Откъс от Истанбул червен, Ферзан Йозпетек
Никога не забравяйте, че не е от голяма важност по какъв начин сте живели. Важно е по какъв начин разказвате историята на жи¬вота си на себе си и най-много на другите. Защо¬то единствено по този метод е допустимо да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и гибелта. /из кино лентата „ Последният харем” със сценарист и режисьор Ферзан Йозпетек/
Топло е. Заемам мястото си в самолета, поставям си защитния колан. Защо в действителност е толкоз топло? Не би трябвало. Може би съм донесъл застиналия и тежък въздух извън със себе си. Вечерта в Рим е топла, само че знам, че градът, в който отивам, ще ме по¬срещне със леден вятър. Истанбул. Там ме чака нашата остаряла къща. Онази остаряла бяла къща, в коя¬то израснах, а след това напуснах, преди да навърша осемнайсет години. Но в някакъв смисъл тя вина¬ги е била за мен Домът. Дали е допустимо човек да напусне дома на детството си? Не мисля. Той про¬дължава да живее в нас даже когато къщата изчез¬не, съборена и разрушена от булдозери, както ще се случи с нашата.
Затварям очи. Уморен съм. Не мога да преброя какъв брой пъти съм бил на този аероплан и на други като него, завръщайки се в Истанбул. А като се замисля, в миналото хоризонтът на моя свят се свеждаше до една градина с две огромни липи, чийто аромат – когато разцъфнеха през пролетта в Истанбул – се смесваше с морския бриз. Ако притворя очи, към момента мога да усетя това благоухание.
Каламъш, името на остарелия ми квартал, притежа¬ва същата сладостна сила; в мига, в който го произ¬неса, се връщам обратно във времето.
Връщам се още веднъж в къщите с градини, в които си играехме като деца. Връщам се в стаята си, от прозореца на която виждах синьото море. Прекрас¬но е да имаш стая с панорама, изключително в случай че гледа към блещукащата в далечината синева.
В къщата ми в Рим няма градина, няма липи, нито небосвод. Само тераса, заобиколена от газо¬метри. Пейзаж, който не е изключително римски, само че все пак обичам с цялото си сърце, както обичам всичко, обвързвано с този град. И въпреки всичко понякога, изненадващо, към момента мисля за прозореца от детството ми: когато се разсънвам нощем, зашеметен от часовата разлика, в някоя хотелска стая в Токио или Ню Йорк и виждам край себе си единствено небостъргачи. Много надалеч от онази бяла къща, която скоро няма да я има.
Леко ромолене. Звук от бързо тичащи момчешки крайници. Търкаляща се топка. Възможно ли е? Обръ¬щам се да погледна. Няма никой. Само звукът от ко¬лелата на самолета по пистата. После още веднъж наста¬ва тишина. В съвсем празния аероплан стюардесата бута количка с кафе.
Затварям очи. Не ми се пие кафе, не искам да го¬воря с никого, желая единствено да си мисля за това, което ме чака в остарялата ни къща.
Отново ромолене, леко оживление на въздуха. Този път момчето се смее, до момента в който тича по пътечката. Вдига топката и ми се усмихва: поглежда ме право в очите. Сякаш това съм аз самият, който се заглеждам в себе си. Сякаш се виждам от дълбините на предишното, от градината, от липите.
Момчето не е единствено. С него има руса жена; об¬лечена в непоколебим, формален сив костюм; благо, леко сънливо изражение. Има и един грациозен господин с венецианска гондола в ръка; държи я по този начин, като че ли е нещо извънредно скъпо. Разпознавам гондолата, тя е като онази, която имахме вкъщи в един долап и след това се изгуби неизвестно къде... Години наред се възхищавах на тази стъклена, ръчно правена, позлатена с варак, лъскава гондола. Когато татко ми изчезна, ми споделиха, че е отпътувал за Италия. Затова си го представях по какъв начин пътува с такава венецианска гондола, тъкмо копие на фигурката, която не ми бе разрешено да допирам.
