Антология Проза
От редактора
Скъпи читателю!
На страницата за литература, изкуство и просвета публикуваме описа " Нрав " от Емил Енчев, който ни кара да се замислим. Представяме и новата поетична антология на Съюза на българските писатели " Мечтите ".
Приятно четене.
Нрав
Разказ от Емил ЕНЧЕВ
Заварих сърнето в обора при двайсетината овце и кози - то щурееше с двете неотдавна родени козлета, а след това се нареждаше с тях до вимето на козата и лакомо бозаеше. Чудех се по какъв начин е влезнало в пригодената и добре обезопасена кошара, само че като зърнах разрушената тараба, се досетих от кое място се е провряло. Вероятно с майка му са били подгонени от глутница с вълци и тогава сърната разрушила дъската и хукнала по баира, с цел да стане жертва и да избави рожбата си...
Измина време и сърнето, което пасеше дружно с козичките, изчезна. То беше трансформирало цвета на козината си, беше пораснало и се катереше по скалните наклонени скатове. Помислих си, че е станало жертва на подивелите кучета или на придошлите вълци от гръцко... Но не щеш ли в късната пролет видях една сърна да пасе на полянката пред колибата, а към нея припкаха нейните две деца. Сърната ме познаваше и щом ме видя, пристигна при мен и потърси от ръцете ми, както в миналото, своята дажба самун. Извадих резен от торбата, дадох й, а тя лакомо стартира да го дъвче. Дори повика децата си, които също харесаха хляба и бързо и смешно го гълтаха... После се скриха в младата елова гора, накъдето се бях запътил и аз, тъй като носех месце на трите вълчета, които през ден-два ме чакаха, с цел да получат своята храна. Преди три месеца, минавайки от селото за колибата, открих майка им, уловена от примка и удушена. Очите й бяха обърнати към скалната бърлога, обрасла с шубраци, а напращялото й виме издаваше, че наоколо има дребни...
Щом ме зърнеха, вълчетата излизаха от бърлогата си и душеха по няколко минути от високата канара. Когато се убедяха, че това съм аз - техният пазител, дотърчаваха при мен и лакомо гълтаха мръвките, след това се напиваха от близката локва и започваха да си играят към мен. Явно ме бяха приели за собствен, тъй като по-дребното мъниче идваше и търсеше в пазвата ми майчиното си мляко, само че щом се убедеше, че аз не съм неговата майка, отскачаше обратно и се заиграваше с другите вълчета...
Изминаха няколко месеца и една заран не заварих шестте жълти очички, които моят фенер осветяваше в тъмната бърлога. Няколко седмици ги търсих, само че ги нямаше, тъй като към този момент бяха поотраснали и евентуално се бяха включили към глутницата, която постоянно обезпокояваше овчарниците по този балкан... Една вечер кучето ми лаеше настървено, даже се хвърляше с все мощ към входната врата на колибата. Взех чифтето и излязох. Осветих дребната кошарка и светлината от прожектора припозна шестте жълти очички - тези, които оцеляха с помощта на мен... Сега бяха плячкосали Белка, овцата лидер на дребното стадо. Бяха я удушили и измъкнали от кошарата. Кучето злобно лаеше и се бореше с вълците, които с подвити опашки замисляха другото си хитро нахлуване. Тогава гръмнах с чифтето и вълците се разбягаха, а кучето отиде до удушената овца и се намерения за избавител...
След време мястото, където се намираше колибата ми, го отчуждиха, тъй като оттова щеше да минава екопътека. Повече от милион пръснаха по европейска стратегия, с цел да обкастрят няколко километра вършина и да построят три подслона и няколко пейки. Старият Трифон, чийто татко беше фамозен кехая, споделяше:
- Бактардисаха родопския Балкан с тези евро и екопътеки. Нашият жанр се е занимавал с овцевъдство, а билюците са зимували в гръцко и не са минавали до там по екопътеки.
После се почесваше откъм темето и продължаваше, че от природата по-голям градинар няма! А щом търсиш пътека - би трябвало да носиш душа, с цел да я намериш! Защото път с душа се прави! Път подготвен не се намира! После се изплюваше настрана, а очите му светеха като жълтите очи на тези три вълчета, чийто манталитет ги бе отвел при моите овце, макар че ги бях изкутил и поради мен оцеляха. Ама дивото си е диво - то няма признателност! Така Господ го е основал и по тази причина алчността му е естествена.
