Надежда всяка тука оставете, или малко размисли за безнадеждната любов
“Нека ти кажа нещо, приятелю. Надеждата е рисково нещо, изключително съчетана с безучастие. Надеждата може да докара човек до полуда. ” Стивън Кинг
Случвало ли ти се е да си влюбена, да обичаш откровено, надълбоко, уверено? Да вярваш, че това е Той – твоят човек, единствено че заради някаква причина още не го е осъзнал? Да мълчиш и да чакаш, до момента в който този мъж не те разпознае, потърси или изиска? (Най-често и трите дружно.) Била ли си в обстановка, в която подсъзнателно усещаш, че в тази обич няма реципрочност, няма смисъл нито капацитет, само че ти настойчиво и напук продължаваш да се надяваш, че нещата ще се трансформират, ще стане знамение и „ твоето момче “ ще те припознае като „ своето момиче “?Тази вяра е като катанец, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите.Надеждата е най-упоритото възприятие. Понякога тя остава с нас до самия ни край. Ние сме научени да се надяваме, да чакаме помощ от небето. И това е прелестно... дотолкоз, доколкото вярата ни стимулира да се движим напред, да (се) променяме, да сътворяваме себе си.
Любовната вяра, обаче, постоянно е пасивна. Моментите, в които нямаш ход, само че не виждаш и излаз, любовите, които са орисани да останат неслучили се или към този момент са завършили, мъжете, които не желаеме да „ пуснем “... Стоим у дома и се надяваме, до момента в който гризем бисквити пред тв приемника. Несресани, по пижама, с гурели в очите ревем на приятелките си по телефона и силите ни стигат, едвам избутаме работния ден и да се строполим безутешни в леглото. А на открито животът просто се случва.
Пасивната вяра ражда нездравословни мечти. Те израстват в илюзии, които нямат нищо общо с действителността. Илюзиите на безнадеждната обич са прилепчиви и подли, притъпяват интуицията (едно от най-силните женски оръжия), приспиват сетивността и ни блокират в едно измислено пространство, от което спасението е мъчно. Тази вяра е като катанец, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите. Искаме си стоим на несъмнено в мрака и да се надяваме. А другото, същинското, въобще не ни интересува.
Аритметиката на любовта е доста елементарна. За да има същинска двойка, са нужни двама влюбени. Ти не можеш да обичаш за двама, колкото и да мечтаеш или да се надяваш. Когато един мъж те отхвърля или пренебрегва – това просто е по този начин, приеми го и помни, че мъжете са подготвени да извърнат света, когато обичат жена. Те не са нито притеснителни, нито нерешителни, нито глупави – тъкмо противоположното.
Ако един мъж не те усеща като „ своя “, той ще ти го покаже и ще бъде безсърдечен. Понякога е по-добре да осъзнаем безнадеждността на една обич, без значение в какъв персонален ад би ни изпратило това.
Адът на празните очаквания може да бъде надалеч по-болезнен от приемането на обстоятелствата. Спомняш ли си паметната сцена от „ Наистина обич “? Кажи: „ Стига! Достатъчно! “, кажи го на глас и тъкмо в този миг, когато вярата си отиде, ще почувстваш блажена лекост – като че ли 100-килограмов звяр е седял върху гръдния ти панер, само че към този момент го няма. Ще дишаш по-друг метод, ще започнеш да виждаш и чуваш още веднъж.
Пасивната вяра е боязън от самотата, облечена в комфортните облекла на пристрастеност. Зная, че самотата може да боли даже физически и тогава вярата е като избавителен пояс, само че тази вяра се споделя „ самозаблуда “. Самотата е чувство, от което можеш да полудееш, само че вярата за нещо несъществуващо я прави още по-непоносима.Учат ни да чакаме и да се надяваме. Въпросът е кого, какво тъкмо и докога? Понякога чакането е прекомерно дълго, безсмислено и разрушително. Наивна романтика е да имаме вяра, че за всяка от нас има тъкмо съдбоносен мъж и той е точно този, който е впримчил любовта ни сега. Всяка жена може да обича и да бъде обичана от разнообразни мъже (и противоположното важи с цялостна сила).
