Вече има ново определение за патриотизъм
Някаква нова организация, за която чух за първи път тази заран от войнстващо демократичен източник, е излязла с нещо като, който ни дава напътствие какво би трябвало да разбираме под " национализъм ". Манифестът стартира по този начин:
" Имаме нелеката, виновна задача да поведем гражданското общество първо към осмисляне на понятието " национализъм ", да просветим , в неговото изконно значение. След това да идентифицираме , отново там в гражданското общество, рецесията в националната ни еднаквост. А по-късно да предизвикваме ангажирано гражданско общество и настройки ".
Прочетете тази поръчка деликатно, няколко пъти. Всъщност организацията, разпространяваща манифеста, се оказва небезизвестна и това, че не съм се заинтересувал до момента от нея, приказва само за моята интелектуална ленивост. Това е организация, в която членуват 90 души и те били на процедура дисидентското крило в " Да, България! ". Хвала на такваз партия, която може да отдели цели 90 души за дисидентско крило! Сред дисидентите и " знакови " имена като Мануела Малеева и Александър Кьосев, който в последно време нашумя с теорията си, че колкото неестествен и преходен бил македонският литературен език, толкоз неестествен и преходен бил и българският. Беше ми помощник в университета.
Дали от незнание или от безочливост, въпросният манифест афишира, че казусът на нашия народ е подмяната на полезностите - това, което до момента хората са мислили, в действителност е подценено и изопачено от хибридна агитация. Затова манифестът се нагърбва с нелеката, само че безпределно благородна задача да ни въоръжи с нови дефиниции, с ново схващане за положително и зло, без това обаче да е " замяна на полезностите ". Или другояче казано - старите полезности, одобрявани абсолютно в продължение на 5-6 века, са " сменени ", само че новите са същински. Не знам, вие кажете: незнание ли е това или безочливост?
Освен задача, манифестът предлага и формулировка. Според него национализъм е: " Да уважаваш културното си завещание, да уважаваш предците си; да се гордееш с принадлежността и националното си завещание и когато се гордееш , почтено да заявиш мястото си пред Света (с основна буква), да следваш полезностите и заветите на значими , неповторими българи, дали своя принос за културното развиване ; софтуерния прогрес ; науката и изкуството ".
Освен формулировка, манифестът предлага и образцов лист на някои от нещата, с които е вярно един българин да се гордее, с цел да усети от чужденците " доза почит и благоговение (Sic!) ": Черно море, Стоичков, Дънов, Дамасцена (?), Кристо... За мен беше свежа оригиналност да узная, че Черно море и Стоичков са повсеместен източник на благоговение. И стига, апелирам ви се, с тоя Дънов, тоя протестантски епигон, преписвач на Рудолф Щайнер и самозабравил се гуру, който счита Христос за собствен предтеча, гуру, дето единствено ние сме решили, че е нещо неповторимо българско! Добре, че не сте турили в листата на нещата за горделивост и обладаната " пророчица " баба Ванга!
Вижте: описът с мотивите за национална горделивост няма нищо общо със листата на полезностите. Няма нищо общо и с патриотизма, който сте хванали да ни обяснявате какво съставлява. Гордостта не е полезност. Смирението е полезност. Дънов не е полезност, полезност е любовта. Ценност е и духовната мизерия съгласно проповедта на планината (Мат. 5,6,7). Духовната мизерия няма нищо общо с нелепостта и простотията. Духовната мизерия е невзискателност и примирение, такова примирение, че да не забележиш, когато станеш свят. Защото забележиш ли, зарадваш ли се, изпиташ ли блаженство, тогава на мига губиш светостта и се връщаш в първо поделение. Ето това е Духовната мизерия. И за това точно тя е полезност, а не тщеславието и самомнението. Не и гордостта, която ни подтикват да изпитваме по лист. Не спирам да се учудвам по какъв начин хора, които за себе си нямат твърда визия що е положително и зло, за които положителното и злото са относителни понятия, въпрос на публичен контракт, само че постоянно свързани с веществен разцвет и благополучие, по какъв начин такива хора имат самочувствието да ни поучават по въпросите за ценностната ни система и за нейната възможна замяна.
