“OБРАТ-но в себе си“, или мигът като врата
" OБРАТ-но в себе си “ е втората ми поетическа книга. Заглавието пристигна напълно естествено, откакто първите ми стихове, събрани в книга, носеха името „ Думите ме носят “. Следвайки онази невидима нишка на сътворяването на личния ни живот, те към този момент ме бяха отнесли на хиляди километри от България. Там, на средиземноморския бряг, където измежду пясъка, слънцето и безкрайния лазур на един различен свят аз се учех да пребивавам на различен език.
И както детето първо усеща със сетивата си, след това се учи да върви и чак по-късно да приказва, аз надграждах виталния си опит... с изначалното знание. Бях по едно и също време и възрастен, и дете. И страстта от всичко откри натурален път към поетичното слово. Така, сходно раковина, тази книга събира моите срещи със самата мен тогава, когато бях надалеч от част от фамилията ми физически.
Тя е плод и на запознанствата ми с хора, които от дълго време живееха надалеч от родния си дом, само че не спираха да го сътворяват във всеки момент, когато можеха. Кой съм аз? Къде е моят дом? Защо потеглих? Ще се върна ли? Все въпроси, които бодат като грахово зрънце, макар комфортните постели, мнозина българи отвън страната ни.
И да, прав е моят ослепителен редактор Йордан Велчев, че тази стихосбирка е персонална. Смея да настоявам, обаче, че тя е и универсална в голяма част от възприятията, които е втъкала сред редовете си. Мога да я „ пусна “ да пътува измежду читателите, тъй като аз към този момент съм намерила пътя назад. И нямам самообладание да отворя нова страница. Белетристична.
Екатерина Костова e родена и живее в Пловдив. По обучение e лингвист, а по специалност публицист. Автор е на 3 прозаични книги: “Платното на Пенелопа” (1994 година с преиздание 2019 г). “Писма под възглавницата “ (2014 г.) и “Свети Никола от Залива на подковата “ (2016 г.).
Първата поетична книга е “Думите ме носят “ (2017 г.). “ОБРАТ-но в себе си “ е втората º стихосбирка. Излиза под знака на ИК “Жанет 45 “ с редактор Йордан Велчев и художник на корицата Неда Ангелова. Екатерина Костова е член на Дружество на пловдивските писатели и Movimiento Poetas del Mundo.
Пролог
1
ти не оставяш следи,
тъй като нямаш памет
за на следващия ден
2
прокопах тунел
през душата си
да се намеря
3
мигът е врата -
разделя времето на
преди и след теб
4
би трябвало единствено
да тръгнеш
напред
Тринадесет зори
Тринадесет зори
изгряват всяко утро
в градината ми.
Дванадесет за всеки месец
от годината –
с лицето на Родопите,
изрязано като в прозорец
на дом, където няма да се върнеш.
Тринадесетата зора
е за морето под Санта Барбара –
така цветно,
че не съм и подозирала, че мога
да го имам.
Предишният живот
съумях да събера във шепа пръст
и да я понеса със себе си.
Запазих
любовта към буквите –
наместо семена –
да я обливам, с цел да израсне,
да разцъфти и да ми връща
паметта.
Тогава всяка заран,
щом в рамката на патиото
нощта опре ръцете си,
аз ще откривам
по какъв начин сияят плодовете,
със слънчевия сърп ще ги отронвам,
деликатно
ще ги класифицирам върху масата,
с цел да не бъде гладна
в никакъв случай душата ми.
Тринадесет зори
в градината ми.
И новата – сходна на
прохождащо момиченце,
което учи думите
на новия език,
и по какъв начин да хване четката,
с цел да я потопи
във тишината
на бягството във себе си,
само че не от себе си.
И да стартира да рисува дървото,
тръгнало от нея.
Изпратена по гълъб
Ще потегли боса през морето
и болката, че съм надалеч, ще прекося.
Брегът
ще стигна, дето съм родена –
в прегръдката на майка ми.
