Ако тук имаше война...
От 24 февруари насам един въпрос е значим за нас - какво ще вършим, в случай че тук стартират да падат бомби? Ако сме в положение на война. Готови ли сме да спрем агресор? Имаме ли войска? Единни ли ще застанем пред лицето на врага, който и да е той?
Този въпрос не се чува - по традиция значимите въпроси тук се замитат под килима, а от горната страна, по течението, на воля плуват второстепенни питания. За нас течащата в Украйна война е нещо далечно, а това, което живо ни вълнува, е дали сме русофили или русофоби, дали демонстрираме задоволителна емпатия към украинците, или до каква степен поддържаме руснаците в опита им да създадат един огромен “русский мир “. Ние се вълнуваме ужасно доста от цените на олиото, най-големият ни конфликт с войната са украинските бежанци, а личната ни войска изобщо не ни интересува. Май нямаме такава? Или имаме, но е малко?
Войната ни завари такива, каквито сме от години -
разпаднало се на съставните си елементи общество,
което няма никакво желание да потърси консенсус по какъвто и да е въпрос, даже и когато става дума за личното му оцеляване.
Ако някой ни нападне, не знам кой ще отиде да се бие. Украйна удиви света, като се задържа на кръга повече от 4 дни, само че никой няма да се учуди, в случай че ние посрещнем агресора (абсолютно няма никакво значение кой е той) след 4 часа с самун и шарена сол на " Орлов мост ".
Руската и украинската армии са цялостни с доброволци. Тук ще ни би трябвало най-малко седмица, за да подредим бюрата за записване на доброволци, по-късно ще ни би трябвало седмица, с цел да осмислим що няма изобщо доброволци, седмица - с цел да се поскараме хубаво в обществените мрежи, а в същото време всеки би ни прегазил 5-6 пъти.
“Ако искаш мир, готви се за война ”
Всеки политик, който не схваща смисъла на тази поговорка, евентуално е просто изменник. През последните 30 години армията, която и преди години не бе кой знае какво, редовно бе разсипвана от сходни предатели. Преди години цялата ни отбранителна система се крепеше на концепцията, че руснаците ще дойдат след половин час и ще ни спасят от НАТО. После нищо не се промени - в този момент всичко се крепи върху концепцията, че нямаме потребност от нищо, просто НАТО ще пристигна след половин час и ще ни избави от руснаците.
Предпочитахме да пълним отбранителните си тактики със вербален буламач, в който ние - членовете на най-силния защитителен клуб в света, няма от какво да се опасяваме, нямаме естествени врагове. Вместо да се запитаме - с какво оказваме помощ ние на НАТО, всичко отново се завъртя към постулата - за какво ни е войска, откакто има кой да ни пази. Сега, когато НАТО ускорява източния си фланг, ние в допълнение се разоръжаваме. Сега сме на такова състояние, че
нямаме годни каски, които да пратим на Украйна
В армията има 25% недокомплект, най-тежко е ситуацията в Сухопътни войски, от които читави са единствено трите батальона на Специалните сили. Реформа във Военноморски сили по този начин и не се организира. Единствената промяна, която бе стартирана, само че не и приключена, бе във Военновъздушни сили. Войната на Русия против Украйна стана повод да се форсира тази промяна, само че вместо това виждаме ускоряване, което може да изхвърли зад борда и нищожните отбранителни качества на страната ни. Защо? Заради политиците, несъмнено. И поради обслужващия ги боен личен състав.
Ето какво се получи - поръчахме съвременни и скъпи F-16, които ще дойдат евентуално след три години. Имаме си няколко МиГ-29 и Су-25, които смятахме да употребяваме до 2030 година Т.е. бе решено гладко да минем от съветска на западна авиация.
В същото време обаче Москва атакува Украйна и евроатлантическата общественост наложи цялостна обсада на Русия и Беларус, където се ремонтират руските самолети, откъдето идват и аварийните елементи за тях. Дотук - отново нищо изключително - МиГ-овете могат да се отремонтират и в Полша, а за какво не и тук, в България - в “Авионамс ”.
Позивната обаче се оказа друга. Позивната в този момент е да приземим незабавно самолетите си, да чакаме търпеливо първата партида F-16, даже и с риск в същото време да останем без авиация и без летци, което е още по-тежко закононарушение. А, да - съвсем безалтернативно - да поръчаме още една партида F-16, че да скалъпим ескадрила най-малко.