После татко ми най-изненадващо се върна. Ис¬тинска тайнственост за мен. Както бе липсващ, по този начин се и появи, без предизвестие.
Един ден, връщайки се от учебно заведение, видях, че остарялата ни вярна прислужница Диаманте ме чака на стълбите пред вратата.
– Имам положителни вести – сподели тя с усмивка на разположение.
После прокара пръсти през косата ми, може би с цел да я приглади или пък това бе жест на деликатност, предпочитание да ме окуражи.
Хвана ме за ръка и дружно тръгнахме към дневна¬та. През открехнатата врата чувах разчувстваните гласове на майка ми, сестра ми и брат ми. После чух и властния глас на мъж, който не познавах. Баща ми. Ето го, бе тук, след толкоз години неявяване, седи в креслото, облечен в бургундскочервен копри¬нен халат с дребни шарки; това облекло щеше да ста¬не неразделна част от него през идващите години.
Пристъпих страхливо в дневната, насилствено. Толкова доста време бе минало; когато той отпътува, още даже не бях проходил, и в този момент пред мен стоеше чужд. Не посмях да го прегърна и в случай че майка ми не ме бе бутнала в обятията му, нямаше да го направя.
А Венеция? Не говорихме за нея. Нито тогава, нито по-късно. Аз също не попитах. Децата ин¬стинктивно знаят защо би трябвало и не би трябвало да питат; усещат по кое време няма да получат отговор на въпросите си. Въпреки това, когато за първи път се озовах във Венеция, този град лабиринт, този град на водата, не можах да устоя и направих една обиколка с гондола в чест на татко ми, в чест на детето, което в миналото бях.
Колко доста загадки, мисля си с усмивка на ли¬цето. Неразгадани мистерии и неразкрити фамилни секрети. Истински закононарушения и закононарушения сре¬щу сърцето. Може би по тази причина във филмите си обичам да приказвам за тях; да ги разгадавам деликатно и неж¬но; да ги разнищвам и изяснявам.
Може би това е главната причина да нося ви¬наги в портфейла си една остаряла пощенска картичка. Черно-бяла, с измачкани краища. На нея се виждат куполите на Синята джамия и на „ Света София “, из¬вивките на Босфора и в далечината, в действителност доста надалеч – толкоз надалеч, че може да бъде различена единствено от тези, които я обичат, – моята къща. Моята остаряла бяла къща. На гърба на картичката с елегант¬ния и убеден почерк на татко ми с химикалка (той ни¬кога не се отхвърли да употребява писалка) е написана единствено една дата: 1963.
Той използваше тази картичка, с цел да си отбелязва до каква степен е стигнал в книгата, която чете, и аз я взех едвам откакто умря преди няколко години. Изва¬дих я от книгата на нощното шкафче до леглото му. Оттогава е в портфейла ми. Не е единствено спомен. Тя е покана, заричане. Знам, че без значение къде се на¬мирам, Истанбул постоянно ме чака. Моят Истанбул, градът, в който ще кацна напълно скоро.
Тя
В самолета
Мъжът, който седи до тях в самолета, е малко стра¬нен. Като че ли се вслушва в диалога им, взира се, като че ли гледа филм, който тече на екран пред него. Разбира се, споделя си Анна, откакто поглежда повърхностно към него: това е оня режисьор... После се навежда и подвига пощенската картичка, паднала на пътечката. Стара, черно-бяла пощенска картичка.
– Мисля, че това е ваше – споделя тя.
Иска да каже освен това, само че се въздържа.
– Благодаря – отвръща мъжът с усмивка.
Анна е щастлива поради това пътешестване. Щастли¬ва е, че отива в Истанбул за първи път; щастлива е, че най-малко един път не пътува сама; че няма да е сама в хотелската стая, където ще ѝ се наложи да води безконечната си борба с климатика. Щастлива е поради пар¬тито, на което са поканени; поради тази непредвидена почивка със брачна половинка ѝ; и даже, че е с него. Е, и с тях: с „ момчето от ателието “, което към този момент въобще не е момче, и с неговата избраница с детското личице. Когато се сеща за нея, ръката ѝ се повдига към ли¬цето в опит да заглади дълбоката непрекъсната гънка на челото ѝ; и по какъв начин няма да я има, когато живее с тол¬кова стрес, толкоз паники...
