Санстефанска България като "свещена крава" на българския патриотизъм
Нека да кажа, че напълно не слагам под подозрение датата 3 март като олицетворение на едно начало. Напротив. На пръсти се броят в Европа народите, които имат по-значим мотив за празненство.
И не толкоз тъй като бе турен завършек на кланетата и издевателствата на поробители над поробени. Нито с кланета, нито с издевателства можеш да учудиш някого в средновековна, та даже и в нова Европа.
И освен тъй като българите бяха подложени на стопански терор от поробителите. Всеки изравен по-ниско в обществената подчиненост постоянно е бил законна плячка на висшестоящия.
И освен тъй като бяха помюсюлманчвани. Да сменят вярата си или да умрат бе ориста на протестантите, оказали се на пътя на католическата войска на Валенщайн.
Не това бе най-важното, значимото е, че Сан Стефано срути дефинитивно почналата към този момент да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Българите най-малко на доктрина ставаха европейци в цялостния смисъл на думата.
В нашето политическо схващане Сан Стефано е освен и даже не толкоз избавление, колкото избавление в " етническите граници на българския народ ". Санстефанска България е част от политическата ни митология. Тя е една от свещените формули на развиването ни. Мит, който не позволява подозрение и въпроси, своего рода " свещена крава " на патриотизма
Вече повече от век нашите историци се вайкат и приканват небесните проклятия върху главите на Великите сили. Те, водени от своите ползи, от непознаването и незачитането на народностната картина на полуострова, от страха си от Русия са разрушили справедливото дело на Сан Стефано.
А къде е несправедливостта?
Че по кое време балканските проблеми са били решавани предвид на балканските ползи? Всъщност Берлинският контракт не е по-несправедлив от доста други трактати на епохата. Нима на Виенския конгрес от 1815 година или на Парижкия от 1856 година някой се бе загрижил за правата на народите? При това отношението на западните държавници, колкото и да е необичайно, опонираше на библейския принцип, че който доста има, нему и доста се дава. Българите имаха малко, не бяха желали съвсем нищо, а получиха доста.
Деветнадесети век тешеше самичък себе си с определението, че е век на националностите, само че никой от подписалите контракта в Берлин двама князе, трима графове и един маркиз не броеше себе си измежду покровителите на тази концепция. За тях не етнографията бе съображение за претенции, а ползите . Трудно бе да се чака, че ще се трансформират поради един преди малко надигащ се от руините на предишното народ. А и да се съобразяваха с достиженията на народоведението, какво можеше да им каже то? Според него полуостровът бе надали не легален дял на елинизма.
Какво бяха сторили българите, та да привлекат вниманието на Европа ?
В началото на века сърбите се бяха сражавали близо две десетилетия, с цел да придобият автономия на територия, обхващаща не повече от една трета от етническите им лимити. Гърците бяха водили свирепа война на взаимно изтребване с турците от 1821 до 1828 година Като резултат единствено Пелопонес и Атика, отново не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получи самостоятелност.
Румънците нямаха ратни триумфи, само че битката им за автономия и обединяване, почнала по време на гръцкото въстание, продължи десетилетия. Едва след Кримската война Влахия и Молдавия се сплотиха в едно княжество, което отначало обхващаше единствено половината румънска етническа територия. Албанците се бунеха безкрай. За черногорците, които постоянно бяха по-склонни да посегнат към пушката, в сравнение с към плуга, да не загатваме.
Какво предлагаха българите - една основана от Раковски, Каравелов и Левски революционна организация, останала значително незнайна за Европа. Едно Априлско въстание, правилно, избухнало при неимоверно по-тежки условия от тези в Сърбия или Гърция, траяло десетина дни и взело жертви в кланетата сред 12 и 30 хиляди души. При това не в сраженията, а в кланетата.
Съчувствието към народа ни бе родено
не от героизма на въстаналите, който за жалост остана прикрит, а от воплите на безжалостно кланите. Възбунилите публичното мнение публицисти не слагаха ударението върху невероятната храброст на тези, които се бяха осмелили да се надигнат без никакви шансове за триумф - пред погледа на читателите светеха облените с кърви ятагани на палачите и протегнатите за благосклонност ръце на съсичаните.
И до момента в който онеправданият може да се надява на състрадание и лепта, то и милостинята, която е заслужено да чака, не ще да е огромна. Така и постъпиха огромните страни. Всъщност постъпиха по-щедро, в сравнение с можеше да се чака - в Княжество България и Източна Румелия по-голяма или по-малка степен на автономия получиха близо две трети от българите!
