В България не можеш да работиш с мисъл за бъдещето
----
Николай Табаков е роден през 1956 година Автор е на романи, сборници с разкази, книги за деца, сред които " Изгубеното потомство ", " Малката принцеса ", " Пинокио ", " Византия ", " Ветровете ни мраморни ".
През последните дни излезе новият му разказ " Нула време ", дело на изд. " Книгомания ". Книги на Табаков са превеждани на непознати езици, а той самият дълги години се занимава и с издателска активност.
-----
- " Нула време " защо е - че ни е къс животът или че не си коства да се кахърим ненужно?
- За всеки от нас е интуитивно ясно, че с прекосяването на границата, наречена " гибел ", отиваме към вечността. Но в случай че гибелта е радикалното нищо, тогава какво е животът? Не е ли той опълчването на гибелта, естественото отказване на " нищото "? Онова " да ", за което тайничко мечтаем.
- Тоест?
- Ако застанем за момент на брега на морето и се вслушаме, няма ли да осезаем шума от безконечното придвижване на вълните? Няма ли да усетим ЕКГ-то на природата? Не се ли разлистват всяка пролет дърветата? Не идват ли щъркелите? Животът е тъкмо толкоз безконечен, колкото и гибелта.
- Къде е номерът тогава?
- Номерът е във въпроса " къде съм аз? " Може ли човек да върви към вечността не през гибелта, а през живота? Възможно ли е да бъде свободен, виновен, нравствен? Кои са силите, които го образуват и деформират? Къде е неговият пиедестал и има ли подобен? В последна сметка - допустимо ли е да бъде? Или да не бъде?
- Сложни въпроси, не са за бърз отговор.
- Ако това са комплицирани въпроси, какъв брой по-сложен е въпросът за смисъла на живота. Само че в случай че не си слагаме този въпрос, няма да бъдем хора и няма да се разграничаваме по нищо от животните. Ако този въпрос - " за смисъла ", в случай че другият - " за вечността ", в случай че третият - " за какво отглеждам децата си ", не бъдат сложени в една книга, то тази книга мигновено ще излезе от визиите ми за литература. Ще се обърне на четиво.
- Е, положителното четиво не е неприятно нещо.
- Всъщност " Нула време " е развлекателно четиво, което - заради липса на по-сериозна работа - пита за смисъла на живота.
- Това ви е седмият разказ, в случай че не греша. Някак са ви по-интересни чешитите, провинциалните тарикати - по ли са забележителни от обтекаемите софийски дяволета?
- Струва ми се, че чешитите са си чешити, без значение от географските им координати. Човекът въобще е неповторим, а когато срещнеш тази уникалност, разгърната като платноход в някоя провинциална уличка, когато този платноход опустоши всичко по пътя си, и когато възлезе отсреща ти като проливен дъжд от фиоритури на дивотията. И няма накъде да вървиш. Чешитите са солта на тази земя.
- Бяхте персонален другар с Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева... Какво ви даде тази дружба?
- Бях. За жал - в минало време. Имах шанса дълги години да дружа, щурувам и да си пия питието с персоналните си възхищения измежду индивидите. Те бяха мъдреците. Те бяха проникновението. Те бяха (щото се заговорихме за това) хората на Духа. На толкоз човешки аксиоми съм се наслушал, толкоз от тях съм проверявал, че мога умерено да кажа - те знаеха живота.
- Можете ли да цитирате някоя?
- Веднъж попитах Вера Мутафчиева - към този момент вървеше към залез, - попитах я опасява ли се от гибелта.
- И?
- Тя отговори на въпроса с въпрос - за какво, теб боязън ли те е? Ъхъ - рекох гузновато. Страх те е, засмя се тя, тъй като малко си чел.
- Да, ненадейно е. Кара те да те замислиш.