Годините текат. Не единствено за нея, само че и за съпру¬га ѝ Микеле. Колко години, какъв брой бръчки, какъв брой взаимни отстъпки... Колко провалени ваканции, отложе¬ни пътувания; какъв брой планувани и неосъществени неща. Но към момента са тук, дружно.
„ Ти си моята обетована земя, която не съумях да задържа. “ Някой бе написал това със спрей на сте¬ната против ателието им; вижда надписа всеки ден, когато идва на работа. Въпреки че не е обвързван с нейния живот, въпреки всичко я бе трогнал и понякога се сеща за него.
Обети, обещания? Тя извърши обещанията си. Това важи и за обещанията, които бе дала на себе си. Искаше този мъж? Получи го. Обеща на него и на себе си свят, който да принадлежи единствено на тях. Помагаше му и го поддържаше. Безброй нощи оп¬равяше нередностите в сметките му; безчет дни се опитваше да убеждава него и клиентите му, че да, той може, да, той ще успее. И в действителност в действителност успяхме, мисли си тя със удовлетворение. Сега имаха място, което назоваха „ ателието “ – оживено, дина¬мично място, в което работеха доста младежи. Като Андреа и Елена, които се срещнаха – и се влю¬биха – там. Един ден Елена си откри друга работа и си тръгна; положително решение; човек би трябвало да разделя любовта от работата, да слага ясна граница меж¬ду двете; не всеки може да го направи. И двамата са надарени и приятни. Анна харесва невъздържа¬ната мощ, насладата, ентусиазма и жизнеността им, по този начин присъщи за трийсетгодишните.
Поглежда ги и се замисля: бе на тяхната възраст, когато срещна Микеле. Тя бе тъкмо като Елена, с нежно лице и гладка кожа без нито една бръчка; усмивката ѝ бе спонтанна, излъчваща непорочност и религия, че всичко е допустимо, че всичко занапред пред¬стои. И единствено от теб зависи това да се случи.
Сега са на това пътешестване като двойки. Кога за финален път бе правила нещо такова? Вероятно в никакъв случай след тези спонтанни и безредни пътува¬ния в младостта ѝ. Бе двайсетина годишна и с група другари потегляха нанякъде, срещаха се, разделя¬ха се, приключенията ги чакаха зад всеки ъгъл... Всъщност тя в никакъв случай не си бе падала изключително по приключенията, даже когато бе на двайсет. Винаги бе копняла за нещо друго: да построи нещо солидно. И съумя. Има живота, за който мечтаеше; стабилен, сигурен живот, без съмнения и отклонения. Сега се нуждае единствено от почивка.
От почивка и от почивка; ето за какво счита да отиде на хамам още на следващия ден или в някой от следващи¬те дни. Да, сигурно желае да отиде на турска баня. Никога не е ходила в същински хамам, единствено в тези подправени бани с алпийски сауни и разтривки в първокласните планински курорти. В тези места под¬насят и чай в стъклени чашки с позлатени с варак ръбчета, с цел да придадат другоземен привкус на пре¬живяването.
Този път Анна желае същински хамам; влага, пара, тишина; и дружно с обувките и облеклата си ще събле¬че и мислите си.
Само преди няколко седмици една другарка ѝ донесе кутия с лакомства от Турция – леплив и заха¬росан локум. Кутията бе розова и кичозна, от тези неща, които купуваш на летището в последния мо¬мент. Думите „ Turkish Delight “ бяха напечатани над бледа репродукция на картина от ХIX век: дами от харема с цветни и леки копринени рокли, накичени с доста бижута. Дали дамите от харема в действителност са живели по този начин, или това бе просто сантиментална фан¬тазия? Каквато и да бе истината, сцената бе хип¬нотизираща; щом отвори кутията и вкуси късче от сладкия локум, незабавно си показа по какъв начин минава през някоя от вратите на харема на картината и по¬пада вътре. Хладина и топлота, вода и пара... Обзе я предпочитание да се отърве от облеклата си и от напрежението. И да не мисли за нищо.
