Стихотворения от Елка Няголова
От редактора
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и просвета ще поемем по поетичните пътеки на Елка Няголова, която тази година имаше празник, и ще потърсим " парапет за душата " в новата й книга. " Не можем да си позволим Русия да се трансформира в наш зложелател ", споделя поетът и журналист Илко Капелев в своите размишления за свободата и оскотяването...> Приятно четене.
ЕЛКА НЯГОЛОВА е родена в Добрич през 1952 година Завършва лингвистика в София. Член е на Съюза на българските писатели. Председател на Славянска академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Действителен член на Академията за съветска книжовност, на Академията за лирика, на Академията на съветската литература. Главен редактор на сп. " Знаци ". Авторка на 20 поетични книги, оповестени в България, и още 11 книги, издадени в други страни. Носителка на доста национални и интернационалните литературни награди. > Брястът
Не 100 гайди - България към този момент толкова време
пищи.
И така ужасно пищи, а Балканът гласа й
повтаря.
Млади българи носят пред гърдите не
някакъв щит,
носят тениски с имената на войводите остарели.> И оная онемяла от боязън вековна камбана ечи,
час по час преповтаря балади за кървави
ризи.
Аз съм единствено Бялото облаче над земята
пречистена,
очаквам моите внуци да ми кажат - и слизам!> Аз съм Бялото облаче, Господи, помня, ти ме
погали
в оня момент, в който безшумно ми сподели: " Пази единствено
Бряста!... "
И тогава разбрах, че Брястът е мойта
България.
И се взирах от горната страна, и всичко завчас ми стана
ясно...> И облякох тогава на тракиеца ризата
даровна -
бил колосален комита праотецът по бащина
линия.
Ала непознатата популярност, даже да е дядова, не ни е
по мярка.
И висят ми ръкавите, и тежи ми сега
непостижимо.> Ще я сгъна в сандъка, за някой от внуците ще
я скътам.
Те наподобяват на дядо, който на прилежащ облак
пресели се.
Нека единствено комитската риза някой ден сами
облекат,
щом край тях предрешени еничари на Бряста
посегнат.> -------------------> Горчиви песни
Горчивите песни на моя народ не са плач,
не са и припев на жабешки хор от блатото.
Те грохота носят на снежния връх отдалечен
и усет на пелин - той връща децата назад.> А толкоз сладостен е споменът им за у дома
и така костелив е духът и на остарелия орех!
Той носи в съня им все това сладко
завръщане.
Изтръпва дървото - от вършето си до корена.> А след това диктува им старите бащини песни.
И чухалче малко по цели нощи припява ги.
Децата - завити с безконечната българска есен,
а заран очите си крият под великодушната ябълка. > Отново родила е толкова, че мъчно устоя,
плодът до земята превива измъчени клони.
Такава годишна продукция! Но чува се ария отново тъжна
и думите й напряко в сърцата се ронят...> " Години, години, усилни години... " А у дома
приготвени куфари още веднъж за път ги чакат.
- И ябълки поставям, да хапнат дечицата,
дъще...
И натежава куфарът от майчината тъга!> Ще хрупат децата и родния сок ще преглъщат.
Ще споделят, че сладка е нашата българска
есен.
А звънко ще пеят в ръцете им ябълките
от къщи.
И никой няма да знае за какво са им тъжни
песните...> --------------> Есенно прощаване
" Всичките поети на света не могат
да излекуват раните, нанесени от
политиците... "
Прочетено във Фейсбук> Без непотребен багаж.
Със вързопче от циганско лято.
Със една неуместна
и възглупава дори усмивка.
Нещо значимо си потегли.
Или вятърът попиля го...
И в този момент нейде скита -
ужасно недраго-немило!
Мина босо по цялата
излиняла земя. И индивидът
не можа да познае ни лицето,
ни дълбоките стъпки.
Но след шумното дишане
се разнесе разтърсващ кънтеж.
И тогава видяхме: не " То ".
А беше най-скъпото!
Паметта и дъха ни.
Едно ъгълче в глухото Време.
Две-три букви, разхвърляни.
Камък, от мемоари тежък.
Една Яна, която
с чие ли завещание е бременна?!
И на Странджа палитрата,
с тези есенни горски оттенъци.
Беше нещо, такова -
като стих Иван Динковски. Като
мрачен белег от раждане -
100 живота не се изличава.
Беше дума от мама.
Беше кичур от баща - бакърен,
тъмно-рус и с отражения...
Беше ария, дълго мълчана.
И мълчана вода -
от дълбокото чак на земята ни,
дето бяга от кладенци,
от гранични бразди и огради.