Сънят
ще смъкне щората, с цел да не ме разсъни
зората още момент
най-малко.
Как ще намеря гълъб, с цел да се изпратя след това
като писмо –
децата да ме
прочетат?
Следа от мигване
Не знам какво остава
след пясъка, отмит от прилива,
когато се зазорява.
Една диря от мигване,
каквото е животът,
потегля със морето
към хоризонта на отвъдното.
Пейзаж на август в Аликанте,
смълчан под лъчите на упованието
за вятър, който да подкара лодките
и без лодкар към рибните пасажи.
Следобед сенките
да легнат върху мрежите
и да приспят страха на улова
от идното.
А нощем като пеперуда диамантена
да кацне върху Санта Барбара луната.
Да чуе чужденецът шепота
на утрото и да изиска
тук да остане още малко
или повече –
за какво ли не до края си.
Едно премигване,
каквото е животът,
диря, която потегля към морето
с отлива,
с цел да се слее с хоризонта,
който е допустимо
да сме измислили сами,
с цел да мечтаем
Изкуство
Влез в обувките на индивида
с мазол на петата.
Наметни се с ризата на
оня, който няма ръце да я облече.
Сложи очилата на
виждащия единствено силуети.
И може би,
може би ще стигнеш
до смисъла на изкуството
да приготвиш вечеря
с тишина,
да я сервираш със сребърни принадлежности
и да я споделиш с бездомника
на ъгъла на твоя път
към 50-те.
Ще пусна корен
по Атанас Далчев
Стопанинът се върна от Испания.
На пръсти влезе в есента и троснат
разбра, че неговият дом го няма
на оня скат планински с кестените.
Уж къщата, която все сънуваше
стоеше си. Където я остави.
Но пред вратата с непознатите обувки
на стража бе застанала забравата.
Чудесно, сподели си, в този момент свободен съм.
Ще бъда лек като листо от кестен.
И в случай че ме вдигне стихия отново, ще пусна корен
където всичките сезони имат дом – в небето.
Ноември
Когато си припомняш изгреви,
останали в съня ти,
и се питаш
дали животът ти е единствено мигове,
летящи на ята
към нищото.
Обратно
А когато поникне вярата,
подозрението ще изтече
като от чашката на кокиче,
обърната към земята,
с цел да я храни.
И както детето първо усеща със сетивата си, след това се учи да върви и чак по-късно да приказва, аз надграждах виталния си опит... с изначалното знание. Бях по едно и също време и възрастен, и дете. И страстта от всичко откри натурален път към поетичното слово. Така, сходно раковина, тази книга събира моите срещи със самата мен тогава, когато бях надалеч от част от фамилията ми физически.
Тя е плод и на запознанствата ми с хора, които от дълго време живееха надалеч от родния си дом, само че не спираха да го сътворяват във всеки момент, когато можеха. Кой съм аз? Къде е моят дом? Защо потеглих? Ще се върна ли? Все въпроси, които бодат като грахово зрънце, макар комфортните постели, мнозина българи отвън страната ни.
И да, прав е моят ослепителен редактор Йордан Велчев, че тази стихосбирка е персонална. Смея да настоявам, обаче, че тя е и универсална в голяма част от възприятията, които е втъкала сред редовете си. Мога да я „ пусна “ да пътува измежду читателите, тъй като аз към този момент съм намерила пътя назад. И нямам самообладание да отворя нова страница. Белетристична.
Екатерина Костова e родена и живее в Пловдив. По обучение e лингвист, а по специалност публицист. Автор е на 3 прозаични книги: “Платното на Пенелопа” (1994 година с преиздание 2019 г). “Писма под възглавницата “ (2014 г.) и “Свети Никола от Залива на подковата “ (2016 г.).
Първата поетична книга е “Думите ме носят “ (2017 г.). “ОБРАТ-но в себе си “ е втората º стихосбирка. Излиза под знака на ИК “Жанет 45 “ с редактор Йордан Велчев и художник на корицата Неда Ангелова. Екатерина Костова е член на Дружество на пловдивските писатели и Movimiento Poetas del Mundo.
