Партийните върхушки решават изборите
От позиция на политическите сили изборите слагат два казуса. Най-напред, вотът е борба за власт – броя на депутатите в Народното събрание дефинира тежестта на политическите играчи. Второ, това е борба за имидж – известни политици се изправят един против друг и този, който победи, може да претендира за публично доверие и известност.
Това е по този начин, тъй като в българската политика лицата и имената на кандидатите за властта вълнуват гласоподавателите повече от техните хрумвания и политики. Това положение на нещата изкристализира почти едно десетилетие след началото на прехода. Тогава синьо-червената идеологическа война поутихна, а на политическата сцена нахлу Симеон Сакскобургготски. Вместо да занимава гласоподавателите с огромни хрумвания за страната и обществото, той просто им предложи името и репутацията си и по-добър живот след 800 дни. Така зададе модел на предизборно държание, който не се е трансформирал изключително до наши дни. Това е повода „ лидерските борби ” да се трансфорат в
главно представление на изборите.
Зад такива конфликти обаче се прикрива и по-дълбок смисъл – като апетита за мощен политически напредък. Пример е в столичния 24-ти изборен регион сред водача на „ Демократична България ” Христо Иванов и на „ Продължаваме промяната ” Кирил Петков. Двамата имат обща история, която се простира най-малко 5 години обратно във времето – когато беше учредена партията „ Да, България ”, която Иванов оглавява и до през днешния ден, а Петков беше един от околните му сподвижници.
Макар и да са почнали в политиката от едно и също място, пътищата им от ден на ден се раздалечават. Петков и съратникът му Асен Василев, а не дясна партия, и отхвърлиха да се явят дружно с Демократична България на изборите. Това приказва за предпочитание да изградят независима политическа еднаквост, която да бъде еднообразно привлекателна за гласоподавателите и вдясно, и вляво. Петков и Василев са наясно, че
нишата, заета от градската десница, е ужасяващо тясна
и не оставя място за търсене на всеобщата поддръжка, от която се нуждае една партия, желаеща да ръководи. В този смисъл Демократична България по-скоро лимитира огромните упоритости на „ Промяната ”, в сравнение с да ги предизвиква. Затова за управлението на Политическа партия няма драма в една лидерска борба с другояче близката им десница, дори сходна битка наподобява неизбежна. И без това след изборите всички неприятни усеща ще се не помнят, когато пристигна време за идната управническа коалиция.
Желанието на „ Промяната ” да пораства се вижда и в избора на някогашния ръководител на Народното събрание Никола Минчев за острие на офанзивата против бастиона на Движение за права и свободи Кърджали. Партията на Ахмед Доган е на процедура абонирана за 4 от 5-те мандата в региона. С номинацията на Минчев обаче, който стана мощно известен, откакто беше в последното Народно заседание, Политическа партия дава поръчка, че търси електорално уголемение във всички направления, с цел да не затъне в тясната градска ниша на Демократична България, както се загатна нагоре. Между другото Минчев е определен от групировката си да се състезава и в Пловдив-град, още веднъж против Христо Иванов, с който ходеха дружно на манифестации против „ статуквото ”. Това е следващият
знак на Политическа партия, че желае да се разграничи
от градската десница, на която гледа като на ограничаване.
Понякога лидерските борби отразяват и суровите действителности на българската политика. Такъв е казусът с Делян Пеевски от Движение за права и свободи. Формално видяно, той не е партиен лидер, само че надали някой би оспорил основната му роля в придвижването. Тук историята още веднъж включва Демократична България, освен това с много скръбен за десницата резултат. На последните избори през ноември 2021 година Пеевски беше избрал да се състезава във Велико Търново. Тогава Христо Иванов му и стартира акцията „ Нито глас за Пеевски! ”. Жестът беше умислен като политическо и персонално предизвикателство – либерален водач се изправя против политика, който въплъщава статуквото, а теренът на борбата е градът, от който стартира следосвобожденската политическа история на България.
