Нощта на българската музейна неадекватност
От доста време се поканвам да посетя, само че все не мога да се наканя. Решавам да сторя това в, като за сигурен отскок вечерта стартира с театрална режисура - така че да се оформи една дълга нощ на изкуствата.
Пред някои от галериите и музеите се оформят съществени опашки, което е образно доказателство за интереса към събитието. Центърът е изпълнен с хора, които се придвижват от точка до точка. Всички наподобяват в въодушевление, а диалозите им звучат положително и свястно. Не се чува нито хейт, нито мрънкане. Тази вечер София наподобява като актуален и многолюден европейски град, част от огромната международна общественост, която чества този ден. И отново ме обзема този неуверен и малотраен оптимизъм, че може би малко по малко нещата в България вървят надобре.
Но това е единствено до момента в който за край не стигам до Квадрат 500 – най-големият музей за изобразително изкуство в България. Бях чувала за кавги около оформянето на експозицията на музея, само че не бях вникнала защо става въпрос. Много бързо разбирам.
Разбирам, че очакванията и оптимизмът ми са напразни – България не е и няма да бъде част от европейско културно завещание и разговор. И не тъй като нямаме какво да покажем или с какво да се гордеем, а тъй като нямаме никакво отношение към това по какъв начин да се представим и да разкажем за себе си в съответстващ подтекст. Мързи ни. Мързи ни да поставим спомагателното изпитание с цел да превърнем този най-нов български музей във вълнуваща сцена в духа на времето. Мързи ни да поведем разговор с останалия свят за това, с какво България има да способства в модерното изкуство.
А музеят е цялостен е с хора, с възпитаници, студенти, другари, млади хипстърски двойки, двойки на междинна възраст с одухотворена външност. Но никой от тях не схваща, не какво гледа (защото табелки под всяка картина въпреки всичко има), а за какво го гледа тъкмо тук, тъкмо в тази зала и тъкмо измежду тези създатели. Музеят е лишен от каквато и да е било навигационна система, и не - номерацията и проектите на залите не се броят за такава. Залите не са обозначени нито като название, нито като интервал, нито като течение, нито като план. Всичко, което гледаме, е тотално лишено от подтекст, от прочит и от позиция.
Изключителни български произведения и неособено вълнуващи задгранични екземпляри са подредени в общи експозиции - без нито едно табло, което да изяснява концептуалната класификация, интервала, течението, взаимовръзката. Има български художници, които виждам за първи път, които ме впечатляват - желая да схвана за тях още. Кои са, по какъв начин са живели, по какъв начин е минал техния креативен път, какво ново са съдействали за българското изобразително изкуство, били ли са съидейници с създателите до тях, познавали ли са се? Скиташ се от зала на зала и гадаеш, а информация няма!
Жалко, тъй като българските модернисти по нищо не отстъпват на турските си сътрудници, само че за съпоставяне, Истанбул модерн неведнъж превъзхожда квадрат 500 във всичко, изключително в курирането на непрекъснатите експозиции. За няма и 15 години Истанбул модерн, съумява да се утвърди измежду водещите центрове за съвременно и модерно изкуство в Европа. Да, разполага със средства да кани водещи международни изложения, само че първичните стъпки на музея бяха съсредоточени върху експозициите им от турски създатели. Не бяха с мащаб, само че бяха с обсег и бързо дадоха резултат в привличането на интерес. Въобще няма да върша съпоставяне сред маркитерането на двата музея, сред образната им еднаквост, сред музейните книжарници. Ще сравня единствено това по какъв начин кураторите описват за турското съвременно изкуство от 19 и 20 век на посетителите и какво разбираме ние за нашите модернисти.
Всичко, което гледаме, е тотално лишено от подтекст, от прочит и от позиция.
Спомням си някои от тематичните подредби на непрекъснатата експозиция през 2006г. „ Стените на Истанбул “. Любопитният роман коментира за какво стените са значим знак на града и ни демонстрира по какъв начин другите художници са интерпретирали тематиката на продължение на повече от век. Друга експозиция представяше многообразието на женските облици в турската просвета, през нейните табута и разкрепостеност. В идващото тематично завършено пространство беше образен роман да домашния обичай. Автопортретите на художниците ни описват за себеусещането на другите турски създатели. Няколко години по-късно, виждам същите картини, показани в напълно други смислови подредби. Този пък описват за теченията в турското изкуство и за главните интервали и тяхното обуславяне. Макар и познати, картините стоят по нов, пресен метод и оферират на посетителите изцяло нов взор.
