Няма човек на земята – от която и да е

„ Няма човек на земята – от която и да е просвета, в която и да е възрастова група – който да не знае защо говорите “, споделя през 2017 година Лиза Абрамс, професор по филология и когнитивни науки от колежа Помона. Това е феномен даже измежду ползвателите на жестомимичен език – в който случай той е прочут като синдром на „ върха на пръста “.

„ Признаците са безпогрешни “, написа в едно станало към този момент знаково проучване на летологиката от 1966 година, извършено от психолозите Роджър Браун и Дейвид Макнийл. „ Изследваният изглеждаше в леко положение на тъга, все едно е на ръба да кихне, и в случай че успееше да се сети за думата, облекчението му беше доста. “

Но за какво въобще ни се случва да забравим дума? Можем ли да спрем? И би трябвало ли да се тормозим, в случай че стартира да се случва по-често?

Въпреки многото десетилетия проучвания, към момента не сме сигурни какво тъкмо за какво се случва.

Ранните теории от 70-те и 80-те години допускат, че той може да е резултат от това, че мозъкът ни първо избира неверна, само че фонологично сходна дума – да вземем за пример, „ айрян “ вместо „ валериан “. Но през 90-те доказателствата за тази концепция ненапълно избледняват и откривателите търсят нови пояснения.

Някои от тях се обърнаха за отговори към теориите за самото речево произвеждане. Това още веднъж е област, в която съществуват разнообразни отзиви и хрумвания, само че откривателите са съгласни най-малко с едно: потреблението на езика е извънредно комплициран развой с доста моменти, в които нещо може да се обърка.

„ Въпреки че теориите се разграничават, те като цяло са съгласни, че говорещите би трябвало да преминат през няколко стадия, преди изобщо да стартира артикулацията на думата и да се стигне до сполучлива речева продукция “, написа Ейбрамс, дружно с професора по логика на психиката от Университета на Флорида Даниел Дейвис, в публикация за синдрома от 2016 година

„ По-конкретно, говорещият първо избира главното разбиране, което би трябвало да бъде изразено, след което минава през процеса на лексикален асортимент, като избира нереална дума (лема), която най-добре отразява смисъла на понятието и дефинира подобаващите синтактични свойства, като да вземем за пример граматичния й клас “, изяснява двойката. „ След като бъде определена, лемата се подлага на фонологично шифроване, като предава активация на фонологията на думата, да вземем за пример срички и фонеми, тъй че думата да може да бъде артикулирана. “

Ако казусът е подобен, тогава се счита, че думите ни засядат на върха на езика, когато първата част от процеса – изборът на подобаващата лема – е приключена сполучливо, само че последната част, при която се превежда тази лема в тон, не е.

За тази концепция има и някои хубави косвени доказателства: тя оказва помощ да се изясни за какво от време на време можем да запомним общите черти на дадена дума, детайлности като „ о, стартира с ‘е “, макар че самата дума не ни е недостъпна. Според тази доктрина това би било резултат от това, че фонологичното шифроване е единствено отчасти приключено.

Има единствено един проблем. Според по-нови проучвания даже това – чувството, че съвсем се сещаме за думата, само че не се – може да е заблуда.

„ Нашето проучване сподели редица закономерности, които в цялост слагат под въпрос преобладаващото мнение за връзката сред положението и частичния достъп до атрибутите на търсената дума “, написа Ан Клиъри, професор по когнитивна логика на психиката в Държавния университет на Колорадо.

Например, изяснява тя, освен че хората са по-склонни да не си спомнят нищо, в сравнение с да си спомнят частични атрибути на думата, само че даже когато тези частични атрибути изказани, „ те са били по-често неверни, в сравнение с верни “.

„ По време на положението хората са склонни да усещат, че знаят характерност като първата писмен знак, даже когато в действителност не я знаят “, споделя Клиъри.

Общо взето, тогава: за какво се случва? Ами не сме напълно сигурни.

?

Има два типа думи, които най-често се оказват на върха на езика ни, изяснява Абрамс през 2017 година: лексика, която използваме рядко, и лични имена. И в двата случая се счита, че това е резултат от отслабването на връзката сред техните леми и фонология заради незадоволителната им приложимост: „ Не назоваваме постоянно хората, които познаваме, с имената им, когато приказваме с тях, само че когато го вършим, връзката със звуковете им се ускорява “.

Ето за какво, стига да не забравяте постоянно думите за предмети от всекидневието, не трябва да се притеснявате прекалено много. Да, забравянето ще зачести с напредването на възрастта, само че не, евентуално не са независим симптом за нещо ужасно като заболяването на Алцхаймер или деменция.

Въпреки това може да е много неудобно да не знаете името на сътрудник, до който сте седели 10 години – по тази причина Ейбрамс има няколко тактики, които да ви оказват помощ да се измъкнете от неуместното състояние.

„ Едно от нещата е, че нормално хората споделят, че се пробват стратегически да намерят думатачрез буквата, с която считат, че стартира “, споделя тя във видеоклип от 2013 година за Американската психическа асоциация. „ Но аз мисля, че цялата начална сричка е основна. “

Ето за какво, изяснява тя, в случай че смятате, че знаете първата писмен знак, пробвайте да добавите идната фонема – „ дали е ла, дали е ле, дали е ли, дали е ли “ – и това може да направи търсенето по-плодотворно.

„ Другото ми предложение, изключително за по-възрастните хора, е […] че когато имате поради чувате разнообразни оферти, до момента в който се пробвате да се сетите, това в действителност може да бъде нездравословно “, продължава тя. „ Затова кажете на хората да не се пробват да ви оказват помощ! “

Вместо това „ може би се разсейте малко “, споделя тя, и просто дайте на мозъка си време самичък да открие вярната фонология.