След като направиха екопътеката, на идната година взех решение и аз да мина по нея, пък и да се разтъжа с мястото, където беше моята барака. Още първоначално откъм дерето видях по какъв начин джелатски са отсекли огромния черен бор, който на необятния си пън бе родил три високи и красиви бора. Те красяха гората и като три преродени близнака я пазеха от вълшебства, с цел да го има света без проклятия. По-нагоре ги нямаше и липите, които с аромата си приканваха пчелите от десетки километри, с цел да събират прашец. Нямаше я и красивата брезова горичка, дето руснаците посадиха до течащото безшумно дере в символ на другарство към родопчаните, дето образоваха в новия дървозавод. През знойните жеги брезите изпиваха водата от тихото дере, а след това, мощно приведени над него, плачеха едри сълзи - до насита... На върха, където беше моята барака, бяха отсекли трите диви круши и там бяха построили барбекю... Наоколо нямаше шипкови шубраци, нито трънкосливки, нямаше и кисело-люти джанки... Всичко беше унищожено и заличено, евентуално да се припознаем като баш европейци...
Бяха лишили дивата хубост на планината, по тази причина на връщане не минах по противоположния път за селото. Просто хванах инцидентна пътека, която хората си бяха отъпкали, минавайки към своите парцели от другата страна на планината...
ЕМИЛ ЕНЧЕВ е роден на 16 януари 1953 година в Търговище. Автор е на стихове, разкази и пиеси за деца и възрастни. Написал е десетки текстове по музика на известни композитори. Песента " Молитва за Девин " по музика на Асен Масларски и в негово осъществяване, както и на Милица Божинова, е химн на града, намиращ се в сърцето на Родопите, където твори и живее поетът. След романа му " Епитафия за небе " и книгата с разкази " Забранени монолози " е подготвил ново издание за щемпел под заглавие " Разкази за птици и хора ".
Скъпи читателю!
На страницата за литература, изкуство и просвета публикуваме описа " Нрав " от Емил Енчев, който ни кара да се замислим. Представяме и новата поетична антология на Съюза на българските писатели " Мечтите ".
Приятно четене.
Нрав
Разказ от Емил ЕНЧЕВ
Заварих сърнето в обора при двайсетината овце и кози - то щурееше с двете неотдавна родени козлета, а след това се нареждаше с тях до вимето на козата и лакомо бозаеше. Чудех се по какъв начин е влезнало в пригодената и добре обезопасена кошара, само че като зърнах разрушената тараба, се досетих от кое място се е провряло. Вероятно с майка му са били подгонени от глутница с вълци и тогава сърната разрушила дъската и хукнала по баира, с цел да стане жертва и да избави рожбата си...
Измина време и сърнето, което пасеше дружно с козичките, изчезна. То беше трансформирало цвета на козината си, беше пораснало и се катереше по скалните наклонени скатове. Помислих си, че е станало жертва на подивелите кучета или на придошлите вълци от гръцко... Но не щеш ли в късната пролет видях една сърна да пасе на полянката пред колибата, а към нея припкаха нейните две деца. Сърната ме познаваше и щом ме видя, пристигна при мен и потърси от ръцете ми, както в миналото, своята дажба самун. Извадих резен от торбата, дадох й, а тя лакомо стартира да го дъвче. Дори повика децата си, които също харесаха хляба и бързо и смешно го гълтаха... После се скриха в младата елова гора, накъдето се бях запътил и аз, тъй като носех месце на трите вълчета, които през ден-два ме чакаха, с цел да получат своята храна. Преди три месеца, минавайки от селото за колибата, открих майка им, уловена от примка и удушена. Очите й бяха обърнати към скалната бърлога, обрасла с шубраци, а напращялото й виме издаваше, че наоколо има дребни...
