Омразата, предизвикала войната в Украйна, има дълбоки и упорити корени.

Омразата, провокирала войната в Украйна, има дълбоки и упорити корени. В новия си разказ, определян от мнозина като най-хубавия му досега, съветският публицист и отстъпник Сергей Лебедев потегля точно по следите на паметта, ненаказаното зло и трансформацията на Русия в страна с отявлено фашистки белези. Българското издание с логото на „ Кръг “ излиза на 11 септември в положителния превод на Денис Коробко и с корица от Милена Вълнарова.

„ Бялата дама “ връща към първите дни на войната в Донбас през лятото на 2014 година Действието на романа се развива в рамките единствено на пет дни в миньорско населено място, преди малко окупирано от съветски елементи без отличителни знаци. В шахта на закрита мина се крият следи от остарели закононарушения – телата на евреи, убити от нацистите, само че и на руснаци, починали от ръката на свои сънародници. Съществен детайл в книгата е и свалянето на малайзийския „ Боинг “ от донецките сепаратисти, съпроводено от мародерство и присвояване на всичко допустимо от жертвите на самолета: пари, бижута, даже плюшени играчки.

На фона на тази атмосфера и основен миг в развиването на интернационалните връзки в района при зараждането на една война, Лебедев вплита персонални страсти на героите си и исторически пластове, с цел да покаже по какъв начин предишното продължава да дефинира сегашното. С този собствен текст писателят за следващ път слага ослепителен акцент върху тематиките за паметта и безнаказаното закононарушение.

„ Бялата дама “ е разказ за истината, която нито една агитация, колкото и мощна да е, не може да скрие. Корените на омразата, провокирала войната в Украйна, са дълбоки и вкопани доста преди да се стигне до изстрелите, свалените самолети и безпощадните убийства. Злото има имена, а жертвите му – не.

Превръщайки се в един от най-актуалните модерни писатели, Сергей Лебедев ни раздрусва с творба за борбата сред светлината и тъмнината, разгръщаща се пред очите ни. Защото някой трябваше да опише по какъв начин е почнала войната. Да опише чистото зло като най-незаличимата нечистотия в този свят.

Романът „ Бялата дама “ е в превод на Денис Коробко, за който той получи пилотната премия „ Виктор Пасков “ на публична гала на 10 септември – годишнина от рождението на именития български публицист.


Това е второто отличие за работата на Коробко по книгите на Лебедев – преди няколко години той взе Награда за специфични достижения от Съюза на преводачите в България за „ Предел на забравата “.

Новото издание „ Бялата дама “ може да се открие с атрактивна отстъпка първо на Алеята на книгата в София, която продължава до 14 септември. Издателство „ Кръг “ се намира на 38-а шатра – там са налични и други от акцентните заглавия в каталога му: „ Същността на нещата “ от Греъм Грийн, „ Флорънс Адлър ще плува вечно “ от Рейчъл Бийнленд и „ Самотен мъж в Берлин “ от Крис Пауър, разглеждащ от различен ъгъл прохождащата в Русия тирания.

Сергей Лебедев (1981 г.) е съветски публицист, публицист и отстъпник, създател на седем книги. Още с дебюта си „ Предел на забравата “ получава интернационално самопризнание, а романът му „ Дебютант “ е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди – „ Ангелус “ и „ Ян Михалски “. Сборникът му с разкази „ Титан “ също е високо оценен от рецензията и читателите, само че съгласно мнозина огромният му шедьовър е неговата най-нова книга – „ Бялата дама “.

* * *

Из „ Бялата дама “ от Сергей Лебедев
Снимка " Кръг "

Генералът
Генерал Крал работеше от ранна заран в остарялата постройка на районния отдел на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), заета по-късно от СБУ, в някогашния негов личен кабинет на втория етаж с панорама към терикона, който понякога се самозапалваше и димеше със сиви, пепелни кълба като вулкан. Предишните боядисани в непоносимо зелено стени в този момент бяха покрити с плоскости, имитиращи дърво. Пластмасова дограма, новичка. Окаченият таван – също. А пък сейфът за секретни документи беше останал същият, и същият ключ с тризъба брадичка; бяха сменили единствено инвентарния номер.

Трябваше да преглежда оживелите каузи на украинската агентура: помощниците му бяха подбрали най-важните. Но него просто го мързеше. Никъде няма да се дянат агентчетата. А и какво да преглежда? Той и без документи можеше да каже кого най-вероятно е вербувала СБУ. Районният център да не е столица. Постовете и позициите, представляващи действен интерес, се броят на пръсти. Особено в този момент, когато мината не работи. Той самият е писал проекта за оперативното ù обслужване, до момента в който беше майор. И проектът беше работил тъкмо по този начин до закриването на мината, СБУ не беше трансформирала нищо в него. Тук го беше писал, в този кабинет. Само дето на перваза имаше кактус, побеляло бодливо джудже: завещание от майор Аникин, който бе заемал този кабинет преди него.

Аникин. Аника Воина, както го назоваха зад тила му. На какъв брой е бил през седемдесет и осма, когато младият Крал бе закрепен за него? Мързи го да си спомня. Над петдесет сигурно. Беше си пиянде майор Аникин. Веднъж даже го бяха лишили от звание подполковник. Мъмрене след мъмрене. И като действен служащ не го биваше, вербуваше без хъс, единствено и единствено някак да е изпълнен проектът за рекрутиране. Та нали неговата агентура я беше наследил Крал: един проваля явките, различен преразказва клюки, трети все е болен, оплаква се от здравето си, плужек. Крал си мислеше, че го държат от страдание. Все отново заслужил дъртак беше, почнал още след края на войната, в същата тази мина, беше се слял с нея, като надзирател или защита. Майор – но без висше обучение, още бърка кесон* и патисон**, чугунена кратуна.

