От двете М“ в това представление – Мариус (Куркински) и

От двете „ М “ в това зрелище – Мариус (Куркински) и Морис (Метерлинк) – мен, признавам, ме притегли основно второто. Морис Метерлинк е основателят на символичната драма, нобелов лауреат и всяко негово наличие на родна сцена би трябвало да бъде маркирано уместно.Постановката на „ Синята птица “ – най-известното произведение на създателя – е уместно монументална. Използвано е цялото пространство на огромната сцена на националния спектакъл и съвсем всички артисти от трупата. Декорите и костюмите на Никола Тороманов – Фичо са уместно многозначителни, изобретателно измислени и, естествено, сини. Недоумение буди единствено дрехата на феята Берилюн (Рени Врангова), която съвсем наподобява на клошарка, а сините детайли в облеклото й са от разрязана торба от Икеа? Изобщо обликът на феята е построен с една пресилена превзетост на границата на нервността, в дисонанс с общото звучене на спектакъла, което въпреки и патетично, е в напълно различен указател.

Тилтил и Митил – момиченце и момченце от оскъдно семейство, потеглят да търсят синята птица, която е въплъщение на щастието. По пътя те попадат във всевъзможни необикновени приказни обстановки и се срещат с персонажи, олицетворяващи цялата гама от човешки усеща и страхове, естествени явления и антични божества. Част от тези срещи са по-динамични и забавни, други са прекомерно дидактични и отегчителни. Като цяло историята е много дословна и прекомерно дълга. Особено финалът е напряко разочароващ и оставя чувството за детска пиеса, в която няма нищо провокиращо за мозъка и сетивата.

Всичко това не значи, че Метерлинк не трябва да бъде поставян. Със сигурност сходна символика има своята аудитория и би трябвало да се види даже и единствено за обща просвета. Това е и част от задачата на спектакъл като Народния – да демонстрира европейската класика и да задава стандарти за спектакъл.