Десните имаха вяра, че славата, която Иванов закупи след конфликта си с защитата на Ахмед Доган на Росенец, ще бъде задоволителна, с цел да извоюва победа. Уви, политиката в България работи на други правила. Изборната машина на Движение за права и свободи стъпка Велико Търново, с цел да направи комфортен път за Пеевски към Народното събрание. Стреснати, десните взеха решение, че нямат потребност от повече унижения, и за идните избори пратиха хора от „ втория ешелон ” против мощния предприемач в Благоевград и Пазарджик, откъдето той взе участие във вота. Даже „ Промяната ” не се осмели да издигне някой от двамата си водачи против Пеевски. Водещата й фигура в Благоевград да вземем за пример е Андрей Гюров. Макар и да ръководеше парламентарната група на Политическа партия, той мъчно може да се дефинира като известен политик. Само водачът на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова ще се съревновава с Пеевски в Благоевградско. Тя обаче прозорливо се застрахова с второ водаческо място в столичния 25-и регион, тъй че депутатското място й е съвсем обезпечено.
И един образец, който демонстрира, че бягството на партиен водач от изборите е белег за упадъка на една групировка. Става въпрос за Слави Трифонов и Има Такъв Народ. На първите избори, в които партията се включи – през април 2021 година, шоуменът беше претендент за народен представител, реализира победа, само че отхвърли да влезе в Народното събрание. Добре, Бойко Борисов също прави по този начин. На идващия избор през юли с.г. Трифонов не взе участие във вота, само че известността му оставаше толкоз висока, че Има Такъв Народ стана първа политическа мощ. През ноември пристигна погромът – спад с две трети в гласовете.
Сега шоуменът още веднъж никакъв го няма,
рейтингът на партията е драматичен, а множеството водачи на листи са хора, чиито имена извикват въпроса „ Тези кои бяха? ”. Трифонов можеше да направи усилието да се включи в борбата, защото персоналната му известност е единственият политически капитал на Има Такъв Народ. Не го направи и ще заплати цената с ново проваляне.
Всички изброени случаи открояват персонализацията на българската политика. Гласуваме за персони, само че не по метода, по който искахме. Сега изборната борба се взема решение от шепа хора, принадлежащи към партийните върхушки, чиито имена и лица жителите са способни да разпознаят, когато тръгнат към урните. Те не са просто политически водачи; за българските гласоподаватели тези хора въплъщават в себе си упованията им за бъдещето, което ни чака след вота. Странна трансформация се получи; и евентуално не единствената, която ни чака в объркания ни политическия живот.
Това е по този начин, тъй като в българската политика лицата и имената на кандидатите за властта вълнуват гласоподавателите повече от техните хрумвания и политики. Това положение на нещата изкристализира почти едно десетилетие след началото на прехода. Тогава синьо-червената идеологическа война поутихна, а на политическата сцена нахлу Симеон Сакскобургготски. Вместо да занимава гласоподавателите с огромни хрумвания за страната и обществото, той просто им предложи името и репутацията си и по-добър живот след 800 дни. Така зададе модел на предизборно държание, който не се е трансформирал изключително до наши дни. Това е повода „ лидерските борби ” да се трансфорат в
главно представление на изборите.
Зад такива конфликти обаче се прикрива и по-дълбок смисъл – като апетита за мощен политически напредък. Пример е в столичния 24-ти изборен регион сред водача на „ Демократична България ” Христо Иванов и на „ Продължаваме промяната ” Кирил Петков. Двамата имат обща история, която се простира най-малко 5 години обратно във времето – когато беше учредена партията „ Да, България ”, която Иванов оглавява и до през днешния ден, а Петков беше един от околните му сподвижници.
Макар и да са почнали в политиката от едно и също място, пътищата им от ден на ден се раздалечават. Петков и съратникът му Асен Василев, а не дясна партия, и отхвърлиха да се явят дружно с Демократична България на изборите. Това приказва за предпочитание да изградят независима политическа еднаквост, която да бъде еднообразно привлекателна за гласоподавателите и вдясно, и вляво. Петков и Василев са наясно, че
нишата, заета от градската десница, е ужасяващо тясна
и не оставя място за търсене на всеобщата поддръжка, от която се нуждае една партия, желаеща да ръководи. В този смисъл Демократична България по-скоро лимитира огромните упоритости на „ Промяната ”, в сравнение с да ги предизвиква. Затова за управлението на Политическа партия няма драма в една лидерска борба с другояче близката им десница, дори сходна битка наподобява неизбежна. И без това след изборите всички неприятни усеща ще се не помнят, когато пристигна време за идната управническа коалиция.