За държавното управление и върховете на армията ни - приземяването на авиацията ни сякаш е безалтернативно. Президентът подмятна концепция, която би решила казуса с изчезналата авиация - да закупим европейски самолети втора ръка. Да имаме някакви самолети, до момента в който дойдат F-16. Всъщност това е
най-хубавата концепция, която може да избави положението
И превъоръжаването на Военновъздушни сили трябваше да стартира отсам, от закупуването на остарели самолети, които в ход да заменят съветските, а не да чакаме Русия да нападне Украйна.
Така направиха в Румъния - Букурещ реши да се откаже изцяло от старите МиГ 21 LanceR. Преди да го направи обаче, си купи 17 броя F-16 MLU " втора употреба " на два транша от Португалия. При сключването на договорката преди към 8 години цената на първичната пратка от 12 машини беше 628 млн. евро. След това Румъния реши да си купи още 32 броя F-16 " втора употреба ", този път от Норвегия, и то на цена от 513 млн. $, което на процедура е без пари. Машините са доста остарели, само че с ремонт на моторите в румънското дружество Aerostar в Бакъу Румъния ще има три ескадрили, които ще експлоатира 10 години, като в този интервал ще събира пари за пето потомство F-35. Т.е. Румъния си купи доста на брой евтини самолети, отхвърли се от съветските и ще вземе качествени изтребители.
Ние направихме противоположното - поръчахме си 8 броя нови и скъпи F-16 Block 70 ($1.256 милиарда, или към 2.2 милиарда лева.), изтребители четвърто потомство, които няма да дойдат скоро, а в това време приземяваме съветската си авиация.
Ние постъпихме като Ирак след войната в Залива
Някъде към 2011 Ирак си поръча 36 F-16C/D Block 52, известни също с обозначението F-16IQ Viper. Два от самолетите бяха изгубени при произшествия по време на първичния интервал на образование в Съединените щати, тъй че в авиобазата Балад край Багдад дойдоха 34. Впоследствие се оказа, че самолетите бързо влизат за ремонт и за 100-годишнината на иракската войска предходната година, за церемониал съумяха да вдигнат във въздуха 23 Viper-а. Иракчаните схванаха на собствен тил, че поддръжката на F-16 е извънредно значима. Ние занапред ще го разберем. Напускането на американците от Ирак докара до “канибализиране ” на самолети - вземаш аварийни елементи от един аероплан и ги слагаш на различен.
Полша е различен образец - тя има МиГ-29 и F-16, като и за двата вида самолети има непрекъснати рецензии за неприятното им положение. През 2018-а водач на МиГ-29 почина покрай Пасленк поради дефектно модифицирана катапултна седалка. Полетите бяха спрени, след това обновени, последваха нови произшествия. Появиха се информации и за неприятна поддръжка на F-16. Членове на Европарламента и на полския Сейм ретранслираха известия в медиите, съгласно които единствено 37% от полските самолети могат да летят. Заговори се също за канибализиране на самолети. Също се появи тематиката за дефицит на летателен състав. Сега Полша има МиГ-ове, които бе подготвена да изпрати в Украйна, единствено че някой различен да свърши тази работа.
Така вършат страните, които модернизират своята войска. Някои мъдро - с мисъл в вероятност. Някои - като нас, вторачени в своя пъп. Всички останали обаче се стремят към едно - да поддържат бойната подготвеност. Никой не счита да зачертава тип войски, както се канят нашите безпределно умни политици и техните военни продължения.
По-големият проблем за нас при положение на война обаче си остава публичната незаинтересованост - даже към неща, които би трябвало да пазиме със пристрастеност като дом, семейство, общественост. Тази незаинтересованост убива всякаква вероятност за публичен напредък - освен по време на война, само че и по време на мир. Ние не имаме вяра в себе си, т.е. не имаме вяра, че можем да изградим работеща стопанска система, да прегърнем реформаторски технологии, а оттова - и да имаме боеспособна войска. Ние имаме вяра, че ще изчезнем, като преди този момент се разбягаме далеко. Липсата на водачи на публичното мнение, потопени от тинята на обществените мрежи, добавя мрачното настояще. Всеки се е затворил в дребния си обществен виртуален облак. Щом сме стигнали дотук, спасение няма. Освен в бавното и методично разтрошаване на границите сред нас.