- Сега няма да изброявам случки. Няма да описвам откровения. Правил съм го, стига. Ще кажа единствено, че тези тримата бяха най-високите жалони на българската прозаичност от средата на предишния век до ден сегашен. Може би до вечността. Колкото до мен... Страхувам се, че откогато тези другари си отидоха от този свят, аз нямам на кого да поверя избора на кон, както се майтапи и една даоска приказка. Знаете там конят не е единствено домакински асистент, той е другарчето, което може да те измъкне непокътнат от бойното поле. Е, в случай че в този момент би трябвало да поверя избора на кон на някой съвременник, най-вероятно ще се появя на бойното поле яхнал инцидентна литературна кранта.
- Но и в този момент имате другари с високи качества - Боян Биолчев, Греди Асса, Андрей Пантев, Валери Стефанов... Какво е другарството, има ли рецепта?
- За страдание към този момент не ги виждам толкоз постоянно, колкото ми се желае. На времето се събирахме постоянно, дрънкахме си и нелепости, и сериозности, горе-долу в тези общувания имах приятното чувство, че по никакъв начин не е срамно да си българин, щом има такива хора. И през днешния ден се гордея с познанството си с тях. Но другарството е срамежлива теменужка.
- Защо?
- То би трябвало да се полива постоянно, с цел да е свежо. Тези дни съм замислил да ги събера и да полея саксията с няколко бутилки водка, пък каквото - такова.
- А за какво се отказахте от дейна издателска активност?
- В България не можеш да работиш с мисъл за бъдещето, тъй като бъдещето е толкоз нестабилно, все едно играеш играта " тука има - тука нема ". Двайсет и пет години умирах от терзание (с 300 души зад гърба) дали ще ни забранят като активност, дали ще ни одържавят, дали ще ни " причислят " към някой медиен магнат. Двайсет и пет години! Откъдето и да го погледнеш - стига!
- Къде се написа по-лесно - в София или в Яврово?
- София е делова. Яврово е сантиментално. За да си написа човек нелепостите, му би трябвало романтика, би трябвало му и това ( малко изтръпнало) чувство за хубост. Както и свободата. Макар и условно разбиране, прави работа.
- Кажете за лова... Ловът е ваше занимание. Не ви ли тормозят природолюботелите, които подлагат на критика ловците?
- Притесняват ме, по какъв начин да не ме тормозят. Още повече ме тормози фактът, че природолюбителите нагъват кюфтета в коридорите на Народното събрание, без да питат от кое място е месото. Онзи въпрос - за фермите и кланиците. Радвам се още, че смогът над София не им пречи, а безогледният дърводобив в планините ги изпълва с безшумно благополучие. Радвам се и за животните. Днес е " луда крава ", на следващия ден " птичи грип ", тук-там чума ще ги тръшне, на други - бракониери, които не са никакви ловци, а нарушители.
- Спомняте ли си забавни случки на лов с именити хора от дружинката?
- Спомням си, но такива работи не се описват. Разбира се, ловните осъществявания на Греди Асса не трябва да се премълчават, тъй като могат да служат за образец на бъдещите генерации.
- Как точно?
- Тези осъществявания съставляват нов устав и заповеднически правилник, но по едно и също време. Да кажем, когато простреля ректора на Софийския университет.
- Това вие съществено ли?
- Слава богу не. Ама се опита... Или когато вървяхме от една пусия към друга и зад тила ни Греди оживено разказваше (с непреводимо осъществяване на буквичката " р " ) на професор Валери Стефанов " какви " крхасиви сърхнички е видял, но ей такива - с дрхъпнати очи "... А локалният лидер (той пък зад неговия гръб) разтревожено попита: " Нямаше ли най-малко една по-грозна бе, Греди? " Или когато се появи за пръв път на лов за пъдпъдъци и след едно изнурително вървене в жегата (без сляп пъдпъдък) също по този начин разтревожено запита Митко Радичков: " Ние землемерхи ли сме, или ловци, бе Мите? "... Не, повече няма да описвам, тъй като ще вземе да си вземе пушката и ще вземе да изпозастр(х)еля и моя благосклонност.