Желанието на „ Промяната ” да пораства се вижда и в избора на някогашния ръководител на Народното събрание Никола Минчев за острие на офанзивата против бастиона на Движение за права и свободи Кърджали. Партията на Ахмед Доган е на процедура абонирана за 4 от 5-те мандата в региона. С номинацията на Минчев обаче, който стана мощно известен, откакто беше в последното Народно заседание, Политическа партия дава поръчка, че търси електорално уголемение във всички направления, с цел да не затъне в тясната градска ниша на Демократична България, както се загатна нагоре. Между другото Минчев е определен от групировката си да се състезава и в Пловдив-град, още веднъж против Христо Иванов, с който ходеха дружно на манифестации против „ статуквото ”. Това е следващият
знак на Политическа партия, че желае да се разграничи
от градската десница, на която гледа като на ограничаване.
Понякога лидерските борби отразяват и суровите действителности на българската политика. Такъв е казусът с Делян Пеевски от Движение за права и свободи. Формално видяно, той не е партиен лидер, само че надали някой би оспорил основната му роля в придвижването. Тук историята още веднъж включва Демократична България, освен това с много скръбен за десницата резултат. На последните избори през ноември 2021 година Пеевски беше избрал да се състезава във Велико Търново. Тогава Христо Иванов му и стартира акцията „ Нито глас за Пеевски! ”. Жестът беше умислен като политическо и персонално предизвикателство – либерален водач се изправя против политика, който въплъщава статуквото, а теренът на борбата е градът, от който стартира следосвобожденската политическа история на България.
Десните имаха вяра, че славата, която Иванов закупи след конфликта си с защитата на Ахмед Доган на Росенец, ще бъде задоволителна, с цел да извоюва победа. Уви, политиката в България работи на други правила. Изборната машина на Движение за права и свободи стъпка Велико Търново, с цел да направи комфортен път за Пеевски към Народното събрание. Стреснати, десните взеха решение, че нямат потребност от повече унижения, и за идните избори пратиха хора от „ втория ешелон ” против мощния предприемач в Благоевград и Пазарджик, откъдето той взе участие във вота. Даже „ Промяната ” не се осмели да издигне някой от двамата си водачи против Пеевски. Водещата й фигура в Благоевград да вземем за пример е Андрей Гюров. Макар и да ръководеше парламентарната група на Политическа партия, той мъчно може да се дефинира като известен политик. Само водачът на Българска социалистическа партия Корнелия Нинова ще се съревновава с Пеевски в Благоевградско. Тя обаче прозорливо се застрахова с второ водаческо място в столичния 25-и регион, тъй че депутатското място й е съвсем обезпечено.
И един образец, който демонстрира, че бягството на партиен водач от изборите е белег за упадъка на една групировка. Става въпрос за Слави Трифонов и Има Такъв Народ. На първите избори, в които партията се включи – през април 2021 година, шоуменът беше претендент за народен представител, реализира победа, само че отхвърли да влезе в Народното събрание. Добре, Бойко Борисов също прави по този начин. На идващия избор през юли с.г. Трифонов не взе участие във вота, само че известността му оставаше толкоз висока, че Има Такъв Народ стана първа политическа мощ. През ноември пристигна погромът – спад с две трети в гласовете.
Сега шоуменът още веднъж никакъв го няма,
рейтингът на партията е драматичен, а множеството водачи на листи са хора, чиито имена извикват въпроса „ Тези кои бяха? ”. Трифонов можеше да направи усилието да се включи в борбата, защото персоналната му известност е единственият политически капитал на Има Такъв Народ. Не го направи и ще заплати цената с ново проваляне.
Всички изброени случаи открояват персонализацията на българската политика. Гласуваме за персони, само че не по метода, по който искахме. Сега изборната борба се взема решение от шепа хора, принадлежащи към партийните върхушки, чиито имена и лица жителите са способни да разпознаят, когато тръгнат към урните. Те не са просто политически водачи; за българските гласоподаватели тези хора въплъщават в себе си упованията им за бъдещето, което ни чака след вота. Странна трансформация се получи; и евентуално не единствената, която ни чака в объркания ни политическия живот.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