разделяше като електрически полюси.
Чу я да става от леглото с познатото придвижване, в което имаше маниакално кокетство и завладяна безупречност. Видя я да стои в просветлелия утринен мрак пред огледалото. Съзря в тил очертанията на тялото й, само че формите му този път не го подмамиха. Не го извършиха с прилив на топлота, а провокираха единствено тръпка на злоба. Успокоиха го отдалечилите се стъпки.
Изскърца вратата на тоалетната. После шумът на байер касата се разнесе с неприятното си съскане. Но ето, че тя още веднъж се завърна в стаята и стартира да се облича пред огледалото. Правеше го с онази неосъзната предизвикателност, с която я подтикваше женският й инстинкт. Той чуваше шума на голотата и пристягането на бельото към тялото. За момент усети миризмата му, пропита с дъха на пот и оная особена чистоплътност, по която в миналото можеше да го отличи от останалите. После настъпи " пауза ", в която тя може би си поставяше сенки или обрисуваше с грим линията на очите.
...В тишината на утрото я чу да се суети в антрето, след което шумът изчезна. Изтрака секретът на външната врата. " Да беше споделила най-малко една дума " - си намерения. После стана и по табиет погледна върху остарелия олющен долап в антрето. Върху него имаше единствено някаква измачкана разписка, върху която беше написано: " Не забравяй, че електрическият ток също не е заплатен. "
Тук няма нищо
- Искам да изтегля малко пари - сподели застаналият на банковото гише човечец, подавайки своята спестовна брошура. Беше невисок, изпосталял дъртак, облечен в тъмносиво шушляково яке, от дълго време изгубило своя първичен цвят.
- Да, само че тази брошура не е годна - рече банковата касиерка.
- Как по този начин да не е годна? Аз имам лихвоточки, които не съм употребявал - отвърна старецът.
- Лихвоточки? Да не би да сте имали в миналото жилищен пестелив влог? - запита чиновничката.
- Да, имам - сподели старецът.
- Но вижте - от жилищен влог не можете да теглите в нашата банка.
- Как по този начин да не мога?
- Не можете! - рече касиерката с безапелационен глас, нетърпящ несъгласие.
- Но аз желая да изтегля малко пари, да си оказа помощ.
- Не можете да теглите от тази брошура! - сподели касиерката, като посегна да я върне на стареца.
- Защо да не мога? Моля ви, вижте какво се е събрало от лихвите. Трябва да има някой и други лев.
- Няма!
- Откъде знаете?
- Нали виждам.
- Моля ви, въпреки всичко погледнете, може да е останало нещо.
- Тук няма нищо - рече касиерката, като върна книжката на стареца, а той, откакто се подвоуми, потегли постепенно към изхода на банката.
Скъпи читателю!
В днешното издание на приложението за литература, изкуство и просвета публикуваме няколко къси описа на дългогодишния редактор на " Пегас " Борис Данков, който на 16 април ще навърши 81 години. Честит рожден ден от целия екип на ДУМА. " Този къс ден, тази дълга нощ " е заглавието на идния алманах на известния стихотворец и журналист.
Приятно четене.
БОРИС ДАНКОВ е роден на 16 април 1941 година в с. Жълтеш, Габровска област. Завършил е Априловската гимназия (1959), българска лингвистика (1966) и публицистика (1984) в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Редактор в Културния отдел на в. " Балканско знаме " в Габрово (1970-1973). Журналист във в. " Народна юноша " (1974-1978). Редактор във в. " Работническо дело " (1978-1983) и сътрудник във Варшава (1983-1989). Зав.-отдел " Култура " и член на редколегията на в. ДУМА (1991-1995). Директор на Българския културен институт във Варшава (1995-1999). Коментатор и редактор на литературното приложение на ДУМА - " Пегас " (2000-2008). От 2009 година до октомври 2015 година - зав.-отдел " Четиво " и редактор на " Пегас ". Автор на книгите: " Магията на словото ", психографски анкети (1986); " Сянка на птица " (1994), стихове; " Хаос " (1995), стихове; " Енигма " (1995), стихове; " Колибарски сънища " (2007), стихове; " Гневни летописи ", том 1 (2012), публицистика; " Събеседници " (2016), диалози и литературни анкети; " Минало не отминало " (2017), " Гневни летописи ", том 2 (2019). Носител е на годишната премия на фондация " Христо Ботйов " (2004), Априловската премия за изцяло творчество и принос в региона на културата (2007), премията " Золотая муза " (2009), литературната награда с медал " Сергей Есенин " (2012), годишната премия на Съюза на българските писатели за журналистика (2012) и годишната за документалистика и краезнание (2018). Член е на Съюз на българските писатели.