Що е национализъм, с изключение на препоръчаната в манифеста наивна формулировка? Както сочи името (от pater ), това е комплицирана връзка не с родината, не с страната, не с територията, нито дори с популацията, а с бащата. С Отеца. С Отечеството, с бащинията. Семейството е дребен модел на ойкумената, в фамилията брачният партньор е Христос, а брачната половинка е Църквата. Ако живият pater familias е Словото, то съвкупността от мъртвите предшественици е знак, притча на Отеца. Този знак дава посоката на любовта (патриотизъм=любов към Отечеството , бащинията), а любовта не е допустима без посока. Всяко съответно проявяване на обич е проекция на нереалната синовна обич към Отца. Тази обич се демонстрира по най-естествен метод в любовта към хората, тъй като всеки човек е облик Божий и обичайки другия човек, ти ни повече, ни по-малко проявяваш любовта на творението към своя Творец. Но защото индивидът е на първо място персона, то и любовта му е личността, не нереална. Не може да се обича целокупното човечество. Можеш да страдаш за просяка Съби, само че е мъчно да страдаш за всички просяци, събрани в нереален облик. Затова любовта на индивида към членовете на фамилията му е по-силна от тази към съгражданите; тази към съгражданите е по-силна от онази към сънародниците, а любовта към сънародниците е по-силна от любовта към гладуващите в Мадагаскар, колкото и коравосърдечно да прозвучи това на Мануела Малеева и Александър Кьосев. Накратко и в светлинната на казаното дотук: национализъм - това е любовта към Отечеството, очистена от карбонарските сантименти към националната страна.
Всеки, който тръгне да кове дефиниции за " национализъм ", даже и когато го прави само по пропагандни аргументи, с цел да натрие муцуната на Костя Копейкин®, би трябвало постоянно да изхожда от природата и посоката на любовта. Защото патриотизмът е тип обич. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
" Имаме нелеката, виновна задача да поведем гражданското общество първо към осмисляне на понятието " национализъм ", да просветим , в неговото изконно значение. След това да идентифицираме , отново там в гражданското общество, рецесията в националната ни еднаквост. А по-късно да предизвикваме ангажирано гражданско общество и настройки ".
Прочетете тази поръчка деликатно, няколко пъти. Всъщност организацията, разпространяваща манифеста, се оказва небезизвестна и това, че не съм се заинтересувал до момента от нея, приказва само за моята интелектуална ленивост. Това е организация, в която членуват 90 души и те били на процедура дисидентското крило в " Да, България! ". Хвала на такваз партия, която може да отдели цели 90 души за дисидентско крило! Сред дисидентите и " знакови " имена като Мануела Малеева и Александър Кьосев, който в последно време нашумя с теорията си, че колкото неестествен и преходен бил македонският литературен език, толкоз неестествен и преходен бил и българският. Беше ми помощник в университета.
Дали от незнание или от безочливост, въпросният манифест афишира, че казусът на нашия народ е подмяната на полезностите - това, което до момента хората са мислили, в действителност е подценено и изопачено от хибридна агитация. Затова манифестът се нагърбва с нелеката, само че безпределно благородна задача да ни въоръжи с нови дефиниции, с ново схващане за положително и зло, без това обаче да е " замяна на полезностите ". Или другояче казано - старите полезности, одобрявани абсолютно в продължение на 5-6 века, са " сменени ", само че новите са същински. Не знам, вие кажете: незнание ли е това или безочливост?
Освен задача, манифестът предлага и формулировка. Според него национализъм е: " Да уважаваш културното си завещание, да уважаваш предците си; да се гордееш с принадлежността и националното си завещание и когато се гордееш , почтено да заявиш мястото си пред Света (с основна буква), да следваш полезностите и заветите на значими , неповторими българи, дали своя принос за културното развиване ; софтуерния прогрес ; науката и изкуството ".