Пролог
1
ти не оставяш следи,
тъй като нямаш памет
за на следващия ден
2
прокопах тунел
през душата си
да се намеря
3
мигът е врата -
разделя времето на
преди и след теб
4
би трябвало единствено
да тръгнеш
напред
Тринадесет зори
Тринадесет зори
изгряват всяко утро
в градината ми.
Дванадесет за всеки месец
от годината –
с лицето на Родопите,
изрязано като в прозорец
на дом, където няма да се върнеш.
Тринадесетата зора
е за морето под Санта Барбара –
така цветно,
че не съм и подозирала, че мога
да го имам.
Предишният живот
съумях да събера във шепа пръст
и да я понеса със себе си.
Запазих
любовта към буквите –
наместо семена –
да я обливам, с цел да израсне,
да разцъфти и да ми връща
паметта.
Тогава всяка заран,
щом в рамката на патиото
нощта опре ръцете си,
аз ще откривам
по какъв начин сияят плодовете,
със слънчевия сърп ще ги отронвам,
деликатно
ще ги класифицирам върху масата,
с цел да не бъде гладна
в никакъв случай душата ми.
Тринадесет зори
в градината ми.
И новата – сходна на
прохождащо момиченце,
което учи думите
на новия език,
и по какъв начин да хване четката,
с цел да я потопи
във тишината
на бягството във себе си,
само че не от себе си.
И да стартира да рисува дървото,
тръгнало от нея.
Изпратена по гълъб
Ще потегли боса през морето
и болката, че съм надалеч, ще прекося.
Брегът
ще стигна, дето съм родена –
в прегръдката на майка ми.
Сънят
ще смъкне щората, с цел да не ме разсъни
зората още момент
най-малко.
Как ще намеря гълъб, с цел да се изпратя след това
като писмо –
децата да ме
прочетат?
Следа от мигване
Не знам какво остава
след пясъка, отмит от прилива,
когато се зазорява.
Една диря от мигване,
каквото е животът,
потегля със морето
към хоризонта на отвъдното.
Пейзаж на август в Аликанте,
смълчан под лъчите на упованието
за вятър, който да подкара лодките
и без лодкар към рибните пасажи.
Следобед сенките
да легнат върху мрежите
и да приспят страха на улова
от идното.
А нощем като пеперуда диамантена
да кацне върху Санта Барбара луната.
Да чуе чужденецът шепота
на утрото и да изиска
тук да остане още малко
или повече –
за какво ли не до края си.
Едно премигване,
каквото е животът,
диря, която потегля към морето
с отлива,
с цел да се слее с хоризонта,
който е допустимо
да сме измислили сами,
с цел да мечтаем
Изкуство
Влез в обувките на индивида
с мазол на петата.
Наметни се с ризата на
оня, който няма ръце да я облече.
Сложи очилата на
виждащия единствено силуети.
И може би,
може би ще стигнеш
до смисъла на изкуството
да приготвиш вечеря
с тишина,
да я сервираш със сребърни принадлежности
и да я споделиш с бездомника
на ъгъла на твоя път
към 50-те.
Ще пусна корен
по Атанас Далчев
Стопанинът се върна от Испания.
На пръсти влезе в есента и троснат
разбра, че неговият дом го няма
на оня скат планински с кестените.
Уж къщата, която все сънуваше
стоеше си. Където я остави.
Но пред вратата с непознатите обувки
на стража бе застанала забравата.
Чудесно, сподели си, в този момент свободен съм.
Ще бъда лек като листо от кестен.
И в случай че ме вдигне стихия отново, ще пусна корен
където всичките сезони имат дом – в небето.
Ноември
Когато си припомняш изгреви,
останали в съня ти,
и се питаш
дали животът ти е единствено мигове,
летящи на ята
към нищото.
Обратно
А когато поникне вярата,
подозрението ще изтече
като от чашката на кокиче,
обърната към земята,
с цел да я храни.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