Този въпрос не се чува - по традиция значимите въпроси тук се замитат под килима, а от горната страна, по течението, на воля плуват второстепенни питания. За нас течащата в Украйна война е нещо далечно, а това, което живо ни вълнува, е дали сме русофили или русофоби, дали демонстрираме задоволителна емпатия към украинците, или до каква степен поддържаме руснаците в опита им да създадат един огромен “русский мир “. Ние се вълнуваме ужасно доста от цените на олиото, най-големият ни конфликт с войната са украинските бежанци, а личната ни войска изобщо не ни интересува. Май нямаме такава? Или имаме, но е малко?
Войната ни завари такива, каквито сме от години -
разпаднало се на съставните си елементи общество,
което няма никакво желание да потърси консенсус по какъвто и да е въпрос, даже и когато става дума за личното му оцеляване.
Ако някой ни нападне, не знам кой ще отиде да се бие. Украйна удиви света, като се задържа на кръга повече от 4 дни, само че никой няма да се учуди, в случай че ние посрещнем агресора (абсолютно няма никакво значение кой е той) след 4 часа с самун и шарена сол на " Орлов мост ".
Руската и украинската армии са цялостни с доброволци. Тук ще ни би трябвало най-малко седмица, за да подредим бюрата за записване на доброволци, по-късно ще ни би трябвало седмица, с цел да осмислим що няма изобщо доброволци, седмица - с цел да се поскараме хубаво в обществените мрежи, а в същото време всеки би ни прегазил 5-6 пъти.
“Ако искаш мир, готви се за война ”
Всеки политик, който не схваща смисъла на тази поговорка, евентуално е просто изменник. През последните 30 години армията, която и преди години не бе кой знае какво, редовно бе разсипвана от сходни предатели. Преди години цялата ни отбранителна система се крепеше на концепцията, че руснаците ще дойдат след половин час и ще ни спасят от НАТО. После нищо не се промени - в този момент всичко се крепи върху концепцията, че нямаме потребност от нищо, просто НАТО ще пристигна след половин час и ще ни избави от руснаците.
Предпочитахме да пълним отбранителните си тактики със вербален буламач, в който ние - членовете на най-силния защитителен клуб в света, няма от какво да се опасяваме, нямаме естествени врагове. Вместо да се запитаме - с какво оказваме помощ ние на НАТО, всичко отново се завъртя към постулата - за какво ни е войска, откакто има кой да ни пази. Сега, когато НАТО ускорява източния си фланг, ние в допълнение се разоръжаваме. Сега сме на такова състояние, че
нямаме годни каски, които да пратим на Украйна
В армията има 25% недокомплект, най-тежко е ситуацията в Сухопътни войски, от които читави са единствено трите батальона на Специалните сили. Реформа във Военноморски сили по този начин и не се организира. Единствената промяна, която бе стартирана, само че не и приключена, бе във Военновъздушни сили. Войната на Русия против Украйна стана повод да се форсира тази промяна, само че вместо това виждаме ускоряване, което може да изхвърли зад борда и нищожните отбранителни качества на страната ни. Защо? Заради политиците, несъмнено. И поради обслужващия ги боен личен състав.
Ето какво се получи - поръчахме съвременни и скъпи F-16, които ще дойдат евентуално след три години. Имаме си няколко МиГ-29 и Су-25, които смятахме да употребяваме до 2030 година Т.е. бе решено гладко да минем от съветска на западна авиация.
В същото време обаче Москва атакува Украйна и евроатлантическата общественост наложи цялостна обсада на Русия и Беларус, където се ремонтират руските самолети, откъдето идват и аварийните елементи за тях. Дотук - отново нищо изключително - МиГ-овете могат да се отремонтират и в Полша, а за какво не и тук, в България - в “Авионамс ”.
Позивната обаче се оказа друга. Позивната в този момент е да приземим незабавно самолетите си, да чакаме търпеливо първата партида F-16, даже и с риск в същото време да останем без авиация и без летци, което е още по-тежко закононарушение. А, да - съвсем безалтернативно - да поръчаме още една партида F-16, че да скалъпим ескадрила най-малко.
