“Не знам нищо, но ще ви кажа всичко”: модата на псевдоекспертите
Normal021falsefalsefalseBGX-NONEX-NONE /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name: " Нормална таблица " ; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent: " " ; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin-top:0cm; mso-para-margin-right:0cm; mso-para-margin-bottom:10.0pt; mso-para-margin-left:0cm; line-height:115%; mso-pagination:widow-orphan; font-size:11.0pt; font-family: " Calibri ", " sans-serif " ; mso-ascii-font-family:Calibri; mso-ascii-theme-font:minor-latin; mso-hansi-font-family:Calibri; mso-hansi-theme-font:minor-latin; mso-bidi-font-family: " Times New Roman " ; mso-bidi-theme-font:minor-bidi; mso-fareast-language:EN-US;}
„ Гласове “, Раду Портокала,
В този свят, който едвам се държи на краката си, да не знаеш нищо, до момента в който се преструваш, че си извор на науката, е привилегия на надутите идиоти, на които е поверена задачата да вършат история. Те са безполезни. Въпреки това ги слушат, следват, даже ги превъзнасят. Лъжливи учени и подправени гении образуват странна конгрегация, наводнила света от много време насам.
Много несгоди, които ни сполетяват, произтичат от обстоятелството, че в извънредно съвършения свят към нас към този момент никой не умее или не смее да каже “не знам”.
Модерният глупак е батерия на всякаква информация. Телевизията и вестниците напояват паметта му с празни приказки, създавайки му илюзията, че индивидът с универсални познания от Ренесанса към момента е вероятен и самият той е щастливо олицетворение на тази опция. И най-малкият мотив е добър за него, с цел да приказва, без значение от тематиката, с звук на доброжелателна благосклонност, потопявайки събеседниците си (когато се случи да са прозорливи) в мрачните бездни на скуката. Истината е, че той не знае нищо и прикрива своята незначителност под този проливен дъжд от бабини деветини, за които обича да има вяра, че са огромна и забележителна просвета.
В наши дни да знаеш, да знаеш всичко - към този момент не приказваме за това да знаеш добре - е по едно и също време обвързване и добродетел. Незнание не се позволява. И защото участниците в тази колосална машинация знаят всичко, да научат - т.е. да признаят незнанието си даже в една-единствена мъничка област - е уязвимост, която малко на брой към момента си разрешават.
Хората, които правят зле работата, за която им се заплаща, приказвайки обстойно по тематики, които считат, че владеят като никой различен, към този момент не могат да бъдат преброени. Те знаят доста, само че не тъкмо това, което би трябвало да знаят. Поставени един от различен, тези човеци, от които зависи положителния научен ход на света, образуват голяма злополука. Колоните на античните храмове към момента стоят, до момента в който злощастните балкончета, проектирани единствено преди няколко години от инженери, които сигурно са доста учени, се срутват.
Постмодерен свят, гъмжащ от непросветеност
На върха на това нежно - и все по-крехко - съединяване на арогантни невежи господстват международните водачи, политиците, манипулаторите на нашите ориси. Няма никаква разлика сред монтьора, който ви връща колата, която върви толкоз зле, както и когато сте му я оставили, и министъра, чиито решения опонират на здравия разсъдък и общия интерес. И единият, и другият вредят със своята непросветеност, която не желаят да признаят. И за която никой не се е сетил да ги упрекна. Освободили ли сме се - най-малко през последните десетина години - от политик или върховен чиновник поради неговата непросветеност?
Като гротескния воин, упоменат нагоре, политикът не знае нищо за нищо. Никога претендент или избранник не е чут да споделя “не знам”. Подобна изповед би била отвратително човешка за героите, които бродят (много постоянно безполезно) в територията на боговете. Те постоянно са подготвени да изясняват неща, които не знаят, да постановат решения на проблеми, чието битие им е било незнайно допреди секунда. Отказът да кажат “не знам” е отворена врата за най-ужасните самозванци.
Това нещо, колкото и да е ненормално, към този момент е нормалност в нашите общества. Вече нищо не работи, както би трябвало, тъй като прекалено много хора знаят прекалено много неща, без да знаят нищо съответно или потребно. Какъв по-добър образец от очарователния театър на предизборните “дебати” - поразителен панаир на провалени експерт-счетоводители -, където числата валят като дъжд, тъй като е значимо да знаеш, когато искаш да станеш нещо, където се показват със сентенции на имените персони и се показват бюрократични знания, които никога не са доказателство за подготвеност?
Неизмеримият общ брой от цялата тази претенциозна непросветеност води света към съсипия. Горди с алманаховата си просвета, посредствените пораждат и предизвиква незначителност. Образува се серпантина, която се спуска все по-бързо и се стеснява се - и единствено обособени парченца могат да й се изплъзнат. В този свят, който едвам се държи на краката си, да не знаеш нищо, до момента в който се преструваш, че си извор на науката, е привилегия на надутите идиоти, на които е поверена задачата да вършат история.