Николай Табаков е роден през 1956 година Автор е на романи, сборници с разкази, книги за деца, сред които " Изгубеното потомство ", " Малката принцеса ", " Пинокио ", " Византия ", " Ветровете ни мраморни ".
През последните дни излезе новият му разказ " Нула време ", дело на изд. " Книгомания ". Книги на Табаков са превеждани на непознати езици, а той самият дълги години се занимава и с издателска активност.
-----
- " Нула време " защо е - че ни е къс животът или че не си коства да се кахърим ненужно?
- За всеки от нас е интуитивно ясно, че с прекосяването на границата, наречена " гибел ", отиваме към вечността. Но в случай че гибелта е радикалното нищо, тогава какво е животът? Не е ли той опълчването на гибелта, естественото отказване на " нищото "? Онова " да ", за което тайничко мечтаем.
- Тоест?
- Ако застанем за момент на брега на морето и се вслушаме, няма ли да осезаем шума от безконечното придвижване на вълните? Няма ли да усетим ЕКГ-то на природата? Не се ли разлистват всяка пролет дърветата? Не идват ли щъркелите? Животът е тъкмо толкоз безконечен, колкото и гибелта.
- Къде е номерът тогава?
- Номерът е във въпроса " къде съм аз? " Може ли човек да върви към вечността не през гибелта, а през живота? Възможно ли е да бъде свободен, виновен, нравствен? Кои са силите, които го образуват и деформират? Къде е неговият пиедестал и има ли подобен? В последна сметка - допустимо ли е да бъде? Или да не бъде?
- Сложни въпроси, не са за бърз отговор.
- Ако това са комплицирани въпроси, какъв брой по-сложен е въпросът за смисъла на живота. Само че в случай че не си слагаме този въпрос, няма да бъдем хора и няма да се разграничаваме по нищо от животните. Ако този въпрос - " за смисъла ", в случай че другият - " за вечността ", в случай че третият - " за какво отглеждам децата си ", не бъдат сложени в една книга, то тази книга мигновено ще излезе от визиите ми за литература. Ще се обърне на четиво.
- Е, положителното четиво не е неприятно нещо.
- Всъщност " Нула време " е развлекателно четиво, което - заради липса на по-сериозна работа - пита за смисъла на живота.
- Това ви е седмият разказ, в случай че не греша. Някак са ви по-интересни чешитите, провинциалните тарикати - по ли са забележителни от обтекаемите софийски дяволета?
- Струва ми се, че чешитите са си чешити, без значение от географските им координати. Човекът въобще е неповторим, а когато срещнеш тази уникалност, разгърната като платноход в някоя провинциална уличка, когато този платноход опустоши всичко по пътя си, и когато възлезе отсреща ти като проливен дъжд от фиоритури на дивотията. И няма накъде да вървиш. Чешитите са солта на тази земя.
- Бяхте персонален другар с Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева... Какво ви даде тази дружба?
- Бях. За жал - в минало време. Имах шанса дълги години да дружа, щурувам и да си пия питието с персоналните си възхищения измежду индивидите. Те бяха мъдреците. Те бяха проникновението. Те бяха (щото се заговорихме за това) хората на Духа. На толкоз човешки аксиоми съм се наслушал, толкоз от тях съм проверявал, че мога умерено да кажа - те знаеха живота.
- Можете ли да цитирате някоя?
- Веднъж попитах Вера Мутафчиева - към този момент вървеше към залез, - попитах я опасява ли се от гибелта.
- И?
- Тя отговори на въпроса с въпрос - за какво, теб боязън ли те е? Ъхъ - рекох гузновато. Страх те е, засмя се тя, тъй като малко си чел.
- Да, ненадейно е. Кара те да те замислиш.