Лице на прозореца
Аз съм този, който всяка заран пътува с рейс 306 край жилищен блок 223. Ходя с изтрити дънки, спортно яке и сив пуловер от мерино. Косата ми е пооредяла. Затова съм я оставил по-дълга. Нося очила с железни рамки - диоптър и половина за далечно гледане. Лицето ми не е изключително прелестно. По него личат следи от акне вулгарис - спомен от бурно претърпян пубертет.
Обикновено се качвам на спирка " Блок 318 ". Докато очаквам автобуса, се разхождам нетърпеливо или чета разлепените разгласи: " Заменям тристаен апартамент... " Не ме интересува. " Продавам непокътнат роял. Справка вечер от... до... " Гершуин. Рапсодия в синьо. Симфония в бяло. Не ме вълнува. " Изгубено куче на име Рекса. Телефон еди-кой си. Виждане вечер ". Горката Рекса.
Ето го и рейса. Качвам се постоянно от задната врата. Не сядам. Облягам се в последната седалка. Разглеждам хората и си мисля за тях най-различни неща. Например: " Досаден вид. " Или: " Готино гадже! " Или: " Пълна тъга. " Или: " Я, какъв тежкар! " Или: " Семейна идилия... " После мисълта ми стартира да броди някъде отвън рейса - на всички места и на никое място, където съм бил или ми следва да бъда. На Земята или отвън нея. В пространството или отвън него. Във времето или в безвремието. Все едно къде.
Отдавна съм забелязал, че на един от прозорците на блок 223 всяка заран стои някаква жена, която маха с ръка след автобуса. Вече месеци наред, когато пътувам с рейса, я следя по какъв начин в избран час подвига щорите и застава на прозореца. Отначало си бях помислил, че е някаква смахната, само че след това се досетих, че не е допустимо да е ненормална и да демонстрира сходно неизменност. Няколко пъти се взирах в лицата на возещите се в рейса, с вярата да узная кой от тях споделя тази необикновена лоялност, само че по този начин и не разбрах. Останах с убеждението, че дамата всеки ден по табиет ръкомаха на рейса.
Но по всичко наподобява, че и това е било илюзия. Днес тя не стоеше на прозореца...
Окарина
Може да има и бяла ластовица.
Йордан Йовков
Беше невисок човек със сиво лице и сплескан каскет, с протъркван лоден от недодялан зеленикав цвят.
- Заповядайте! Какво ще обичате? - запита го продавачът на пазарната сергия.
- Търся окарина.
- Отдавна не съм виждал окарини - сподели индивидът зад сергията.
- Дали няма да намеря някъде?
- Отдавна не съм виждал окарини - повтори оня зад сергията и се зае да подрежда боядисаните гипсови фигурки, които продаваше. - Не съм виждал, само че може някъде да има.
Ниският поблагодари и отмина нататък. Спря пред малко павилионче, в което седеше грозна и дебела жена, заобиколена от вехтории.
- Знаете ли къде мога да намеря окарина?
- Какво е това?
- Свирка.
- Не продавам свирки.
На идната сергия му предложиха да си купи ябълки - жълти и сочни ябълки с мирис на есен и на селска къща, които извършиха душата му с топлина и успокоение.
- Хайде на хубавата стока! - подкани го продавач с нахлупена до очите захабена шапка жокейка, който продаваше зеленчук.
- Окарина? Имаше ей там един, който продаваше окарини, само че не съм го виждал от дълго време.
- А знаеш ли по кое време мога да го намеря?
- Слушай - рече продавачът на зеленчук, - на следващия ден ще запитам и ще ти кажа.
