Ръкоплясканията вече не помагат
Обичаме да се люшкаме от прекаленост в прекаленост. Когато медицинските сестри се бунтуваха против порочната система на опазване на здравето в България, свивахме плещи и си мислехме – " ние да не сме по-добре, пък не висим по прозорците! ". Когато имаше едвам 20 случая на Ковид-19 на денонощие, ръкопляскахме по балконите. Лили Иванова даряваше тонове цветя на медиците в Александровска, които работят при безчовечен условия и последното, от което имат потребност, са цветя. Сега – при над 1000 инфектирани на денонощие в България – гледаме мъдро, когато министърът на опазването на здравето (бивш началник на същата тази Александровска болница) твърди, че нямаме задоволително лекари, с цел да се оправим с епидемията.
Три месеца минаха в лятно равнодушие, без проект и концепция по какъв начин да се посрещне втората вълна от Ковид-19, която за България, наподобява, е първа. Тепърва взе да се разисква по какъв начин тестванията да се назначават от персоналните лекари и по този начин да са налични до хората, които имат потребност от тях. Търсят се, едвам в този момент, разновидности за подкрепяне на лекарите на първа линия и прекачване на студенти по медицина. И тук идва обичаната ми част. Вместо да забележим същинската подбуда – липсата на държавническо мислене и промени в тази сфера, ние, жителите, се обръщаме едни против други в на вятъра търсене на правдивост. Лекарите се възмущават, че жителите не съблюдават ограниченията, които властта постанова безредно и в цялостен информационен вакуум. Хората се карат из обществените мрежи, разделят се на правоверни и скептици, подвикват си по улицата при липса на маска, а целият развой на диагностика, банкет в болница и лекуване е изцяло непрогледен, неразбираем и към този момент много подозрителен.
А другояче опазването на здравето в България е една от най-болните публични системи, и то без коронавирусна зараза. Доверието към него е извънредно ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма задоволително експерти, някои от тези, които са тук, търсят способи да преодолеят дефицитите на системата – и то не наложително легални или морални. Покрай Ковид-19 изпускаме исторически късмет за промяна в бранша, само че белким има учудени – цялата ни социална сила отива в безсмислените разногласия кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развиването на епидемията.
Вместо да оказваме напън върху властта за ограничения за поощряване на медиците да остават в България, за по-справедливо възнаграждение на сестри и санитари, за битка с несъразмерната комерсиализация на бранша и превръщането на пациента в „ здравна пътека “, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е срещу мен. А опазването на здравето е слонът в стаята – всички знаем, че нещата са зле, само че никой не смее да приказва – нито за обстоятелството, че въпреки да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш – на касата или в плик.
Срещу това ръкоплясканията не оказват помощ.
Повече PCR проби, повече въпроси
Три месеца минаха в лятно равнодушие, без проект и концепция по какъв начин да се посрещне втората вълна от Ковид-19, която за България, наподобява, е първа. Тепърва взе да се разисква по какъв начин тестванията да се назначават от персоналните лекари и по този начин да са налични до хората, които имат потребност от тях. Търсят се, едвам в този момент, разновидности за подкрепяне на лекарите на първа линия и прекачване на студенти по медицина. И тук идва обичаната ми част. Вместо да забележим същинската подбуда – липсата на държавническо мислене и промени в тази сфера, ние, жителите, се обръщаме едни против други в на вятъра търсене на правдивост. Лекарите се възмущават, че жителите не съблюдават ограниченията, които властта постанова безредно и в цялостен информационен вакуум. Хората се карат из обществените мрежи, разделят се на правоверни и скептици, подвикват си по улицата при липса на маска, а целият развой на диагностика, банкет в болница и лекуване е изцяло непрогледен, неразбираем и към този момент много подозрителен.
А другояче опазването на здравето в България е една от най-болните публични системи, и то без коронавирусна зараза. Доверието към него е извънредно ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма задоволително експерти, някои от тези, които са тук, търсят способи да преодолеят дефицитите на системата – и то не наложително легални или морални. Покрай Ковид-19 изпускаме исторически късмет за промяна в бранша, само че белким има учудени – цялата ни социална сила отива в безсмислените разногласия кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развиването на епидемията.
Вместо да оказваме напън върху властта за ограничения за поощряване на медиците да остават в България, за по-справедливо възнаграждение на сестри и санитари, за битка с несъразмерната комерсиализация на бранша и превръщането на пациента в „ здравна пътека “, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е срещу мен. А опазването на здравето е слонът в стаята – всички знаем, че нещата са зле, само че никой не смее да приказва – нито за обстоятелството, че въпреки да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш – на касата или в плик.
Срещу това ръкоплясканията не оказват помощ.
Повече PCR проби, повече въпроси
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