Чакай, надявай се (и дори се моли) единствено в случай че обичаният ти е на фронта. В противоположен случай излез на открито и живей! Животът е по-мъдър от нас... и ни чака.
Случвало ли ти се е да си влюбена, да обичаш откровено, надълбоко, уверено? Да вярваш, че това е Той – твоят човек, единствено че заради някаква причина още не го е осъзнал? Да мълчиш и да чакаш, до момента в който този мъж не те разпознае, потърси или изиска? (Най-често и трите дружно.) Била ли си в обстановка, в която подсъзнателно усещаш, че в тази обич няма реципрочност, няма смисъл нито капацитет, само че ти настойчиво и напук продължаваш да се надяваш, че нещата ще се трансформират, ще стане знамение и „ твоето момче “ ще те припознае като „ своето момиче “?Тази вяра е като катанец, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите.Надеждата е най-упоритото възприятие. Понякога тя остава с нас до самия ни край. Ние сме научени да се надяваме, да чакаме помощ от небето. И това е прелестно... дотолкоз, доколкото вярата ни стимулира да се движим напред, да (се) променяме, да сътворяваме себе си.
Любовната вяра, обаче, постоянно е пасивна. Моментите, в които нямаш ход, само че не виждаш и излаз, любовите, които са орисани да останат неслучили се или към този момент са завършили, мъжете, които не желаеме да „ пуснем “... Стоим у дома и се надяваме, до момента в който гризем бисквити пред тв приемника. Несресани, по пижама, с гурели в очите ревем на приятелките си по телефона и силите ни стигат, едвам избутаме работния ден и да се строполим безутешни в леглото. А на открито животът просто се случва.
Пасивната вяра ражда нездравословни мечти. Те израстват в илюзии, които нямат нищо общо с действителността. Илюзиите на безнадеждната обич са прилепчиви и подли, притъпяват интуицията (едно от най-силните женски оръжия), приспиват сетивността и ни блокират в едно измислено пространство, от което спасението е мъчно. Тази вяра е като катанец, с който сами се заключваме, затваряме прозорците и спускаме завесите. Искаме си стоим на несъмнено в мрака и да се надяваме. А другото, същинското, въобще не ни интересува.
Аритметиката на любовта е доста елементарна. За да има същинска двойка, са нужни двама влюбени. Ти не можеш да обичаш за двама, колкото и да мечтаеш или да се надяваш. Когато един мъж те отхвърля или пренебрегва – това просто е по този начин, приеми го и помни, че мъжете са подготвени да извърнат света, когато обичат жена. Те не са нито притеснителни, нито нерешителни, нито глупави – тъкмо противоположното.
Ако един мъж не те усеща като „ своя “, той ще ти го покаже и ще бъде безсърдечен. Понякога е по-добре да осъзнаем безнадеждността на една обич, без значение в какъв персонален ад би ни изпратило това.
Адът на празните очаквания може да бъде надалеч по-болезнен от приемането на обстоятелствата. Спомняш ли си паметната сцена от „ Наистина обич “? Кажи: „ Стига! Достатъчно! “, кажи го на глас и тъкмо в този миг, когато вярата си отиде, ще почувстваш блажена лекост – като че ли 100-килограмов звяр е седял върху гръдния ти панер, само че към този момент го няма. Ще дишаш по-друг метод, ще започнеш да виждаш и чуваш още веднъж.
Пасивната вяра е боязън от самотата, облечена в комфортните облекла на пристрастеност. Зная, че самотата може да боли даже физически и тогава вярата е като избавителен пояс, само че тази вяра се споделя „ самозаблуда “. Самотата е чувство, от което можеш да полудееш, само че вярата за нещо несъществуващо я прави още по-непоносима.Учат ни да чакаме и да се надяваме. Въпросът е кого, какво тъкмо и докога? Понякога чакането е прекомерно дълго, безсмислено и разрушително. Наивна романтика е да имаме вяра, че за всяка от нас има тъкмо съдбоносен мъж и той е точно този, който е впримчил любовта ни сега. Всяка жена може да обича и да бъде обичана от разнообразни мъже (и противоположното важи с цялостна сила).
Чакай, надявай се (и дори се моли) единствено в случай че обичаният ти е на фронта. В противоположен случай излез на открито и живей! Животът е по-мъдър от нас... и ни чака.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