Щом ме зърнеха, вълчетата излизаха от бърлогата си и душеха по няколко минути от високата канара. Когато се убедяха, че това съм аз - техният пазител, дотърчаваха при мен и лакомо гълтаха мръвките, след това се напиваха от близката локва и започваха да си играят към мен. Явно ме бяха приели за собствен, тъй като по-дребното мъниче идваше и търсеше в пазвата ми майчиното си мляко, само че щом се убедеше, че аз не съм неговата майка, отскачаше обратно и се заиграваше с другите вълчета...
Изминаха няколко месеца и една заран не заварих шестте жълти очички, които моят фенер осветяваше в тъмната бърлога. Няколко седмици ги търсих, само че ги нямаше, тъй като към този момент бяха поотраснали и евентуално се бяха включили към глутницата, която постоянно обезпокояваше овчарниците по този балкан... Една вечер кучето ми лаеше настървено, даже се хвърляше с все мощ към входната врата на колибата. Взех чифтето и излязох. Осветих дребната кошарка и светлината от прожектора припозна шестте жълти очички - тези, които оцеляха с помощта на мен... Сега бяха плячкосали Белка, овцата лидер на дребното стадо. Бяха я удушили и измъкнали от кошарата. Кучето злобно лаеше и се бореше с вълците, които с подвити опашки замисляха другото си хитро нахлуване. Тогава гръмнах с чифтето и вълците се разбягаха, а кучето отиде до удушената овца и се намерения за избавител...
След време мястото, където се намираше колибата ми, го отчуждиха, тъй като оттова щеше да минава екопътека. Повече от милион пръснаха по европейска стратегия, с цел да обкастрят няколко километра вършина и да построят три подслона и няколко пейки. Старият Трифон, чийто татко беше фамозен кехая, споделяше:
- Бактардисаха родопския Балкан с тези евро и екопътеки. Нашият жанр се е занимавал с овцевъдство, а билюците са зимували в гръцко и не са минавали до там по екопътеки.
После се почесваше откъм темето и продължаваше, че от природата по-голям градинар няма! А щом търсиш пътека - би трябвало да носиш душа, с цел да я намериш! Защото път с душа се прави! Път подготвен не се намира! После се изплюваше настрана, а очите му светеха като жълтите очи на тези три вълчета, чийто манталитет ги бе отвел при моите овце, макар че ги бях изкутил и поради мен оцеляха. Ама дивото си е диво - то няма признателност! Така Господ го е основал и по тази причина алчността му е естествена.
След като направиха екопътеката, на идната година взех решение и аз да мина по нея, пък и да се разтъжа с мястото, където беше моята барака. Още първоначално откъм дерето видях по какъв начин джелатски са отсекли огромния черен бор, който на необятния си пън бе родил три високи и красиви бора. Те красяха гората и като три преродени близнака я пазеха от вълшебства, с цел да го има света без проклятия. По-нагоре ги нямаше и липите, които с аромата си приканваха пчелите от десетки километри, с цел да събират прашец. Нямаше я и красивата брезова горичка, дето руснаците посадиха до течащото безшумно дере в символ на другарство към родопчаните, дето образоваха в новия дървозавод. През знойните жеги брезите изпиваха водата от тихото дере, а след това, мощно приведени над него, плачеха едри сълзи - до насита... На върха, където беше моята барака, бяха отсекли трите диви круши и там бяха построили барбекю... Наоколо нямаше шипкови шубраци, нито трънкосливки, нямаше и кисело-люти джанки... Всичко беше унищожено и заличено, евентуално да се припознаем като баш европейци...
Бяха лишили дивата хубост на планината, по тази причина на връщане не минах по противоположния път за селото. Просто хванах инцидентна пътека, която хората си бяха отъпкали, минавайки към своите парцели от другата страна на планината...
ЕМИЛ ЕНЧЕВ е роден на 16 януари 1953 година в Търговище. Автор е на стихове, разкази и пиеси за деца и възрастни. Написал е десетки текстове по музика на известни композитори. Песента " Молитва за Девин " по музика на Асен Масларски и в негово осъществяване, както и на Милица Божинова, е химн на града, намиращ се в сърцето на Родопите, където твори и живее поетът. След романа му " Епитафия за небе " и книгата с разкази " Забранени монолози " е подготвил ново издание за щемпел под заглавие " Разкази за птици и хора ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