Загубихме ли толерантност към шикалкавенето?
Обречени сме на обединения
Българското общество в действителност се промени - то изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и към този момент няма особена приемливост към шикалкавенето. Пораснаха ли обаче българските политици, пита журналистът от Светослав Иванов
Тази седмица договарянията за сформиране на нов кабинет очевидно завършиха безславно. Много от вас биха споделили, че това не е изненадващо предвид на метода, по който беше свалено държавното управление на Кирил Петков, разпада на групата на "Има подобен народ " и изискванията и ултиматумите, които партиите започнаха да си слагат.
В този смисъл, живото лъчение на срещата на съпредседателя на "Демократична България " Христо Иванов със своята група и последвалата политическа нервност също не е изненада.
Обективно видяно, от парламентарната естрада сме чували доста по-тежки квалификации и обидни думи. Чували сме директни закани и вулгарни намеци. Виждали сме даже и пердах, плющели са плесници - по бузи и по кубета. Но моментът, в който думите на Иванов станаха обществено притежание, беше допустимо най-неподходящия за тези, които желаеха да има коалиция и допустимо най-подходящия за тези, които желаеха да няма.
Най-тъжното сега обаче е, че като че ли потънали в его, предпочитание за отплата и персонална злост, някои политици не схващат, че навлизаме в исторически цикъл, в който България е обречена да бъде ръководена от обединения. И в случай че оставим встрани политическите си пристрастия или злоба към една или друга партия, или политик, ще забележим, че България се е трансформирала необратимо. Българското общество стана просто по-взискателно.
Минахме интервалите на "спасителите ", на "месиите ", вярата за "твърда ръка " и достигнахме до стадий на социална фрагментация, в която все по-малобройни и разграничени групи от нас виждат своето политическо посланичество по друг метод. В Народното събрание ще влизат представители на разнообразни малцинства, за сметка на едно огромно болшинство, болшинства, които познаваме от предишното.
Песимистът би споделил, че това е неприятно за обществото, тъй като демонстрира нашата последна разделеност и отчасти ще е прав, само че би трябвало да приемем, че това е действителността. Просто ще би трябвало да мине малко време, с цел да свикнем с тази мисъл. Във времето на огромния звук, в което обществените мрежи дават опция на всеки да се затвори в балона на личните си разбирания за света и България, във време на отмалялост и отчаяние, терзание и досада, а също и незаинтересованост, елементарно единодушие няма да бъде реализирано. Особено при съществуването на толкоз тематики, разделящи обществото.
В този смисъл ултиматумите, клетвите, намръщените физиономии са нещо, което все по-рядко ще се вписва в българската обществена действителност. Образът на "алфа мъжкаря ", който ще управлява всичко, от дълго време е привършен. Ще оцелеят тези, които са диалогични и работят повече, в сравнение с приказват.
"Заканващият " се политик или "Сърдитият " политик е ретро празненство. Особено когато не могат да завоюват доверието на повече от една-пета от обществото, а сега няма партия, която да завоюва повече, някои даже се борят за една десета или една двайсета от гласовете.
Нидерландия сега се ръководи от същата четирипартийна коалиция, която смъкна предходния кабинет, само че роди най-дълго ръководещия министър председател в новата история на страната - Марк Рюте. Белгия се ръководи от седемпартийна коалиция след 653 дни политически ступор. Чехия се ръководи от коалиция сред 5 партии. Финландия се ръководи също от петпартийна коалиция. Дори дребна Латвия се ръководи от четирипартийна коалиция, а дребен Люксембург от трипартийна. Словакия - от четири партии. И впрочем.
Просто сме в подобен исторически интервал. Сега на хоризонта се задават провокации и външните закани, които са прекомерно огромни, с цел да бъдат подценявани поради тесни партийни борби и егоцентризъм на фона на разграничени политически общества.
У нас, кои от тези политици и партии ще останат на сцената - ще решим ние, гласоподавателите. Някои може да отпаднат и да бъдат изпратени в отмора или пенсия, други да получат повече или по-малко гласове, в сравнение с чакат. Важното е да влязат в следващите избори с настройката, че ще създадат нещо положително за всички нас. И да се разделят с илюзията, че са единствени и неповторими. И тук имам предвид всички. Защото България я е имало преди тях и ще я има дълго след тях. И българското общество в действителност се промени. То изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и към този момент няма особена приемливост към шикалкавенето. И това е нещо положително. Пораснаха ли обаче българските политици? Ако отговорът е не, ще пораснат. По сложния метод.
