Забраната на книги не е каквато беше
Няма по-мощно доказателство за силата на писменото слово от обстоятелството, че хората в предишното са се опитвали да го забранят. Дори детски създатели като доктор Сюс (Теодор Гейзел) не е изключение: „ Лоракс “ (1971 г.) е бил неразрешен, тъй като е сметнат за политически коментар. Неотдавна създателят Брад Мелцер изрази отчаяние, че детската му книга от 2014 година „ Аз съм Роза Паркс “ – учебник за защитничката на гражданските права – е неразрешена в Централния учебен регион на Йорк в Йорк, Пенсилвания, дружно с други материали, за които се твърди, че са с расова устременост. (Окръгът показва като причина за възбраната „ угриженост на родителите “, само че след митинги бързо я отдръпва.)
Културните правила, политиката, персоналните убеждения, учебните наредби, както и доста други фактори могат да се употребяват, с цел да се сметне дадена книга за прекомерно подстрекателска, че да се популяризира. Но до каква степен тъкмо може да стигне този едва затулен надзор върху мисленето?
Както постоянно се случва, когато погледнете обратно в историята, има повече от един вероятен отговор.
Но един от водещите кандидати има много предвидим провинен: пуританите.
Арестът на Томас Мортън
През 1637 година човек на име Томас Мортън разгласява книга, озаглавена „ Новият британски Ханаан “. Тя е язвително обвиняване против консервативния тесногръд живот, с който Мортън се сблъсква, откакто се реалокира в Масачузетс през 1624 година В съпоставяне със закостенялата и сдържана просвета на региона Мортън е хедонист, който обича да се забавлява. (Доколкото е могло да се забавлява човек през 1624 г…) Освен това той се отнасял другарски към индианците, с което пуританите изрично не били съгласни. В последна сметка е отлъчен от обществото, а по-късно е съден за насилственото пренасяне.
В техните очи Мортън не бил просто някакъв гамен, а директна опасност за метода им на живот. Книгата му се възприема като тотална офанзива против пуританския морал и надлежно пуританците не се отнася благосклонно към нея. Затова я не разрешават – и дейно не разрешават и Мортън: отхвърлят му да влезе назад в Масачузетс и той остава личност нон грата до гибелта си през 1643 година
Други книги, кавги поради наличието си по това време, са заглавието на политическата доктрина „ Християнската общественост “ от пуританския бунтовник Джон Елиът през 40-те години на XIX век и друга антипуританска рецензия – „ Заслужената цена на нашето възмездие “ от Уилям Пинчън през 50-те години на XIX век.
Можем да се върнем още по-назад и да открием още поразителни образци за неразрешени книги, като ще се стигне и до изтезанието на създатели. Между 259 година прочие н. е. и 210 година прочие н. е. китайският император Цин Шихуан екзекутира 460 конфуциански учени, като ги погребва живи – концепцията му е, че е по-лесно да се попречи на създателите да пишат, в случай че са мъртви. През 35 година от н. е. римският император Калигула – несъмнено пикантен човек – възпира хората да четат „ Одисеята “ на Омир, тъй като тя може да им даде да усетят какво значи да си свободен.
В модерните времена убийството на писатели се трансформира в нещо, което се възприема с неодобрение; книгите постоянно се оспорват въз основа на субективни показа за непристойност в юридическите адвокатски фирми.
Разкрепостяването на настройките през 60-те и 70-те години на ХХ век уголемяват границите на допустимото. А самият акт на запрещение на книга става обект на насмешки през 80-те години на ХХ век, когато издателите на комерсиалното ревю BookExpo на Американската асоциация на книжарите вземат решение да затворят над 500 книги, неразрешени от разнообразни библиотеки, учебни заведения и общности, в огромна клетка и да я оставят в средата на събитието. Заедно с Американската библиотечна асоциация и Националната асоциация на колежанските издателства ААК оказва помощ за въвеждането на Седмица на неразрешените книги. И макар че това не убива практиката, работи за осветляване на заплахите от цензурата.
Забраната на книги и цензурирането в действителност постоянно са безполезни; а в някои случаи могат и да са рискови за здравето им. Около 1497 година Джироламо Савонарола, флорентинец, който си фантазира, че е честен деспот, изгаря книги, стихотворения и картини на купчини в огромни огньове. Дали това резервира благочестието на Флоренция непокътнато? Не тъкмо. През 1498 година Савонарола участва на различен пожар, обект на който този път е самият той.