Топло е. Заемам мястото си в самолета, поставям си защитния колан. Защо в действителност е толкоз топло? Не би трябвало. Може би съм донесъл застиналия и тежък въздух извън със себе си. Вечерта в Рим е топла, само че знам, че градът, в който отивам, ще ме по¬срещне със леден вятър. Истанбул. Там ме чака нашата остаряла къща. Онази остаряла бяла къща, в коя¬то израснах, а след това напуснах, преди да навърша осемнайсет години. Но в някакъв смисъл тя вина¬ги е била за мен Домът. Дали е допустимо човек да напусне дома на детството си? Не мисля. Той про¬дължава да живее в нас даже когато къщата изчез¬не, съборена и разрушена от булдозери, както ще се случи с нашата.
Затварям очи. Уморен съм. Не мога да преброя какъв брой пъти съм бил на този аероплан и на други като него, завръщайки се в Истанбул. А като се замисля, в миналото хоризонтът на моя свят се свеждаше до една градина с две огромни липи, чийто аромат – когато разцъфнеха през пролетта в Истанбул – се смесваше с морския бриз. Ако притворя очи, към момента мога да усетя това благоухание.
Каламъш, името на остарелия ми квартал, притежа¬ва същата сладостна сила; в мига, в който го произ¬неса, се връщам обратно във времето.
Връщам се още веднъж в къщите с градини, в които си играехме като деца. Връщам се в стаята си, от прозореца на която виждах синьото море. Прекрас¬но е да имаш стая с панорама, изключително в случай че гледа към блещукащата в далечината синева.
В къщата ми в Рим няма градина, няма липи, нито небосвод. Само тераса, заобиколена от газо¬метри. Пейзаж, който не е изключително римски, само че все пак обичам с цялото си сърце, както обичам всичко, обвързвано с този град. И въпреки всичко понякога, изненадващо, към момента мисля за прозореца от детството ми: когато се разсънвам нощем, зашеметен от часовата разлика, в някоя хотелска стая в Токио или Ню Йорк и виждам край себе си единствено небостъргачи. Много надалеч от онази бяла къща, която скоро няма да я има.
Леко ромолене. Звук от бързо тичащи момчешки крайници. Търкаляща се топка. Възможно ли е? Обръ¬щам се да погледна. Няма никой. Само звукът от ко¬лелата на самолета по пистата. После още веднъж наста¬ва тишина. В съвсем празния аероплан стюардесата бута количка с кафе.
Затварям очи. Не ми се пие кафе, не искам да го¬воря с никого, желая единствено да си мисля за това, което ме чака в остарялата ни къща.
Отново ромолене, леко оживление на въздуха. Този път момчето се смее, до момента в който тича по пътечката. Вдига топката и ми се усмихва: поглежда ме право в очите. Сякаш това съм аз самият, който се заглеждам в себе си. Сякаш се виждам от дълбините на предишното, от градината, от липите.
Момчето не е единствено. С него има руса жена; об¬лечена в непоколебим, формален сив костюм; благо, леко сънливо изражение. Има и един грациозен господин с венецианска гондола в ръка; държи я по този начин, като че ли е нещо извънредно скъпо. Разпознавам гондолата, тя е като онази, която имахме вкъщи в един долап и след това се изгуби неизвестно къде... Години наред се възхищавах на тази стъклена, ръчно правена, позлатена с варак, лъскава гондола. Когато татко ми изчезна, ми споделиха, че е отпътувал за Италия. Затова си го представях по какъв начин пътува с такава венецианска гондола, тъкмо копие на фигурката, която не ми бе разрешено да допирам.
После татко ми най-изненадващо се върна. Ис¬тинска тайнственост за мен. Както бе липсващ, по този начин се и появи, без предизвестие.
Един ден, връщайки се от учебно заведение, видях, че остарялата ни вярна прислужница Диаманте ме чака на стълбите пред вратата.