Българското общество в действителност се промени - то изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и към този момент няма особена приемливост към шикалкавенето. Пораснаха ли обаче българските политици, пита журналистът от Светослав Иванов
Тази седмица договарянията за сформиране на нов кабинет очевидно завършиха безславно. Много от вас биха споделили, че това не е изненадващо предвид на метода, по който беше свалено държавното управление на Кирил Петков, разпада на групата на "Има подобен народ " и изискванията и ултиматумите, които партиите започнаха да си слагат.
В този смисъл, живото лъчение на срещата на съпредседателя на "Демократична България " Христо Иванов със своята група и последвалата политическа нервност също не е изненада.
Обективно видяно, от парламентарната естрада сме чували доста по-тежки квалификации и обидни думи. Чували сме директни закани и вулгарни намеци. Виждали сме даже и пердах, плющели са плесници - по бузи и по кубета. Но моментът, в който думите на Иванов станаха обществено притежание, беше допустимо най-неподходящия за тези, които желаеха да има коалиция и допустимо най-подходящия за тези, които желаеха да няма.
Най-тъжното сега обаче е, че като че ли потънали в его, предпочитание за отплата и персонална злост, някои политици не схващат, че навлизаме в исторически цикъл, в който България е обречена да бъде ръководена от обединения. И в случай че оставим встрани политическите си пристрастия или злоба към една или друга партия, или политик, ще забележим, че България се е трансформирала необратимо. Българското общество стана просто по-взискателно.
Минахме интервалите на "спасителите ", на "месиите ", вярата за "твърда ръка " и достигнахме до стадий на социална фрагментация, в която все по-малобройни и разграничени групи от нас виждат своето политическо посланичество по друг метод. В Народното събрание ще влизат представители на разнообразни малцинства, за сметка на едно огромно болшинство, болшинства, които познаваме от предишното.
Песимистът би споделил, че това е неприятно за обществото, тъй като демонстрира нашата последна разделеност и отчасти ще е прав, само че би трябвало да приемем, че това е действителността. Просто ще би трябвало да мине малко време, с цел да свикнем с тази мисъл. Във времето на огромния звук, в което обществените мрежи дават опция на всеки да се затвори в балона на личните си разбирания за света и България, във време на отмалялост и отчаяние, терзание и досада, а също и незаинтересованост, елементарно единодушие няма да бъде реализирано. Особено при съществуването на толкоз тематики, разделящи обществото.
В този смисъл ултиматумите, клетвите, намръщените физиономии са нещо, което все по-рядко ще се вписва в българската обществена действителност. Образът на "алфа мъжкаря ", който ще управлява всичко, от дълго време е привършен. Ще оцелеят тези, които са диалогични и работят повече, в сравнение с приказват.
"Заканващият " се политик или "Сърдитият " политик е ретро празненство. Особено когато не могат да завоюват доверието на повече от една-пета от обществото, а сега няма партия, която да завоюва повече, някои даже се борят за една десета или една двайсета от гласовете.
Нидерландия сега се ръководи от същата четирипартийна коалиция, която смъкна предходния кабинет, само че роди най-дълго ръководещия министър председател в новата история на страната - Марк Рюте. Белгия се ръководи от седемпартийна коалиция след 653 дни политически ступор. Чехия се ръководи от коалиция сред 5 партии. Финландия се ръководи също от петпартийна коалиция. Дори дребна Латвия се ръководи от четирипартийна коалиция, а дребен Люксембург от трипартийна. Словакия - от четири партии. И впрочем.
Просто сме в подобен исторически интервал. Сега на хоризонта се задават провокации и външните закани, които са прекомерно огромни, с цел да бъдат подценявани поради тесни партийни борби и егоцентризъм на фона на разграничени политически общества.
У нас, кои от тези политици и партии ще останат на сцената - ще решим ние, гласоподавателите. Някои може да отпаднат и да бъдат изпратени в отмора или пенсия, други да получат повече или по-малко гласове, в сравнение с чакат. Важното е да влязат в следващите избори с настройката, че ще създадат нещо положително за всички нас. И да се разделят с илюзията, че са единствени и неповторими. И тук имам предвид всички. Защото България я е имало преди тях и ще я има дълго след тях. И българското общество в действителност се промени. То изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и към този момент няма особена приемливост към шикалкавенето. И това е нещо положително. Пораснаха ли обаче българските политици? Ако отговорът е не, ще пораснат. По сложния метод.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