- Сега няма да изброявам случки. Няма да описвам откровения. Правил съм го, стига. Ще кажа единствено, че тези тримата бяха най-високите жалони на българската прозаичност от средата на предишния век до ден сегашен. Може би до вечността. Колкото до мен... Страхувам се, че откогато тези другари си отидоха от този свят, аз нямам на кого да поверя избора на кон, както се майтапи и една даоска приказка. Знаете там конят не е единствено домакински асистент, той е другарчето, което може да те измъкне непокътнат от бойното поле. Е, в случай че в този момент би трябвало да поверя избора на кон на някой съвременник, най-вероятно ще се появя на бойното поле яхнал инцидентна литературна кранта.
- Но и в този момент имате другари с високи качества - Боян Биолчев, Греди Асса, Андрей Пантев, Валери Стефанов... Какво е другарството, има ли рецепта?
- За страдание към този момент не ги виждам толкоз постоянно, колкото ми се желае. На времето се събирахме постоянно, дрънкахме си и нелепости, и сериозности, горе-долу в тези общувания имах приятното чувство, че по никакъв начин не е срамно да си българин, щом има такива хора. И през днешния ден се гордея с познанството си с тях. Но другарството е срамежлива теменужка.
- Защо?
- То би трябвало да се полива постоянно, с цел да е свежо. Тези дни съм замислил да ги събера и да полея саксията с няколко бутилки водка, пък каквото - такова.
- А за какво се отказахте от дейна издателска активност?
- В България не можеш да работиш с мисъл за бъдещето, тъй като бъдещето е толкоз нестабилно, все едно играеш играта " тука има - тука нема ". Двайсет и пет години умирах от терзание (с 300 души зад гърба) дали ще ни забранят като активност, дали ще ни одържавят, дали ще ни " причислят " към някой медиен магнат. Двайсет и пет години! Откъдето и да го погледнеш - стига!
- Къде се написа по-лесно - в София или в Яврово?
- София е делова. Яврово е сантиментално. За да си написа човек нелепостите, му би трябвало романтика, би трябвало му и това ( малко изтръпнало) чувство за хубост. Както и свободата. Макар и условно разбиране, прави работа.
- Кажете за лова... Ловът е ваше занимание. Не ви ли тормозят природолюботелите, които подлагат на критика ловците?
- Притесняват ме, по какъв начин да не ме тормозят. Още повече ме тормози фактът, че природолюбителите нагъват кюфтета в коридорите на Народното събрание, без да питат от кое място е месото. Онзи въпрос - за фермите и кланиците. Радвам се още, че смогът над София не им пречи, а безогледният дърводобив в планините ги изпълва с безшумно благополучие. Радвам се и за животните. Днес е " луда крава ", на следващия ден " птичи грип ", тук-там чума ще ги тръшне, на други - бракониери, които не са никакви ловци, а нарушители.
- Спомняте ли си забавни случки на лов с именити хора от дружинката?
- Спомням си, но такива работи не се описват. Разбира се, ловните осъществявания на Греди Асса не трябва да се премълчават, тъй като могат да служат за образец на бъдещите генерации.
- Как точно?
- Тези осъществявания съставляват нов устав и заповеднически правилник, но по едно и също време. Да кажем, когато простреля ректора на Софийския университет.
- Това вие съществено ли?
- Слава богу не. Ама се опита... Или когато вървяхме от една пусия към друга и зад тила ни Греди оживено разказваше (с непреводимо осъществяване на буквичката " р " ) на професор Валери Стефанов " какви " крхасиви сърхнички е видял, но ей такива - с дрхъпнати очи "... А локалният лидер (той пък зад неговия гръб) разтревожено попита: " Нямаше ли най-малко една по-грозна бе, Греди? " Или когато се появи за пръв път на лов за пъдпъдъци и след едно изнурително вървене в жегата (без сляп пъдпъдък) също по този начин разтревожено запита Митко Радичков: " Ние землемерхи ли сме, или ловци, бе Мите? "... Не, повече няма да описвам, тъй като ще вземе да си вземе пушката и ще вземе да изпозастр(х)еля и моя благосклонност.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