А Крал беше млада кръв, андроповско момче, друга бира беше: беше приключил минно-геоложки колеж в Русия, в Курск, бе съумял няколко годинки да поработи в КМА***, в кариерите за желязна руда, където се добива с открит прийом, преди ненадейно да го поканят да се отбие в първи отдел на индустриалното обединяване.

Мислеше, че ще му трият сол на главата поради секретните документи – няколко пъти не беше върнал в хранилището чертежите, за които трябваше позволение за достъп, бавеше се, работеше с тях нощем. Посрещна го човек със сиво сако, стрелна го с взор през очилата и му вика строго едно такова: предлагаме ви почетна работа. А той, сополанкото, първо взе да се дърпа, не щеше хомот. Изръси: да се добива руда, също е почетно. А комитетският емисар умерено някак: партията е по-наясно къде би трябвало да се трудите. Парткомът ви предложи, и точка. А той нямаше жена, дядо му бе липсващ безследно през войната, пък татко му беше женен за попска внучка. Но очевидно им трябваха кадърни фрагменти, да познават минното дело, и по тази причина затваряха очи.

Изучи се – и го разпределиха в Донбас, заместител на занимаващия се с оперативното обслужване на мината Марат майор Аникин, на който му оставаше година до пенсия. За правоприемник. Очакваше, че новите сътрудници ще го посрещнат на нож, нали длъжността сякаш е перспективна, само че бързо видя, че никой не драпа да наследява Аникин. После майорът се върна от болнични, вкара го в работата, и за шахта 3/4 му описа. Крал, като го чу, не повярва. Не разбра по какъв начин изобщо е допустимо сходно нещо. Поиска като простак, като Тома погрешни да види, да се убеди. Аникин изсумтя и го закара. Насипана е въглищна шлака, а под нея има бетонна запушалка. Гледай колкото щеш.

През нощта не можа да спи. Посети го странна, съвсем антисъветска мисъл: а за какво са им там, горе, в Централен комитет на партията, толкоз мъртви евреи? Защо ги пазят, както бабичка скъперница натрупа копейки в буркана? Като златен запас в подземието на Държавната банка? Като парички в пачки по 100 банкноти? За какво?

За да отворят един ден делвата в верен политически миг, да извадят десетина и повече хиляди пред Вили Бранд, или какъвто е там, Хелмут Шмит и да кажат: вземай, не се притеснявай, всичките са твои, ние си имаме още?

За да не уйдисват на ционистите, които спекулират с жертвите измежду еврейското население? Да не им дават в ръцете спомагателни козове?

И като че ли всеки отговор пасваше.

Но безсънната нощ продължаваше и колкото повече се замисляше, толкоз по-ясно разбираше, че същински отговор не може да бъде даден. Той е загадка. Ако трябваше нещата да се назовават с същинските им имена, излизаше, че руската власт, победила фашистка Германия, покрива фашистко закононарушение. Буквално. Да вземат да ги напъхат под носа на Запада тези мъртъвци: ето ги какви са, тези ваши кизингеровци****, вашите немци, вашите храненици!

Ама не, не ги пъхат. Съхраняват ги. Пазят ги като свое лично.

Той, Аникин, какво му сподели: с изключение на оперативното обслужване на настоящата мина Марат оперативно се обслужва и шахта 3/4. Делвата с покойници. Да не пораждат непотребни въпроси измежду популацията: какво има там? Онези, дето знаят, да си траят. От време на време тук идват спецове от Москва, комисия: ревизират положението.

На него още по време на занятията му бяха обяснявали за националистическите трендове, за особената заплаха от ционизма. Даваха образец с Бабий Яр в Киев: по какъв начин там на мястото на изтезанието на мирни руски жители се събирали нестабилни детайли, пропагандирали неистини за потисничеството над евреите в Съветския съюз…

Но – мислеше си той – в Бабий Яр евреи няма. Изгорили са ги, а след това са смлели останките на прахуляк със специфични машини. А тук… Въглища. Шахта. Няма достъп на въздух.

Там са.

Запазени като консерви. Човешко ли е това: да бъдат оставени там? И несъмнено не е една тази шахта. И на други места наоколо са екзекутирали евреи и са ги хвърляли в шахти. Но там са направени някакви мемориали, табелки – отново не за евреите, несъмнено, а в памет на руските жители, в памет на миньорите, въпреки и Комитетът да следи ционистите да не употребяват това за задачите си.

Но за какво да не ги извадят? Да не ги погребат още веднъж? Защото ще се получи прекомерно огромно гробище ли?

Дълго продължи онази нощ. Той беше руски човек. Правилен. Загубил татко си през войната. Това му пречеше да разбере, да одобри: за какво не го проверяваме? Защо замитаме следите от закононарушенията на фашистите? Та нали е цяла шахта, мамка му, хиляди и хиляди… Тези от наказателните отряди, помощниците на немците, към този момент старци, тях и до момента ги гоним. Следственият отдел се старае, работи по архивните материали. Щом ги намерим, изправяме ги пред националния съд. Ексхумираме жертвите, препогребваме ги тържествено. На обществеността оповестяваме във вестниците: ето го озъбеното лице на фашизма! Филми снимаме – „ Без период на отминалост “. А тук – закононарушението на века, немислим мащаб, и най-много – доказателствата са налице.

----

* Инженерно оборудване, употребявано за отбрана на сондажи. – Бел. ред.

** Сорт тиквички. – Бел. ред.

*** Курска магнитна особеност. – Бел. прев.

**** Има се поради Курт Георг Кизингер (1904 – 1988) – някогашен канцлер на Федерална република Германия. – Бел. ред.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.