Авторът, Раду Портокала, е френски публицист и публицист, роден през 1951 година в Румъния, която напуща през 1977 година, бягайки от комунистическата власт. Сътрудничил е на разнообразни медии, измежду които RFI, Voice of America, BBC, Le Point, Le Quotidien de Paris, Libération и други.
„ Гласове “, Раду Портокала,
В този свят, който едвам се държи на краката си, да не знаеш нищо, до момента в който се преструваш, че си извор на науката, е привилегия на надутите идиоти, на които е поверена задачата да вършат история. Те са безполезни. Въпреки това ги слушат, следват, даже ги превъзнасят. Лъжливи учени и подправени гении образуват странна конгрегация, наводнила света от много време насам.
Много несгоди, които ни сполетяват, произтичат от обстоятелството, че в извънредно съвършения свят към нас към този момент никой не умее или не смее да каже “не знам”.
Модерният глупак е батерия на всякаква информация. Телевизията и вестниците напояват паметта му с празни приказки, създавайки му илюзията, че индивидът с универсални познания от Ренесанса към момента е вероятен и самият той е щастливо олицетворение на тази опция. И най-малкият мотив е добър за него, с цел да приказва, без значение от тематиката, с звук на доброжелателна благосклонност, потопявайки събеседниците си (когато се случи да са прозорливи) в мрачните бездни на скуката. Истината е, че той не знае нищо и прикрива своята незначителност под този проливен дъжд от бабини деветини, за които обича да има вяра, че са огромна и забележителна просвета.
В наши дни да знаеш, да знаеш всичко - към този момент не приказваме за това да знаеш добре - е по едно и също време обвързване и добродетел. Незнание не се позволява. И защото участниците в тази колосална машинация знаят всичко, да научат - т.е. да признаят незнанието си даже в една-единствена мъничка област - е уязвимост, която малко на брой към момента си разрешават.
Хората, които правят зле работата, за която им се заплаща, приказвайки обстойно по тематики, които считат, че владеят като никой различен, към този момент не могат да бъдат преброени. Те знаят доста, само че не тъкмо това, което би трябвало да знаят. Поставени един от различен, тези човеци, от които зависи положителния научен ход на света, образуват голяма злополука. Колоните на античните храмове към момента стоят, до момента в който злощастните балкончета, проектирани единствено преди няколко години от инженери, които сигурно са доста учени, се срутват.
Постмодерен свят, гъмжащ от непросветеност
На върха на това нежно - и все по-крехко - съединяване на арогантни невежи господстват международните водачи, политиците, манипулаторите на нашите ориси. Няма никаква разлика сред монтьора, който ви връща колата, която върви толкоз зле, както и когато сте му я оставили, и министъра, чиито решения опонират на здравия разсъдък и общия интерес. И единият, и другият вредят със своята непросветеност, която не желаят да признаят. И за която никой не се е сетил да ги упрекна. Освободили ли сме се - най-малко през последните десетина години - от политик или върховен чиновник поради неговата непросветеност?
Като гротескния воин, упоменат нагоре, политикът не знае нищо за нищо. Никога претендент или избранник не е чут да споделя “не знам”. Подобна изповед би била отвратително човешка за героите, които бродят (много постоянно безполезно) в територията на боговете. Те постоянно са подготвени да изясняват неща, които не знаят, да постановат решения на проблеми, чието битие им е било незнайно допреди секунда. Отказът да кажат “не знам” е отворена врата за най-ужасните самозванци.
Това нещо, колкото и да е ненормално, към този момент е нормалност в нашите общества. Вече нищо не работи, както би трябвало, тъй като прекалено много хора знаят прекалено много неща, без да знаят нищо съответно или потребно. Какъв по-добър образец от очарователния театър на предизборните “дебати” - поразителен панаир на провалени експерт-счетоводители -, където числата валят като дъжд, тъй като е значимо да знаеш, когато искаш да станеш нещо, където се показват със сентенции на имените персони и се показват бюрократични знания, които никога не са доказателство за подготвеност?
Неизмеримият общ брой от цялата тази претенциозна непросветеност води света към съсипия. Горди с алманаховата си просвета, посредствените пораждат и предизвиква незначителност. Образува се серпантина, която се спуска все по-бързо и се стеснява се - и единствено обособени парченца могат да й се изплъзнат. В този свят, който едвам се държи на краката си, да не знаеш нищо, до момента в който се преструваш, че си извор на науката, е привилегия на надутите идиоти, на които е поверена задачата да вършат история.
Авторът, Раду Портокала, е френски публицист и публицист, роден през 1951 година в Румъния, която напуща през 1977 година, бягайки от комунистическата власт. Сътрудничил е на разнообразни медии, измежду които RFI, Voice of America, BBC, Le Point, Le Quotidien de Paris, Libération и други.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