На идващия ден ниският мина край сергията на зарзаватчията, само че нямаше никого. На по-следващия - също. Тръгна да си отива, когато го спря продавачът на гипсовите фигурки.
- Намери ли окарина?
- Не можах.
- Гледам те, че от няколко дни продължаваш да се въртиш по пазара...
- Търся, но няма.
- Защо ти е окарина?
- Детето ми е доста болно, че желая да го развеселявам.
- Отдавна не съм виждал окарини, но може и да има.
- Може - съгласи се ниският и продължи нататък...
И не изтощените коне...
На дребната уличка отекна скърцане на автомобилни спирачки, чу се звук на приглушен удар и внезапно строполяване. Каруцарят видя единия от конете си да лежи на земята, впримчен в ремъците на амуницията.
- Не виждаш ли, умъртви животното, бе?! - извика той против водача на спрялото ауди.
- Простак с тъпанар! Виж какво ми направи колата! - провикна се водачът на аудито и заоглежда смачкания калник.
Каруцарят скочи от федера и с обезверено изпитание се опита да изправи коня, само че откакто разбра, че е мъртъв, отпусна безсилно ръце.
- Уби животното! Уби го! - повтори той като на себе си и се зае да разплита коня от ремъците.
- Дайте да го отместим от пътя - сподели някой от натрупалото се голям брой.
- Да го отместим! - рече различен, само че напъните им останаха напразни. Конят остана да лежи върху уличното платно и единствено от плахата спазъм можеше да се разбере, че в него изгасва последната тръпка от живот.
- Освободи пътя бе, пейзан! - развика се водачът на спрелия зад аудито излъскан черен мерцедес и натисна дълготрайно клаксона на колата, а след него и останалите спрели водачи засвириха в хор.
- Дайте да отместим най-малко федера - предложи някой от множеството, след което с общи старания съумяха да го качат на тротоара.
...Подир броени минути дойде и КАТ.
- Колко пъти сме ти казвали да не влизаш в неразрешени улици - смъмри каруцаря единият от служителите на реда.
- Няма какво да се обясняваш. Ще му напишем акт и толкова - рече другият.
Съставиха акта и си потеглиха. След тях потегли и колоната от спрели коли. Разотиде си и множеството. Единствено каруцарят остана да стои приведен над своя кон.
Уби животното! Уби го! - продължаваше той да повтаря на себе си, втренчен в оцъкленото и мътно око на коня...
Онова, което ни разделя
Опита се да я прегърне, само че тя го отблъсна яростно:
- Не ме докосвай!
- Я виж ти?! - възкликна учудено той.
- Достатъчно те търпях! - рече тя.
- Пак нещо си въобразяваш - сподели той.
- Вече няма какво да си фантазирам - отвърна тя.
Иначе бяха привикнали с този метод на живот, в който всичко беше непроменено от години, превърнато в тягостен със сивотата на всекидневието табиет.
Вечер се прибираха от работа у дома, след което сядаха да вечерят. Докато правеха това, разменяха по някоя и друга дума или безмълвно поглеждаха един към различен. Накрая се оттегляха във всекидневната, където той лягаше на дивана, зачетен в някой вестник или списание, а тя гледаше до късно телевизия. Друг път задремваха в пухкавите фотьойли, пренасяйки се някъде след своите блуждаещи мемоари и несбъднати мечти; в предишното, което от дълго време беше престанало да ги вълнува, или в бъдещето, от което към този момент не се интересуваха и не чакаха нищо.
Единствено в неделните дни настъпваха техните дребни празници. Обикновено отиваха на посетители у своето приятелско семейство, където играеха белот и одумваха свои познати; ядяха сладкиш и пиеха кафе, след което се прибираха още веднъж у дома.
Вечер заспиваха - всеки в единия от ъглите на старинната спалня, която ги пренасяше в техните сънища: идилично измислени, красиви и загадъчни или отвратително кошмарни. Докато на другия ден всичко още веднъж започваше още веднъж и изначало, със същото продължение и повтаряне.
- Омръзна ми всичко! - изрече яростно тя.
-...?!