Българската майка, прелестната изгора, селото, града, децата, известните българи, морето, планините, четирите годишни времена – макар и явни - са все значими тематики в българското изкуство, които биха дали на посетителите нов взор върху изобразителното ни завещание. Отсъствието на подтекст в Квадрат 500 е на всяка крачка. Буди неразбиране и поражда озадачаващи въпроси. Защо по средата на залата внезапно се озовава този незнаен френски създател – какво желае да ни каже кураторът? Вижда някакво стилово подобие или въздействия или просто като въодушевление картината стои добре всред творчеството на Николай Павлович? Кой е този френски създател и за какво музеят има негови произведения? Защо са значима част от сбирката? Какво би трябвало да знаем за живота им? Имали ли са връзка с България? Въпроси, въпроси и нито един отговор. Какви нови линии може да се прибавят към облика на Дечко Узунов? Какво не знаем за креативният път на Мърквичка?
Не, когато хората не схващат подтекста, това не буди тяхното любознание, а води до загуба на интерес, до безпомощно повдигане на плещи и отминаване. А нашето художествено завещание сигурно заслужава по-разбираемо показване и разполагане в налични за посетителите смислови и тематични тълкования. Заслужава да се оформят в разкази, които да основават подтекст и да ни оказват помощ да виждаме и да се вълнуваме от нашето изкуство още веднъж и още веднъж. Да възприемаме визитата на музея като прекарване и да си тръгваме всякога от него по-одухотворени, просветени и впечатлени.
Василиса са й казвали единствено учителите и майка й, когато още с обръщението е желала да се знае, че има проблем. Но не и непознатите. Те нормално й бъркат името. Ако инцидентно го улучат, не пропущат да я попитат дали е чувала за приказката за Василиса Прекрасна. Как мислите, дали я е чувала?
Може би тъй като не стопират да й задават този явен въпрос още веднъж и още веднъж, Вася (или Васи, или Васе – както ви идва отвътре) развива увлечение към неща, които остават постоянно скрити от самите нас – тези под повърхността. Доволна е, когато успее да ги открие, улови и формулира. Може би това прави през целия си професионален живот – рови се за прозрения. Работи като стратегически планьор (strategic planner). Доскоро го е правила в непрекъснат темп, който не й е оставял време да се замисли, че този нездравословен интерес може да се насочи и в писане.
Подсказва й го Левена, за което й е доста признателна – с изненада открива, че има не една и две тематики, в които може да се рови за предусещане, а по-късно и да напише за тях. Чете за забавното и по-късно, в случай че може, го разисква. Обича да познава кой е килърът (а той не е този, който подозираме); да готви, тъй като това е заниманието, което я откъсва от центрофугата в главата й; да пътува, само че към този момент по различен метод, тъй като след последното й дълго странствуване проумя много за положителните и неприятните страни на модерния туризъм; да се занимава с градското жилище и с , която с наслада ще ви даде за идващото ви бягство от града, стига да е свободна по това време. И не, не умее да написа къси текстове.
Пред някои от галериите и музеите се оформят съществени опашки, което е образно доказателство за интереса към събитието. Центърът е изпълнен с хора, които се придвижват от точка до точка. Всички наподобяват в въодушевление, а диалозите им звучат положително и свястно. Не се чува нито хейт, нито мрънкане. Тази вечер София наподобява като актуален и многолюден европейски град, част от огромната международна общественост, която чества този ден. И отново ме обзема този неуверен и малотраен оптимизъм, че може би малко по малко нещата в България вървят надобре.
Но това е единствено до момента в който за край не стигам до Квадрат 500 – най-големият музей за изобразително изкуство в България. Бях чувала за кавги около оформянето на експозицията на музея, само че не бях вникнала защо става въпрос. Много бързо разбирам.
Разбирам, че очакванията и оптимизмът ми са напразни – България не е и няма да бъде част от европейско културно завещание и разговор. И не тъй като нямаме какво да покажем или с какво да се гордеем, а тъй като нямаме никакво отношение към това по какъв начин да се представим и да разкажем за себе си в съответстващ подтекст. Мързи ни. Мързи ни да поставим спомагателното изпитание с цел да превърнем този най-нов български музей във вълнуваща сцена в духа на времето. Мързи ни да поведем разговор с останалия свят за това, с какво България има да способства в модерното изкуство.
А музеят е цялостен е с хора, с възпитаници, студенти, другари, млади хипстърски двойки, двойки на междинна възраст с одухотворена външност. Но никой от тях не схваща, не какво гледа (защото табелки под всяка картина въпреки всичко има), а за какво го гледа тъкмо тук, тъкмо в тази зала и тъкмо измежду тези създатели. Музеят е лишен от каквато и да е било навигационна система, и не - номерацията и проектите на залите не се броят за такава. Залите не са обозначени нито като название, нито като интервал, нито като течение, нито като план. Всичко, което гледаме, е тотално лишено от подтекст, от прочит и от позиция.
Изключителни български произведения и неособено вълнуващи задгранични екземпляри са подредени в общи експозиции - без нито едно табло, което да изяснява концептуалната класификация, интервала, течението, взаимовръзката. Има български художници, които виждам за първи път, които ме впечатляват - желая да схвана за тях още. Кои са, по какъв начин са живели, по какъв начин е минал техния креативен път, какво ново са съдействали за българското изобразително изкуство, били ли са съидейници с създателите до тях, познавали ли са се? Скиташ се от зала на зала и гадаеш, а информация няма!