После дракон чуждоземен
измежду дядова равнища замята се.
После брат ми Ивайло
отдалече със рев се обади...
Нещо значимо си потегли.
Насред есен си потеглиха вишните,
Дебелянови вишни -
изречеш и небцето изгаря!
Просто нашето ИМЕ си потегли.
Някой сподели, че е ненужно.
Есен. Дъжд. И куцука
България...> ------------
Сънят
В памет на Марина Цветаева> Върви пред мен. На двайсет метра.
Привечер - вън и във сърцето.
И Тверски бул. се мести -
изпълнен до лимит е целият...> Във друга някаква вселена
мистично крачи булевардът.
Провирам се. Нозе и лакти
препъват ме, кой както свари...> Печал. Тъй както може единствено
да е печално във Русия...
Палта. Очи. В тях - висини.
И Господ, който дава сили...> Как ни един път не се обърна!
Марина! - ще ми се викна.
Не знам за какво съм се разбързала.
Не мога с този сън да привикна...> По име споделям й в съня си,
само че постоянно прибавям: " Вие "...
Безкрайно близка в свят начумерен!
Вълче - сърцето ми, все вие...> А Тя върви. Със равно движение.
Всесилна в женската си уязвимост.
С брадичка горе. Без да стене.
Живот-пелин. Не се подслажда.> Марина! Крачка, ето - близо съм.
Догонвам я. Говоря с жестове.
Тя: " Стон стоит вдоль всей земли. "
И не попитах за въжето...> ------------
Втората риза на Господ
По гърбавия мост вървеше Господ,
в ръка понесъл една своя риза...
Светът висеше някак си на косъм,
Живот и Смърт пристъпваха наоколо.> И рибите си хвърляха хайвера.
По двата бряга - единствено златен пясък.
А Бог се взираше, Човеци да откри
отвъд моста, в бездната рискова.> Видя дете, със сламена косица,
по къси панталонки, смях в очите.
Детето се надбягваше със птиците,
не тъкмо с тях, а с песните им чисти.> Но стига ли се песента крилата!
Детето тичаше по този бряг след нея.
И след това гребна от водата златна,
и рече: " Я! Реката също пее! " > А Господ се усмихна на детето,
за всичките деца спокоен към този момент...
И коленичи пред живота ярък -
и с втората си риза го облече.
>
>
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и просвета ще поемем по поетичните пътеки на Елка Няголова, която тази година имаше празник, и ще потърсим " парапет за душата " в новата й книга. " Не можем да си позволим Русия да се трансформира в наш зложелател ", споделя поетът и журналист Илко Капелев в своите размишления за свободата и оскотяването...> Приятно четене.
ЕЛКА НЯГОЛОВА е родена в Добрич през 1952 година Завършва лингвистика в София. Член е на Съюза на българските писатели. Председател на Славянска академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Действителен член на Академията за съветска книжовност, на Академията за лирика, на Академията на съветската литература. Главен редактор на сп. " Знаци ". Авторка на 20 поетични книги, оповестени в България, и още 11 книги, издадени в други страни. Носителка на доста национални и интернационалните литературни награди. > Брястът
Не 100 гайди - България към този момент толкова време
пищи.
И така ужасно пищи, а Балканът гласа й
повтаря.
Млади българи носят пред гърдите не
някакъв щит,
носят тениски с имената на войводите остарели.> И оная онемяла от боязън вековна камбана ечи,
час по час преповтаря балади за кървави
ризи.
Аз съм единствено Бялото облаче над земята
пречистена,
очаквам моите внуци да ми кажат - и слизам!> Аз съм Бялото облаче, Господи, помня, ти ме
погали
в оня момент, в който безшумно ми сподели: " Пази единствено
Бряста!... "
И тогава разбрах, че Брястът е мойта
България.
И се взирах от горната страна, и всичко завчас ми стана
ясно...> И облякох тогава на тракиеца ризата
даровна -
бил колосален комита праотецът по бащина
линия.
Ала непознатата популярност, даже да е дядова, не ни е
по мярка.
И висят ми ръкавите, и тежи ми сега
непостижимо.> Ще я сгъна в сандъка, за някой от внуците ще
я скътам.
Те наподобяват на дядо, който на прилежащ облак
пресели се.
Нека единствено комитската риза някой ден сами
облекат,
щом край тях предрешени еничари на Бряста
посегнат.> -------------------> Горчиви песни
Горчивите песни на моя народ не са плач,
не са и припев на жабешки хор от блатото.
Те грохота носят на снежния връх отдалечен
и усет на пелин - той връща децата назад.> А толкоз сладостен е споменът им за у дома
и така костелив е духът и на остарелия орех!