Освен формулировка, манифестът предлага и образцов лист на някои от нещата, с които е вярно един българин да се гордее, с цел да усети от чужденците " доза почит и благоговение (Sic!) ": Черно море, Стоичков, Дънов, Дамасцена (?), Кристо... За мен беше свежа оригиналност да узная, че Черно море и Стоичков са повсеместен източник на благоговение. И стига, апелирам ви се, с тоя Дънов, тоя протестантски епигон, преписвач на Рудолф Щайнер и самозабравил се гуру, който счита Христос за собствен предтеча, гуру, дето единствено ние сме решили, че е нещо неповторимо българско! Добре, че не сте турили в листата на нещата за горделивост и обладаната " пророчица " баба Ванга!
Вижте: описът с мотивите за национална горделивост няма нищо общо със листата на полезностите. Няма нищо общо и с патриотизма, който сте хванали да ни обяснявате какво съставлява. Гордостта не е полезност. Смирението е полезност. Дънов не е полезност, полезност е любовта. Ценност е и духовната мизерия съгласно проповедта на планината (Мат. 5,6,7). Духовната мизерия няма нищо общо с нелепостта и простотията. Духовната мизерия е невзискателност и примирение, такова примирение, че да не забележиш, когато станеш свят. Защото забележиш ли, зарадваш ли се, изпиташ ли блаженство, тогава на мига губиш светостта и се връщаш в първо поделение. Ето това е Духовната мизерия. И за това точно тя е полезност, а не тщеславието и самомнението. Не и гордостта, която ни подтикват да изпитваме по лист. Не спирам да се учудвам по какъв начин хора, които за себе си нямат твърда визия що е положително и зло, за които положителното и злото са относителни понятия, въпрос на публичен контракт, само че постоянно свързани с веществен разцвет и благополучие, по какъв начин такива хора имат самочувствието да ни поучават по въпросите за ценностната ни система и за нейната възможна замяна.
Що е национализъм, с изключение на препоръчаната в манифеста наивна формулировка? Както сочи името (от pater ), това е комплицирана връзка не с родината, не с страната, не с територията, нито дори с популацията, а с бащата. С Отеца. С Отечеството, с бащинията. Семейството е дребен модел на ойкумената, в фамилията брачният партньор е Христос, а брачната половинка е Църквата. Ако живият pater familias е Словото, то съвкупността от мъртвите предшественици е знак, притча на Отеца. Този знак дава посоката на любовта (патриотизъм=любов към Отечеството , бащинията), а любовта не е допустима без посока. Всяко съответно проявяване на обич е проекция на нереалната синовна обич към Отца. Тази обич се демонстрира по най-естествен метод в любовта към хората, тъй като всеки човек е облик Божий и обичайки другия човек, ти ни повече, ни по-малко проявяваш любовта на творението към своя Творец. Но защото индивидът е на първо място персона, то и любовта му е личността, не нереална. Не може да се обича целокупното човечество. Можеш да страдаш за просяка Съби, само че е мъчно да страдаш за всички просяци, събрани в нереален облик. Затова любовта на индивида към членовете на фамилията му е по-силна от тази към съгражданите; тази към съгражданите е по-силна от онази към сънародниците, а любовта към сънародниците е по-силна от любовта към гладуващите в Мадагаскар, колкото и коравосърдечно да прозвучи това на Мануела Малеева и Александър Кьосев. Накратко и в светлинната на казаното дотук: национализъм - това е любовта към Отечеството, очистена от карбонарските сантименти към националната страна.
Всеки, който тръгне да кове дефиниции за " национализъм ", даже и когато го прави само по пропагандни аргументи, с цел да натрие муцуната на Костя Копейкин®, би трябвало постоянно да изхожда от природата и посоката на любовта. Защото патриотизмът е тип обич. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