За държавното управление и върховете на армията ни - приземяването на авиацията ни сякаш е безалтернативно. Президентът подмятна концепция, която би решила казуса с изчезналата авиация - да закупим европейски самолети втора ръка. Да имаме някакви самолети, до момента в който дойдат F-16. Всъщност това е
най-хубавата концепция, която може да избави положението
И превъоръжаването на Военновъздушни сили трябваше да стартира отсам, от закупуването на остарели самолети, които в ход да заменят съветските, а не да чакаме Русия да нападне Украйна.
Така направиха в Румъния - Букурещ реши да се откаже изцяло от старите МиГ 21 LanceR. Преди да го направи обаче, си купи 17 броя F-16 MLU " втора употреба " на два транша от Португалия. При сключването на договорката преди към 8 години цената на първичната пратка от 12 машини беше 628 млн. евро. След това Румъния реши да си купи още 32 броя F-16 " втора употреба ", този път от Норвегия, и то на цена от 513 млн. $, което на процедура е без пари. Машините са доста остарели, само че с ремонт на моторите в румънското дружество Aerostar в Бакъу Румъния ще има три ескадрили, които ще експлоатира 10 години, като в този интервал ще събира пари за пето потомство F-35. Т.е. Румъния си купи доста на брой евтини самолети, отхвърли се от съветските и ще вземе качествени изтребители.
Ние направихме противоположното - поръчахме си 8 броя нови и скъпи F-16 Block 70 ($1.256 милиарда, или към 2.2 милиарда лева.), изтребители четвърто потомство, които няма да дойдат скоро, а в това време приземяваме съветската си авиация.
Ние постъпихме като Ирак след войната в Залива
Някъде към 2011 Ирак си поръча 36 F-16C/D Block 52, известни също с обозначението F-16IQ Viper. Два от самолетите бяха изгубени при произшествия по време на първичния интервал на образование в Съединените щати, тъй че в авиобазата Балад край Багдад дойдоха 34. Впоследствие се оказа, че самолетите бързо влизат за ремонт и за 100-годишнината на иракската войска предходната година, за церемониал съумяха да вдигнат във въздуха 23 Viper-а. Иракчаните схванаха на собствен тил, че поддръжката на F-16 е извънредно значима. Ние занапред ще го разберем. Напускането на американците от Ирак докара до “канибализиране ” на самолети - вземаш аварийни елементи от един аероплан и ги слагаш на различен.
Полша е различен образец - тя има МиГ-29 и F-16, като и за двата вида самолети има непрекъснати рецензии за неприятното им положение. През 2018-а водач на МиГ-29 почина покрай Пасленк поради дефектно модифицирана катапултна седалка. Полетите бяха спрени, след това обновени, последваха нови произшествия. Появиха се информации и за неприятна поддръжка на F-16. Членове на Европарламента и на полския Сейм ретранслираха известия в медиите, съгласно които единствено 37% от полските самолети могат да летят. Заговори се също за канибализиране на самолети. Също се появи тематиката за дефицит на летателен състав. Сега Полша има МиГ-ове, които бе подготвена да изпрати в Украйна, единствено че някой различен да свърши тази работа.
Така вършат страните, които модернизират своята войска. Някои мъдро - с мисъл в вероятност. Някои - като нас, вторачени в своя пъп. Всички останали обаче се стремят към едно - да поддържат бойната подготвеност. Никой не счита да зачертава тип войски, както се канят нашите безпределно умни политици и техните военни продължения.
По-големият проблем за нас при положение на война обаче си остава публичната незаинтересованост - даже към неща, които би трябвало да пазиме със пристрастеност като дом, семейство, общественост. Тази незаинтересованост убива всякаква вероятност за публичен напредък - освен по време на война, само че и по време на мир. Ние не имаме вяра в себе си, т.е. не имаме вяра, че можем да изградим работеща стопанска система, да прегърнем реформаторски технологии, а оттова - и да имаме боеспособна войска. Ние имаме вяра, че ще изчезнем, като преди този момент се разбягаме далеко. Липсата на водачи на публичното мнение, потопени от тинята на обществените мрежи, добавя мрачното настояще. Всеки се е затворил в дребния си обществен виртуален облак. Щом сме стигнали дотук, спасение няма. Освен в бавното и методично разтрошаване на границите сред нас.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