- Абсолютно всичко! - повтори тя.
- Но какво се е случило? - запита страхливо той.
- Нищо... - отговори тя.
Дървоядите нощем
Журналистът възнамеряваше да отпътува от село Р. и да го остави измежду равнината с плахите му светлини, с дъха на прахоляк и чувството за преди малко паднала вечерна роса. Но след това в него се разсъни желанието да почувства уюта на непознатия дом.
- Елате ми на посетители - сподели непознатият.
- Да не ви тормозя.
- Напротив, ще ни бъде доста прелестно.
Стигнаха в покрайнините на селото до самотна тухлена къща, чиито прозорци бяха тъмни, като да нямаше в нея жив човек.
В двора излая куче. Обади се гласът на нощна птица.
- Насам - рече непознатият. - Ей в този момент ще светна.
Върху циментовото стълбище плисна мъждива светлина.
- Влезте, не се събувайте - сподели непознатият. - Влезте и се чувствайте като вкъщи.
- Благодаря! - отвърна журналистът.
В средата на необятна стая към ниска четвъртита маса стояха тежки фотьойли, а от двете страни - кушетки, покрити с пухкави губери. От прилежащата стая излезе сънена жена със ядосано изражение на лицето.
- Запознайте се със брачната половинка ми - сподели непознатият.
- Приятно ми е - рече журналистът и съвсем машинално протегна ръка.
- Откъде сте? - запита го брачната половинка.
- От София.
- По какъв мотив сте в нашето село?
- В командировка - отговори журналистът сбито.
- Срещнахме се инцидентно на площада - намеси се непознатият.
- Ти все някого срещаш - измърмори жена му.
- Срещам - отговори непознатият, като отвори бутилка с коняк и стартира да налива в подредените на масата чаши.
- Аз няма да пия - рече дамата.
- Добре - съгласи се непознатият.
- Добре, единствено да забележим по кое време ще започнеш работа...
- Хайде, добре пристигнали и наздраве - рече непознатият, като се направи на заплеснат и отпи глътка коняк. - Искате ли да ми видите библиотеката? - обърна се той към госта, който към този момент разглеждаше грижливо подредените книги.
- Имате забавни заглавия - рече журналистът, приближавайки до една от библиотечните полици.
- Имам. Тук са моите кумири: Хемингуей, Фокнър, Джон Ъпдайк, Достоевски... Чели ли сте Фокнър? - запита непознатият.
- Чел съм някои неща.
- Голяма работа е този Фокнър. Всеки ден го прелиствам.
- Ще спите ей на онази софа - рече дамата на непознатия, като уточни едната от двете кушетки.
- Благодаря! - отвърна журналистът, очевидно обезпокоен от необикновеното посрещане.
...Късно през нощта се разсъни от някакъв необикновен звук, който идваше от дъсчената ламперия на тавана. Отначало си намерения, че там се разхождат мишки. После чу тихото скърцане на дървоядите, които непреклонно чоплеха в гредите на къщата. Стриваха ги на прахуляк, издебнали наличието на хората...
На спирката
- Знаете ли в какъв брой часа минава автобусът за болничното заведение? - ме запита един възрастен човек от чакащите на спирката.
- Не, не знам - отвърнах и продължих да виждам към водите на реката, от която идваха на вълни водни пари и се носеше мирис на мазут.
- Знаете ли в какъв брой часа минава автобусът за болничното заведение? - обърна се възрастният към различен от чакащите на спирката.
- Ей там има разписание. От него ще разберете - отговори му той с известна скука.
- Знаете ли в какъв брой часа има автобус за болничното заведение? - насочи се възрастният към една жена, която беше измежду очакващите на спирката.
- Мисля, че в два.
- Благодаря! - поблагодари възрастният и продължи да разпитва останалите пасажери, въпреки да беше получил към този момент отговор на своя въпрос.
