Антология
От редактора
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и просвета ще се потопим в самобитния лиричен свят на Пламен Киров. Ще обърнем взор и към тези крепители на българския дух - читалищата. Накрая ще се качим в " тръгващите влакове " на Йордан Петров.
Приятно четене.
ПЛАМЕН КИРОВ е роден на 29 март 1961 година в София. Завършил е българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е на стихосбирките " И вярата не е неприятен гроб ", " Хоризонтът солен на плътта ", " В късната пролет на лятото ", " Аз - кръстопътен " и " Къща в небето ". Носител е на националните литературни награди за лирика и прозаичност " Александър Вутимски ", " Алеко Константинов ", " Слав Хр. Караславов ", " Дамян Дамянов " и други Превеждан е на британски, немски, румънски, сръбски, съветски, турски и италиански. Предстои издаването на най-новата му поетична книга " Знам ".
Готика на мрака
Сенките мълчат -
до черно преповторени
на всеки
дневен мотив,
на всяка двуизмерност.
А, в действителност,
те са нощното ми
същинско говорене.
И същинската моя черност.
И гледаме се
в упор -
идентичен ни е растежа.
И май -
с живота мой -
познахме се, тъй че,
не запомнили кръвта си -
гневна и гъста,
над вените си тъмни
стоим и плачем.
Нощта събира своите.
И в звездната й черква
черкува се ориста ми
с угасналото паство.
А аз мълча във мрака.
И доста бързо
мръквам.
Но жив съм.
Много жив.
Така - до осквернение.
Молитва
Обичам те.
Но се багра от себе си.
От своята надменна изненада,
че толкова бързо свърши тишината ми
и музиката на лицето ти
е изгревът,
след който цветовете
проговориха.
Не ги разбирам -
дълго изповядвах мрака
на своята самовглъбена есенност,
а към този момент съм новороден.
И без понятия.
Движения и мириси, и звуци
са моята татковина... Но съм в нея
като дихание,
което не е мое.
И дано като него съм беззащитен
във твоята вселенска наложителност.
Обичай ме.
Бъди ми майка.
Сътвори ме
с едно дихание, с една въздишка -
онази - на неочакваната паника -
когато нищо не е обяснимо.
Бъди ми майка.
Пресъздай ме
със взор, със едно придвижване -
и дано да съм комичен и задоволителен -
животът е по-мъдър от фантазиите.
И дано с тях да свърши тишината ми
и моят боязън да проговори
с болката,
която е обич.
Обичам те.
Безсмъртните деца на лятото
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
Морето беше нашето небе.
И пяната ни давеше.
Връхлиташе
със сивата градушка
на мехурите.
Потъвахме
във очните им ябълки.
Зазидани
в транспарантните им черепи.
Вълните идваха и светеха
гръбнаците на риби.
И на птици.
Посягахме към острите им блясъци
и знаехме,
че можем
да си вземем
звезда.
И да е наша.
Можехме.
Не можехме.
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
И пяната
отнасяше лицата ни.
Дълбоко
ги заравяше във пясъка.
И пясъкът бе нашето небе.
Античен сън
бе дъното му златно.
Събуждахме се
в пясъчните кули.
Живеехме в морето
като птици.
Пулсирахме
като сърца на пясъка.
И светеха гръбнаците ни морски.
От доста светлина. И неблагоразумие.
От доста светлина.
И от величие.
Безсмъртният хорал на лятото
Така умирахме.
Така се раждахме.
Живеехме.
На дюните телата светеха,
оглеждаха се в облаците,
пареха.
Вълните идваха
и идваха -
въртеше ни прибоят
и ни гледаше
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи.
Обгръщаше телата ни
и плувахме
във пулс
и пулс
и пулс.
И огън.
А идваха вълните,
идваха -
заобляха
сикстинските си куполи,
запомняха лицата ни
и ги въздигаха
в обкова сребърен
на пяната
към златния иконостас
на пясъка.
Така се раждахме.
Така умирахме.
Изплувахме
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи,
родени, с цел да бъдем
ангели
в сикстинското дихание
на лятото.
Ветрен
или
пеонството на един народ
На майка ми
Селото -
разсечено от вятъра е селото.
Но късно е
да плачем и оплакваме
и рано е
с цел да забравим и отминем -
кръв ни е
и вятърът и ридовете, къщите.
А споменът е граница за прекосяване.
И живи сме -
разсечени от вените
и кървите.
И капките
се викат с имената си.
И тези имена са ми родината.
А другото
е граница за прекосяване.
И живи сме
с Пиянишкия край
и майка ми,
пеони сме
в Пеонишкия край,
свободни сме
да бъдем капки кръв,
а селото -
разсечено от вятъра е селото.
Но кой молитвата ще разсече със вятър
и кой ще разсече със вятър огъня,
кръвта със вятър кой ще разсече.
Пиянството е капка кръв или сълза,
пеонството
е капка кръв или сълза
и майка ми е
капка кръв.
Сълза съм аз.
* Ветрен е българско село, разсечено през 1878 година от границата сред Османската империя и Княжество България в региона Пиянец (Пиянишко) Пеония в Югозападна България.
