Още в края на 70-те години на 20-я век тогавашният

Още в края на 70-те години на 20-я век тогавашният закрепостен държавен началник на страната Т. Живков с схванал, че социалистическият лагер навлиза в интервал на задълбочаваща се икономическа и рецесия. Военните разноски на Съюз на съветските социалистически републики стават непостижими, което обуславя изтеглянето на руските войски от Афганистан. За отслабването на капацитета на Съветския съюз способства неспособността на Л. Брежнев и неговото обграждане да противодействат на надвисналата рецесия. Как реагира на тези събития и трендове Т. Живков? В навечерието на 1980 година има вяра ли той, че рецесията ще бъде преодоляна през настъпващата година? Сериозни са основанията да се съмняваме в такова поверие – в края на приветствената му тирада се акцентира, че точно с помощта на „ направляващата и укрепваща мощ в лицето на Българска комунистическа партия “ страната ще се оправи с надвисналата рецесия. Къде е тук ролята на елементарните труженици?!

Следващото десетилетие затвърждават убеждението у хората, че прокламираното „ развито социалистическо общество “ е едно „ недоносче “, както признава Живков в речта си един ден преди да бъде свален от власт след 33-годишното му „ царуване “. Твърде закъсняло звучат апелите му „ Стоп на лозунгите! “, за деполитизиране на политическите връзки и определяне на така наречен „ митингова народна власт “. Началото на 90-те години бележат началото на така наречен „ преход към народна власт. Седемнадесет години след неговото начало към този момент са настъпили основни промени: призната е нова конституция, въведена е многопартийна система, страната става член на НАТО и е призната в Европейски Съюз. На пръв взор са налице условия за мощен стопански напредък и бързо повишаване на благосъстоянието на популацията. Но не би! Допуснати са съществени неточности – стартира ликвидация на безценица на държавните предприятия, което на процедура унищожава промишлеността на страната.

Това поражда и невиждани корупционни практики и обособяването на прослойката от новобогаташите, които са безпределно надалеч от това да се вълнуват от ориста на елементарните хора. Съдебната система се корумпира и идва времето на „ мутрите “, които водят война между тях за преразпределение на сивия бранш. Пенсионната система е в пагубно положение, опазването на здравето се нуждае от незабавни реформи…Изгубената религия в десните партии водят до ляво ориентираното държавно управление на социалиста Станишев /2005 – 2009 г./, което обаче не е в положение да позволи даже отчасти зародилите многочислени проблеми. Това личи като се проучва приветствената тирада на „ левия президент “ Г. Първанов, произнесена в навечерието на 2008 год. С какво се характеризира тогава външната политика на България? Като новоприет член на Европейски Съюз се стартира професионализиране и превъоръжаване на българската войска безусловно належащо за присъединяване на страната в умиротворителните задачи на НАТО. Важни са и завършването на договарянията за отдаване на концесия за строителството на АЕЦ Белене, одобряването на контракта за създаване на петропровода Варна-Александруполис и плана за предпазените територии в страната. Същевременно, държавното управление е насила да затвори 3 и 4 блокове на АЕЦ Козлодуй, поето предпоставя бързо повишаване на цените на енергоносителите. Очертава се цялостна некадърност на държавното управление да сътвори предпоставки за по този начин мечтаното осезаемо повишаване на приходите на популацията, което страда в възходяща степен от продължаващите произволия на проведената престъпност и нежеланието на правосъдната система да се оправи с този проблем на фона на зле прикрити корупционни практики при неналичието на сполучлив административен надзор.
Налице са вопиющи злоупотреби  в топлофикацията и енергоснабдяването. Годишната инфлация в края на 2007 година е погълнала символичното повишаване на пенсиите и бюджетните заплати и приходите на популацията. На фона на тази картина новогодишната тирада на президента Първанов има безпричинно приповдигнат оптимистичен привкус; акцентира се че отминаващата 2007 година е била градивна, сполучлива и добра, и че „ мнозина ще изпратят 2007 година „ с хубави мемоари за сбъднати планове и проекти “, само че и с вярата за по-добро бъдеще. Е, признава президентът, „ има и такива, които са били ощетени или огорчени от претърпени през годината събития “, за които обаче остава „ вярата за по-добро бъдеще “.

В това заявление прозира идващото нерадостно самопризнание, че „ по-голямата част от популацията в същина не живее добре “. Първанов признава и за съществуването на още един съществен проблем – съществуването на срив в ценностната система – добродетели като човещина, добрина и топлина във взаимоотношенията са мощно ерозирали за сметка на оцеляването поединично и непременно в изискванията на продължаващата икономическа рецесия. В края на речта си президентът приканва за единство, без значение от религията и етноса, което явно е подбудено от действителната заплаха за повишаване на етническото напрежение сред другите етноси в страната. При това състояние е естествено „ махалото “ още веднъж да се отклони надясно и на власт идва първото държавно управление на Б. Борисов.

В средата на мандата си то получава поддръжка от по-голяма част от народните представители по отношение на „ цялостната му политика “, само че не и поддръжка от техните  гласоподаватели – резултат от серия корупционни кавги, свързани с подслушване, и на първо място – от спонтанни всеобщи митинги срещу монополите на ЕРП-та. Това води до оставката на държавното управление на 20 февруари 2013 година Петдесет дни преди този момент „ десният президент “ Р. Плевнелиев търси метод да снижи напрежението преди произнасянето на новогодишното си слово. В него, той обобщава събитията през миналата 2012 година като акцентира, че компликациите са създали хората по-силни и по-сплотени. Призивът му е национално обединяване за превъзмогване със лични сили следствията от рецесията посредством дейно потребление на ресурсите на страната. При това, общите полезности на милиони българи изискват взаимните им старания за реализиране на заслужен живот в една съвременна, просперираща страна. Необходима е по-голяма интензивност всеки да отстоява човешкото си право на правдивост и взаимност. Плевнелиев признава, че гражданският надзор върху активността на политиците е неефикасен и приключва с мотото „ демокрацията е независимост, само че и отговорност “.