Какво не знаем за Космоса?
Някои любопитни обстоятелства, които няма да срещнете в учебниците.
Това не е луна, това е вселена
Фактът, че планетите имат естествени спътници, е добре прочут на човечеството даже единствено тъй като нашата Луна непрекъснато ни припомня за него. Всъщност измежду всички планети в Слънчевата система само Меркурий и Венера нямат свои естествени спътници. В другата прекаленост са колосите Юпитер и Сатурн, които разполагат надлежно с 66 и 62 луни. При това обаче малко прочут факт е, че това неписано предписание за естествените спътници (колкото по-голям си, толкоз повече спътници имаш) се отнася и за галактиките.
Всяка уважаваща себе си вселена разполага със собствен антураж от по-малки сателитни звездни скупчвания. Те обикалят в орбита към централната вселена, тъй като са гравитационно свързани с нея, т.е. заради същата причина, заради която планетите обикалят към своите слънца, а луните – към своите планети. Нашата вселена (Млечният път) може да се гордее със своята свита от минимум 15 сателитни галактики. В това отношение Млечният път превъзхожда близката и сходна по мярка вселена Андромеда, която разполага с един космически сателит по-малко – 14. Най-известните спътници на нашата вселена са Големият и Малкият Магеланов облак. Най-близка пък е галактиката джудже Голямото куче, която се намира на прилежащата улица в мащабите на Вселената - на едвам 25 хиляди светлинни години от нашата Слънчева система и на 42 хиляди светлинни години от центъра на Млечния път.
Гигантски пухкави планети
Едно от нещата, което знаем за планетите, е, че могат да бъдат големи, колосални и даже невъобразимо огромни. Нашата Земя е същинско джудже в съпоставяне, да речем, с най-голямата планета в системата. Ако Юпитер беше голяма куха сфера, в нея щяха да се съберат общо 1321 сини топчета за игра като Земята. Голям обаче не значи солиден. Най-големите планети, които познаваме, са с най-ниска компактност (т.е. относителна тежест на единица обем). Например упоменатият планетарен стопанин на нашата система има компактност, четири пъти по-ниска от тази на Земята, най-много заради обстоятелството, че е напълно формиран от водород, хелий и някои други газове. Иначе казано, нашата блага родна планета щеше да е четири пъти по-тежка, в случай че беше с размерите на Юпитер. Това обаче не е всичко, тъй като втората по-размер планета в Слънчевата система е още по-„ пухкава ”. Плътността на величествения „ стопанин на пръстените ” Сатурн е едвам 0,687 г/см3 (грама на пространствен сантиметър), което е по-малко от плътността на водата (0,998 г/см3) и е близо до тази на картона (0,689 г/см3). Т.е. планетата с пръстените би могла да плава във водата като гумено пате, стига, несъмнено, за задачата да се откри задоволително огромна вана. Дори и този гальовен колос обаче е същински тежкоатлет спрямо някои от най-пухкавите планети, известни на науката досега. Сред тях е извънслънчевият свят Kepler-7b, чиято компактност (0,166 г/см3) е напълно близка до тази на стиропора и напълно малко по-висока от тази на преди малко навалял лек бухнал сняг.
Метанов дъжд един път на хиляда години
Спътникът на Сатурн Титан е единственото друго от Земята тяло в Слънчевата система, на което вали дъжд. Този факт е впечатляващ самичък по себе си. Още по-интересно е, че мистериозният планетарен сателит разполага с атмосфера, по-гъста от земната, както и с реки, езера, морета, дъждове и цялостен хидрологичен цикъл, сходен на земния. Съществената разлика е, че при „ освежаващите ” температури на Титан (-179 градуса по Целзий) мястото на водата е заето от течен метан. Представете си мътно, облачно, захлупено небе, а под него широко, черно като нощта море. По него тихо се търкалят огромни, „ мазни ” вълни от това, което на Земята бихме нарекли LPG (втечнен естествен газ) и което използваме като автомобилно гориво.
Наскоро проучване на учени от американската галактическа организация NASA добави нов забавен щрих в тази извънземна картина. Анализирайки многогодишните резултати от галактическата задача „ Касини ”, откривателите стигнали до извода, че в другите райони на Титан вали един път на хиляда години. Когато обаче многовековната въглеводородна суша завърши, от надвисналото небе върху замръзналата титанска земя се излива същински проливен дъжд, изразяващ се в стотици и даже хиляди литри LPG берекет на квадратен метър. Учените са забелязали следи от хилядолетните стихии на разнообразни места по повърхността на спътника. В един от случаите, следен през 2010 година в екваториалната област на Титан, камерите на „ Касини ” записали голямо, основано от пороя метаново езеро с повърхност 500 хиляди кв.км, от което месец по-рано не е имало и диря.