– Имам положителни вести – сподели тя с усмивка на разположение.
После прокара пръсти през косата ми, може би с цел да я приглади или пък това бе жест на деликатност, предпочитание да ме окуражи.
Хвана ме за ръка и дружно тръгнахме към дневна¬та. През открехнатата врата чувах разчувстваните гласове на майка ми, сестра ми и брат ми. После чух и властния глас на мъж, който не познавах. Баща ми. Ето го, бе тук, след толкоз години неявяване, седи в креслото, облечен в бургундскочервен копри¬нен халат с дребни шарки; това облекло щеше да ста¬не неразделна част от него през идващите години.
Пристъпих страхливо в дневната, насилствено. Толкова доста време бе минало; когато той отпътува, още даже не бях проходил, и в този момент пред мен стоеше чужд. Не посмях да го прегърна и в случай че майка ми не ме бе бутнала в обятията му, нямаше да го направя.
А Венеция? Не говорихме за нея. Нито тогава, нито по-късно. Аз също не попитах. Децата ин¬стинктивно знаят защо би трябвало и не би трябвало да питат; усещат по кое време няма да получат отговор на въпросите си. Въпреки това, когато за първи път се озовах във Венеция, този град лабиринт, този град на водата, не можах да устоя и направих една обиколка с гондола в чест на татко ми, в чест на детето, което в миналото бях.
Колко доста загадки, мисля си с усмивка на ли¬цето. Неразгадани мистерии и неразкрити фамилни секрети. Истински закононарушения и закононарушения сре¬щу сърцето. Може би по тази причина във филмите си обичам да приказвам за тях; да ги разгадавам деликатно и неж¬но; да ги разнищвам и изяснявам.
Може би това е главната причина да нося ви¬наги в портфейла си една остаряла пощенска картичка. Черно-бяла, с измачкани краища. На нея се виждат куполите на Синята джамия и на „ Света София “, из¬вивките на Босфора и в далечината, в действителност доста надалеч – толкоз надалеч, че може да бъде различена единствено от тези, които я обичат, – моята къща. Моята остаряла бяла къща. На гърба на картичката с елегант¬ния и убеден почерк на татко ми с химикалка (той ни¬кога не се отхвърли да употребява писалка) е написана единствено една дата: 1963.
Той използваше тази картичка, с цел да си отбелязва до каква степен е стигнал в книгата, която чете, и аз я взех едвам откакто умря преди няколко години. Изва¬дих я от книгата на нощното шкафче до леглото му. Оттогава е в портфейла ми. Не е единствено спомен. Тя е покана, заричане. Знам, че без значение къде се на¬мирам, Истанбул постоянно ме чака. Моят Истанбул, градът, в който ще кацна напълно скоро.
Тя
В самолета
Мъжът, който седи до тях в самолета, е малко стра¬нен. Като че ли се вслушва в диалога им, взира се, като че ли гледа филм, който тече на екран пред него. Разбира се, споделя си Анна, откакто поглежда повърхностно към него: това е оня режисьор... После се навежда и подвига пощенската картичка, паднала на пътечката. Стара, черно-бяла пощенска картичка.
– Мисля, че това е ваше – споделя тя.
Иска да каже освен това, само че се въздържа.
– Благодаря – отвръща мъжът с усмивка.
Анна е щастлива поради това пътешестване. Щастли¬ва е, че отива в Истанбул за първи път; щастлива е, че най-малко един път не пътува сама; че няма да е сама в хотелската стая, където ще ѝ се наложи да води безконечната си борба с климатика. Щастлива е поради пар¬тито, на което са поканени; поради тази непредвидена почивка със брачна половинка ѝ; и даже, че е с него. Е, и с тях: с „ момчето от ателието “, което към този момент въобще не е момче, и с неговата избраница с детското личице. Когато се сеща за нея, ръката ѝ се повдига към ли¬цето в опит да заглади дълбоката непрекъсната гънка на челото ѝ; и по какъв начин няма да я има, когато живее с тол¬кова стрес, толкоз паники...