Жалко, тъй като българските модернисти по нищо не отстъпват на турските си сътрудници, само че за съпоставяне, Истанбул модерн неведнъж превъзхожда квадрат 500 във всичко, изключително в курирането на непрекъснатите експозиции. За няма и 15 години Истанбул модерн, съумява да се утвърди измежду водещите центрове за съвременно и модерно изкуство в Европа. Да, разполага със средства да кани водещи международни изложения, само че първичните стъпки на музея бяха съсредоточени върху експозициите им от турски създатели. Не бяха с мащаб, само че бяха с обсег и бързо дадоха резултат в привличането на интерес. Въобще няма да върша съпоставяне сред маркитерането на двата музея, сред образната им еднаквост, сред музейните книжарници. Ще сравня единствено това по какъв начин кураторите описват за турското съвременно изкуство от 19 и 20 век на посетителите и какво разбираме ние за нашите модернисти.
Всичко, което гледаме, е тотално лишено от подтекст, от прочит и от позиция.
Спомням си някои от тематичните подредби на непрекъснатата експозиция през 2006г. „ Стените на Истанбул “. Любопитният роман коментира за какво стените са значим знак на града и ни демонстрира по какъв начин другите художници са интерпретирали тематиката на продължение на повече от век. Друга експозиция представяше многообразието на женските облици в турската просвета, през нейните табута и разкрепостеност. В идващото тематично завършено пространство беше образен роман да домашния обичай. Автопортретите на художниците ни описват за себеусещането на другите турски създатели. Няколко години по-късно, виждам същите картини, показани в напълно други смислови подредби. Този пък описват за теченията в турското изкуство и за главните интервали и тяхното обуславяне. Макар и познати, картините стоят по нов, пресен метод и оферират на посетителите изцяло нов взор.
Българската майка, прелестната изгора, селото, града, децата, известните българи, морето, планините, четирите годишни времена – макар и явни - са все значими тематики в българското изкуство, които биха дали на посетителите нов взор върху изобразителното ни завещание. Отсъствието на подтекст в Квадрат 500 е на всяка крачка. Буди неразбиране и поражда озадачаващи въпроси. Защо по средата на залата внезапно се озовава този незнаен френски създател – какво желае да ни каже кураторът? Вижда някакво стилово подобие или въздействия или просто като въодушевление картината стои добре всред творчеството на Николай Павлович? Кой е този френски създател и за какво музеят има негови произведения? Защо са значима част от сбирката? Какво би трябвало да знаем за живота им? Имали ли са връзка с България? Въпроси, въпроси и нито един отговор. Какви нови линии може да се прибавят към облика на Дечко Узунов? Какво не знаем за креативният път на Мърквичка?
Не, когато хората не схващат подтекста, това не буди тяхното любознание, а води до загуба на интерес, до безпомощно повдигане на плещи и отминаване. А нашето художествено завещание сигурно заслужава по-разбираемо показване и разполагане в налични за посетителите смислови и тематични тълкования. Заслужава да се оформят в разкази, които да основават подтекст и да ни оказват помощ да виждаме и да се вълнуваме от нашето изкуство още веднъж и още веднъж. Да възприемаме визитата на музея като прекарване и да си тръгваме всякога от него по-одухотворени, просветени и впечатлени.
Василиса са й казвали единствено учителите и майка й, когато още с обръщението е желала да се знае, че има проблем. Но не и непознатите. Те нормално й бъркат името. Ако инцидентно го улучат, не пропущат да я попитат дали е чувала за приказката за Василиса Прекрасна. Как мислите, дали я е чувала?
Може би тъй като не стопират да й задават този явен въпрос още веднъж и още веднъж, Вася (или Васи, или Васе – както ви идва отвътре) развива увлечение към неща, които остават постоянно скрити от самите нас – тези под повърхността. Доволна е, когато успее да ги открие, улови и формулира. Може би това прави през целия си професионален живот – рови се за прозрения. Работи като стратегически планьор (strategic planner). Доскоро го е правила в непрекъснат темп, който не й е оставял време да се замисли, че този нездравословен интерес може да се насочи и в писане.
Подсказва й го Левена, за което й е доста признателна – с изненада открива, че има не една и две тематики, в които може да се рови за предусещане, а по-късно и да напише за тях. Чете за забавното и по-късно, в случай че може, го разисква. Обича да познава кой е килърът (а той не е този, който подозираме); да готви, тъй като това е заниманието, което я откъсва от центрофугата в главата й; да пътува, само че към този момент по различен метод, тъй като след последното й дълго странствуване проумя много за положителните и неприятните страни на модерния туризъм; да се занимава с градското жилище и с , която с наслада ще ви даде за идващото ви бягство от града, стига да е свободна по това време. И не, не умее да написа къси текстове.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