>
>
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и просвета ще се потопим в самобитния лиричен свят на Пламен Киров. Ще обърнем взор и към тези крепители на българския дух - читалищата. Накрая ще се качим в " тръгващите влакове " на Йордан Петров.
Приятно четене.
ПЛАМЕН КИРОВ е роден на 29 март 1961 година в София. Завършил е българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е на стихосбирките " И вярата не е неприятен гроб ", " Хоризонтът солен на плътта ", " В късната пролет на лятото ", " Аз - кръстопътен " и " Къща в небето ". Носител е на националните литературни награди за лирика и прозаичност " Александър Вутимски ", " Алеко Константинов ", " Слав Хр. Караславов ", " Дамян Дамянов " и други Превеждан е на британски, немски, румънски, сръбски, съветски, турски и италиански. Предстои издаването на най-новата му поетична книга " Знам ".
Готика на мрака
Сенките мълчат -
до черно преповторени
на всеки
дневен мотив,
на всяка двуизмерност.
А, в действителност,
те са нощното ми
същинско говорене.
И същинската моя черност.
И гледаме се
в упор -
идентичен ни е растежа.
И май -
с живота мой -
познахме се, тъй че,
не запомнили кръвта си -
гневна и гъста,
над вените си тъмни
стоим и плачем.
Нощта събира своите.
И в звездната й черква
черкува се ориста ми
с угасналото паство.
А аз мълча във мрака.
И доста бързо
мръквам.
Но жив съм.
Много жив.
Така - до осквернение.
Молитва
Обичам те.
Но се багра от себе си.
От своята надменна изненада,
че толкова бързо свърши тишината ми
и музиката на лицето ти
е изгревът,
след който цветовете
проговориха.
Не ги разбирам -
дълго изповядвах мрака
на своята самовглъбена есенност,
а към този момент съм новороден.
И без понятия.
Движения и мириси, и звуци
са моята татковина... Но съм в нея
като дихание,
което не е мое.
И дано като него съм беззащитен
във твоята вселенска наложителност.
Обичай ме.
Бъди ми майка.
Сътвори ме
с едно дихание, с една въздишка -
онази - на неочакваната паника -
когато нищо не е обяснимо.
Бъди ми майка.
Пресъздай ме
със взор, със едно придвижване -
и дано да съм комичен и задоволителен -
животът е по-мъдър от фантазиите.
И дано с тях да свърши тишината ми
и моят боязън да проговори
с болката,
която е обич.
Обичам те.
Безсмъртните деца на лятото
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
Морето беше нашето небе.
И пяната ни давеше.
Връхлиташе
със сивата градушка
на мехурите.
Потъвахме
във очните им ябълки.
Зазидани
в транспарантните им черепи.
Вълните идваха и светеха
гръбнаците на риби.
И на птици.
Посягахме към острите им блясъци
и знаехме,
че можем
да си вземем
звезда.
И да е наша.
Можехме.
Не можехме.
Безсмъртни бяхме.
А не трябваше.
И пяната
отнасяше лицата ни.
Дълбоко
ги заравяше във пясъка.
И пясъкът бе нашето небе.
Античен сън
бе дъното му златно.
Събуждахме се
в пясъчните кули.
Живеехме в морето
като птици.
Пулсирахме
като сърца на пясъка.
И светеха гръбнаците ни морски.
От доста светлина. И неблагоразумие.
От доста светлина.
И от величие.
Безсмъртният хорал на лятото
Така умирахме.
Така се раждахме.
Живеехме.
На дюните телата светеха,
оглеждаха се в облаците,
пареха.
Вълните идваха
и идваха -
въртеше ни прибоят
и ни гледаше
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи.
Обгръщаше телата ни
и плувахме
във пулс
и пулс
и пулс.
И огън.
А идваха вълните,
идваха -
заобляха
сикстинските си куполи,
запомняха лицата ни
и ги въздигаха
в обкова сребърен
на пяната
към златния иконостас
на пясъка.
Така се раждахме.
Така умирахме.
Изплувахме
с очите на корали и на риби,
с очите на удавници и дяволи,
родени, с цел да бъдем
ангели
в сикстинското дихание
на лятото.
Ветрен
или
пеонството на един народ
На майка ми
Селото -
разсечено от вятъра е селото.
Но късно е
да плачем и оплакваме
и рано е
с цел да забравим и отминем -
кръв ни е
и вятърът и ридовете, къщите.
А споменът е граница за прекосяване.
И живи сме -
разсечени от вените
и кървите.
И капките
се викат с имената си.
И тези имена са ми родината.
А другото
е граница за прекосяване.
И живи сме
с Пиянишкия край
и майка ми,
пеони сме
в Пеонишкия край,
свободни сме
да бъдем капки кръв,
а селото -
разсечено от вятъра е селото.
Но кой молитвата ще разсече със вятър
и кой ще разсече със вятър огъня,
кръвта със вятър кой ще разсече.
Пиянството е капка кръв или сълза,
пеонството
е капка кръв или сълза
и майка ми е
капка кръв.
Сълза съм аз.
* Ветрен е българско село, разсечено през 1878 година от границата сред Османската империя и Княжество България в региона Пиянец (Пиянишко) Пеония в Югозападна България.
>
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