Годините текат. Не единствено за нея, само че и за съпру¬га ѝ Микеле. Колко години, какъв брой бръчки, какъв брой взаимни отстъпки... Колко провалени ваканции, отложе¬ни пътувания; какъв брой планувани и неосъществени неща. Но към момента са тук, дружно.
„ Ти си моята обетована земя, която не съумях да задържа. “ Някой бе написал това със спрей на сте¬ната против ателието им; вижда надписа всеки ден, когато идва на работа. Въпреки че не е обвързван с нейния живот, въпреки всичко я бе трогнал и понякога се сеща за него.
Обети, обещания? Тя извърши обещанията си. Това важи и за обещанията, които бе дала на себе си. Искаше този мъж? Получи го. Обеща на него и на себе си свят, който да принадлежи единствено на тях. Помагаше му и го поддържаше. Безброй нощи оп¬равяше нередностите в сметките му; безчет дни се опитваше да убеждава него и клиентите му, че да, той може, да, той ще успее. И в действителност в действителност успяхме, мисли си тя със удовлетворение. Сега имаха място, което назоваха „ ателието “ – оживено, дина¬мично място, в което работеха доста младежи. Като Андреа и Елена, които се срещнаха – и се влю¬биха – там. Един ден Елена си откри друга работа и си тръгна; положително решение; човек би трябвало да разделя любовта от работата, да слага ясна граница меж¬ду двете; не всеки може да го направи. И двамата са надарени и приятни. Анна харесва невъздържа¬ната мощ, насладата, ентусиазма и жизнеността им, по този начин присъщи за трийсетгодишните.
Поглежда ги и се замисля: бе на тяхната възраст, когато срещна Микеле. Тя бе тъкмо като Елена, с нежно лице и гладка кожа без нито една бръчка; усмивката ѝ бе спонтанна, излъчваща непорочност и религия, че всичко е допустимо, че всичко занапред пред¬стои. И единствено от теб зависи това да се случи.
Сега са на това пътешестване като двойки. Кога за финален път бе правила нещо такова? Вероятно в никакъв случай след тези спонтанни и безредни пътува¬ния в младостта ѝ. Бе двайсетина годишна и с група другари потегляха нанякъде, срещаха се, разделя¬ха се, приключенията ги чакаха зад всеки ъгъл... Всъщност тя в никакъв случай не си бе падала изключително по приключенията, даже когато бе на двайсет. Винаги бе копняла за нещо друго: да построи нещо солидно. И съумя. Има живота, за който мечтаеше; стабилен, сигурен живот, без съмнения и отклонения. Сега се нуждае единствено от почивка.
От почивка и от почивка; ето за какво счита да отиде на хамам още на следващия ден или в някой от следващи¬те дни. Да, сигурно желае да отиде на турска баня. Никога не е ходила в същински хамам, единствено в тези подправени бани с алпийски сауни и разтривки в първокласните планински курорти. В тези места под¬насят и чай в стъклени чашки с позлатени с варак ръбчета, с цел да придадат другоземен привкус на пре¬живяването.
Този път Анна желае същински хамам; влага, пара, тишина; и дружно с обувките и облеклата си ще събле¬че и мислите си.
Само преди няколко седмици една другарка ѝ донесе кутия с лакомства от Турция – леплив и заха¬росан локум. Кутията бе розова и кичозна, от тези неща, които купуваш на летището в последния мо¬мент. Думите „ Turkish Delight “ бяха напечатани над бледа репродукция на картина от ХIX век: дами от харема с цветни и леки копринени рокли, накичени с доста бижута. Дали дамите от харема в действителност са живели по този начин, или това бе просто сантиментална фан¬тазия? Каквато и да бе истината, сцената бе хип¬нотизираща; щом отвори кутията и вкуси късче от сладкия локум, незабавно си показа по какъв начин минава през някоя от вратите на харема на картината и по¬пада вътре. Хладина и топлота, вода и пара... Обзе я предпочитание да се отърве от облеклата си и от напрежението. И да не мисли за нищо.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