Той носи в съня им все това сладко
завръщане.
Изтръпва дървото - от вършето си до корена.> А след това диктува им старите бащини песни.
И чухалче малко по цели нощи припява ги.
Децата - завити с безконечната българска есен,
а заран очите си крият под великодушната ябълка. > Отново родила е толкова, че мъчно устоя,
плодът до земята превива измъчени клони.
Такава годишна продукция! Но чува се ария отново тъжна
и думите й напряко в сърцата се ронят...> " Години, години, усилни години... " А у дома
приготвени куфари още веднъж за път ги чакат.
- И ябълки поставям, да хапнат дечицата,
дъще...
И натежава куфарът от майчината тъга!> Ще хрупат децата и родния сок ще преглъщат.
Ще споделят, че сладка е нашата българска
есен.
А звънко ще пеят в ръцете им ябълките
от къщи.
И никой няма да знае за какво са им тъжни
песните...> --------------> Есенно прощаване
" Всичките поети на света не могат
да излекуват раните, нанесени от
политиците... "
Прочетено във Фейсбук> Без непотребен багаж.
Със вързопче от циганско лято.
Със една неуместна
и възглупава дори усмивка.
Нещо значимо си потегли.
Или вятърът попиля го...
И в този момент нейде скита -
ужасно недраго-немило!
Мина босо по цялата
излиняла земя. И индивидът
не можа да познае ни лицето,
ни дълбоките стъпки.
Но след шумното дишане
се разнесе разтърсващ кънтеж.
И тогава видяхме: не " То ".
А беше най-скъпото!
Паметта и дъха ни.
Едно ъгълче в глухото Време.
Две-три букви, разхвърляни.
Камък, от мемоари тежък.
Една Яна, която
с чие ли завещание е бременна?!
И на Странджа палитрата,
с тези есенни горски оттенъци.
Беше нещо, такова -
като стих Иван Динковски. Като
мрачен белег от раждане -
100 живота не се изличава.
Беше дума от мама.
Беше кичур от баща - бакърен,
тъмно-рус и с отражения...
Беше ария, дълго мълчана.
И мълчана вода -
от дълбокото чак на земята ни,
дето бяга от кладенци,
от гранични бразди и огради.
После дракон чуждоземен
измежду дядова равнища замята се.
После брат ми Ивайло
отдалече със рев се обади...
Нещо значимо си потегли.
Насред есен си потеглиха вишните,
Дебелянови вишни -
изречеш и небцето изгаря!
Просто нашето ИМЕ си потегли.
Някой сподели, че е ненужно.
Есен. Дъжд. И куцука
България...> ------------
Сънят
В памет на Марина Цветаева> Върви пред мен. На двайсет метра.
Привечер - вън и във сърцето.
И Тверски бул. се мести -
изпълнен до лимит е целият...> Във друга някаква вселена
мистично крачи булевардът.
Провирам се. Нозе и лакти
препъват ме, кой както свари...> Печал. Тъй както може единствено
да е печално във Русия...
Палта. Очи. В тях - висини.
И Господ, който дава сили...> Как ни един път не се обърна!
Марина! - ще ми се викна.
Не знам за какво съм се разбързала.
Не мога с този сън да привикна...> По име споделям й в съня си,
само че постоянно прибавям: " Вие "...
Безкрайно близка в свят начумерен!
Вълче - сърцето ми, все вие...> А Тя върви. Със равно движение.
Всесилна в женската си уязвимост.
С брадичка горе. Без да стене.
Живот-пелин. Не се подслажда.> Марина! Крачка, ето - близо съм.
Догонвам я. Говоря с жестове.
Тя: " Стон стоит вдоль всей земли. "
И не попитах за въжето...> ------------
Втората риза на Господ
По гърбавия мост вървеше Господ,
в ръка понесъл една своя риза...
Светът висеше някак си на косъм,
Живот и Смърт пристъпваха наоколо.> И рибите си хвърляха хайвера.
По двата бряга - единствено златен пясък.
А Бог се взираше, Човеци да откри
отвъд моста, в бездната рискова.> Видя дете, със сламена косица,
по къси панталонки, смях в очите.
Детето се надбягваше със птиците,
не тъкмо с тях, а с песните им чисти.> Но стига ли се песента крилата!
Детето тичаше по този бряг след нея.
И след това гребна от водата златна,
и рече: " Я! Реката също пее! " > А Господ се усмихна на детето,
за всичките деца спокоен към този момент...
И коленичи пред живота ярък -
и с втората си риза го облече.
>
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