Беше облечен с изсивяла шуба и отегчителен спортен екип, беше обут с жестоко изплетени терлици и галоши. Лицето му беше накриво от парализа. Стори ми се, че го познавам... Ами да, това беше учителят ми по физкултура от гимназията. Познах го по белега на лицето и високото изпъкнало чело. Още същия момент в ушите ми отекнаха сигналите на неговата свирка и отчетливата команда: " Раз-два! Раз-два! " Видях го да тича пред колоната от възпитаници в часа по физическо, да ръкомаха отривисто и да демонстрира сложните гимнастически извършения. Тогава ходеше постоянно облечен в състезателен екип и спретнати облекла, които внушаваха чувство за безупречност и непорочност, а от него постоянно се излъчваше някакво изключително възприятие на сигурност. Така, както се случва в слънчево утро да тръгнеш някъде на път с чувството, че светлината те пронизва и утаява в теб спокойствието на деня.
Оттогава съвсем всеки ден го срещах на спирката. Ходеше от човек на човек и разпитваше в какъв брой часа минава автобусът за болничното заведение. Изглежда всички бяха привикнали с неговото наличие, тъй като му отговаряха с скука или се преструваха, че не го виждат.
По-късно разбрах, че неотдавна умряла жена му, а след нея в болничното заведение се поминала и щерка му. Той останал самичък и от този момент всеки ден ходел на спирката, с цел да запита по кое време ще мине автобусът за болничното заведение...
Сметката
В други случаи заран, щом се събудеха, тя го докосваше по лицето, а той отвръщаше с милувка на нежността й. Но този път никой не се реши да извърви дистанцията, което ги разделяше. В тях се беше загнездила някаква особена злост, която ги отблъскваше и разделяше като електрически полюси.
Чу я да става от леглото с познатото придвижване, в което имаше маниакално кокетство и завладяна безупречност. Видя я да стои в просветлелия утринен мрак пред огледалото. Съзря в тил очертанията на тялото й, само че формите му този път не го подмамиха. Не го извършиха с прилив на топлота, а провокираха единствено тръпка на злоба. Успокоиха го отдалечилите се стъпки.
Изскърца вратата на тоалетната. После шумът на байер касата се разнесе с неприятното си съскане. Но ето, че тя още веднъж се завърна в стаята и стартира да се облича пред огледалото. Правеше го с онази неосъзната предизвикателност, с която я подтикваше женският й инстинкт. Той чуваше шума на голотата и пристягането на бельото към тялото. За момент усети миризмата му, пропита с дъха на пот и оная особена чистоплътност, по която в миналото можеше да го отличи от останалите. После настъпи " пауза ", в която тя може би си поставяше сенки или обрисуваше с грим линията на очите.
...В тишината на утрото я чу да се суети в антрето, след което шумът изчезна. Изтрака секретът на външната врата. " Да беше споделила най-малко една дума " - си намерения. После стана и по табиет погледна върху остарелия олющен долап в антрето. Върху него имаше единствено някаква измачкана разписка, върху която беше написано: " Не забравяй, че електрическият ток също не е заплатен. "
Тук няма нищо
- Искам да изтегля малко пари - сподели застаналият на банковото гише човечец, подавайки своята спестовна брошура. Беше невисок, изпосталял дъртак, облечен в тъмносиво шушляково яке, от дълго време изгубило своя първичен цвят.
- Да, само че тази брошура не е годна - рече банковата касиерка.
- Как по този начин да не е годна? Аз имам лихвоточки, които не съм употребявал - отвърна старецът.
- Лихвоточки? Да не би да сте имали в миналото жилищен пестелив влог? - запита чиновничката.
- Да, имам - сподели старецът.
- Но вижте - от жилищен влог не можете да теглите в нашата банка.
- Как по този начин да не мога?
- Не можете! - рече касиерката с безапелационен глас, нетърпящ несъгласие.
- Но аз желая да изтегля малко пари, да си оказа помощ.
- Не можете да теглите от тази брошура! - сподели касиерката, като посегна да я върне на стареца.
- Защо да не мога? Моля ви, вижте какво се е събрало от лихвите. Трябва да има някой и други лев.
- Няма!
- Откъде знаете?
- Нали виждам.
- Моля ви, въпреки всичко погледнете, може да е останало нещо.
- Тук няма нищо - рече касиерката, като върна книжката на стареца, а той, откакто се подвоуми, потегли постепенно към изхода на банката.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