Нито мирът в Сан Стефано, нито неговият създател се съобразяваха с действителността. За граф Игнатиев действителността бе визията му за нея. Подготвяйки контракта, той бе стигнал до това, което в дипломацията учтиво се дефинира като " несъобразяване с авансово поети отговорности ", а в ежедневния живот надалеч по-нелицеприятно - като шикалкавене. Русия бе поела отговорности към противниците си. Съгласила се бе, че няма да има огромна славянска страна на Балканите. Това графът знаеше добре и нямаше за какво да се чуди на реакцията на западните страни, които недоволстваха против престъпилия думата си. Друг е въпросът, че постоянно когато имаха опция, и другите велики страни престъпваха думата си.
При създалото се при започване на 1878 година състояние, когато английската флота бе на крачка от Босфора, Санстефанският предварителен контракт (дума, която нормално изпускаме) бе освен безумство, то бе и недомислие, неприлично за умел посланик. Какво накара граф Игнатиев да го стори? Човек се изкушава да допусна, че слагането на условия в контракта, които наложително щяха да бъдат отхвърлени от великите сили, целеше през цялото време българите да се окажат постоянно задължени на русите и да изпитват безконечна злост към Запада.
Какви са причините ни за правотата на настояванията на българите? До Априлското въстание не бе създадена цялостна национална теория. Възрожденците говореха за Мизия, Тракия и Македония. Конкретни граници бяха посочени едвам през есента на 1876 година Пък и революционната организация в никакъв случай не можа да покрие огромна част от етническата територия на българите.
За да се обосновем, постоянно се позоваваме на Цариградската конференция от 1876 година, предложила две самостоятелни области, обхващащи етническата територия на българския народ. Всъщност границите бяха признати от британската дипломация - обичаен съперник на съветската, тъй като отчетите на английските консули говореха, че в Източната област броят на християни и мюсюлмани ще бъде почти еднакъв. Очакваше се към нея да се насочат и изселващите се от Западната област мюсюлмани. Така тя бе обречена да стане бариера пред съветското навлизане към Цариград. Парадоксът от настояща позиция бе, че за англичаните Македония бе по-българска област от Източна България.
Позоваваме се на границите на Българската екзархия, която в навечерието на освободителната война обхващаше немалка част от Македония. Но по време на гръцкото въстание Патриаршията обхващаше съвсем целия Балкански полуостров, а през 1830 година в Лондон, когато се обсъждаха границите на Гърция, никой и не намерения да се съобрази с този факт.
Удобно забравяме, че популацията в някои от откъснатите от санстефанска България територии беше с, меко казано, неразбираемо национално схващане. Като предписание представителите на интелигенцията в Македония възприемаха себе си като българи. Но въпреки всичко равнището на съзнанието на мнозина беше в немалка степен религиозно и локално,
а не етнически несъмнено
И в това няма нищо ужасно. Държавата е тази, която го укрепва посредством своите институции - черква, войска, учебно заведение, - а страна българите нямаха.
Сан Стефано даде блян на българския народ. Всеки народ има потребност от блян. За гърците това бе " мегали концепция ", за сърбите - " Начертанието " на Гарашанин, за албанците - Албания на Скендер бег. Но идеалът би трябвало да бъде еластичен. Митологизацията на облика на санстефанска България, превръщането му в част от ежедневното политическо схващане на българина утежни изискванията, при които трябваше да работи българската дипломация. Всяко оттегляне от нейните граници, даже и с цената на придобивки в други направления, бе третирано като изменничество. Не е инцидентен фактът, че близо четири десетилетия трябваха, с цел да се преглътне мисълта, че ще би трябвало да се тръгне към делба на Македония. А когато в хода на Балканската война България получи, а по-късно загуби извънредно значимата и евентуално богата Източна Тракия, това не направи мощно усещане на всеобщото схващане. Тази област не бе влизала в рамките на санстефанска България и по тази причина загубата бе претърпяна по-лесно.
Границите, начертани от граф Игнатиев, без значение от изначалната им правдивост влизаха в несъгласие с националните стратегии на всички съседи на България. Потенциален съдружник на Сърбия бяха Румъния и Гърция. На Гърция - Сърбия и Румъния. За България съдружник нямаше. Сан Стефано вкорави основата на антибългарския фронт на Балканите, който надали е преставал да съществува и за миг от този момент до през днешния ден. Той обрече на неуспех всички опити за българско присъединяване в краткотрайните балкански споразумения, които в множеството случаи се обръщаха в последна сметка против България.
* Текстът е оповестен в " Сега " на 3 март 2001 година
И не толкоз тъй като бе турен завършек на кланетата и издевателствата на поробители над поробени. Нито с кланета, нито с издевателства можеш да учудиш някого в средновековна, та даже и в нова Европа.
И освен тъй като българите бяха подложени на стопански терор от поробителите. Всеки изравен по-ниско в обществената подчиненост постоянно е бил законна плячка на висшестоящия.
И освен тъй като бяха помюсюлманчвани. Да сменят вярата си или да умрат бе ориста на протестантите, оказали се на пътя на католическата войска на Валенщайн.
Не това бе най-важното, значимото е, че Сан Стефано срути дефинитивно почналата към този момент да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Българите най-малко на доктрина ставаха европейци в цялостния смисъл на думата.
В нашето политическо схващане Сан Стефано е освен и даже не толкоз избавление, колкото избавление в " етническите граници на българския народ ". Санстефанска България е част от политическата ни митология. Тя е една от свещените формули на развиването ни. Мит, който не позволява подозрение и въпроси, своего рода " свещена крава " на патриотизма
Вече повече от век нашите историци се вайкат и приканват небесните проклятия върху главите на Великите сили. Те, водени от своите ползи, от непознаването и незачитането на народностната картина на полуострова, от страха си от Русия са разрушили справедливото дело на Сан Стефано.
А къде е несправедливостта?
Че по кое време балканските проблеми са били решавани предвид на балканските ползи? Всъщност Берлинският контракт не е по-несправедлив от доста други трактати на епохата. Нима на Виенския конгрес от 1815 година или на Парижкия от 1856 година някой се бе загрижил за правата на народите? При това отношението на западните държавници, колкото и да е необичайно, опонираше на библейския принцип, че който доста има, нему и доста се дава. Българите имаха малко, не бяха желали съвсем нищо, а получиха доста.
Деветнадесети век тешеше самичък себе си с определението, че е век на националностите, само че никой от подписалите контракта в Берлин двама князе, трима графове и един маркиз не броеше себе си измежду покровителите на тази концепция. За тях не етнографията бе съображение за претенции, а ползите . Трудно бе да се чака, че ще се трансформират поради един преди малко надигащ се от руините на предишното народ. А и да се съобразяваха с достиженията на народоведението, какво можеше да им каже то? Според него полуостровът бе надали не легален дял на елинизма.
Какво бяха сторили българите, та да привлекат вниманието на Европа ?
В началото на века сърбите се бяха сражавали близо две десетилетия, с цел да придобият автономия на територия, обхващаща не повече от една трета от етническите им лимити. Гърците бяха водили свирепа война на взаимно изтребване с турците от 1821 до 1828 година Като резултат единствено Пелопонес и Атика, отново не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получи самостоятелност.
Румънците нямаха ратни триумфи, само че битката им за автономия и обединяване, почнала по време на гръцкото въстание, продължи десетилетия. Едва след Кримската война Влахия и Молдавия се сплотиха в едно княжество, което отначало обхващаше единствено половината румънска етническа територия. Албанците се бунеха безкрай. За черногорците, които постоянно бяха по-склонни да посегнат към пушката, в сравнение с към плуга, да не загатваме.
Какво предлагаха българите - една основана от Раковски, Каравелов и Левски революционна организация, останала значително незнайна за Европа. Едно Априлско въстание, правилно, избухнало при неимоверно по-тежки условия от тези в Сърбия или Гърция, траяло десетина дни и взело жертви в кланетата сред 12 и 30 хиляди души. При това не в сраженията, а в кланетата.
Съчувствието към народа ни бе родено
не от героизма на въстаналите, който за жалост остана прикрит, а от воплите на безжалостно кланите. Възбунилите публичното мнение публицисти не слагаха ударението върху невероятната храброст на тези, които се бяха осмелили да се надигнат без никакви шансове за триумф - пред погледа на читателите светеха облените с кърви ятагани на палачите и протегнатите за благосклонност ръце на съсичаните.
И до момента в който онеправданият може да се надява на състрадание и лепта, то и милостинята, която е заслужено да чака, не ще да е огромна. Така и постъпиха огромните страни. Всъщност постъпиха по-щедро, в сравнение с можеше да се чака - в Княжество България и Източна Румелия по-голяма или по-малка степен на автономия получиха близо две трети от българите!
Нито мирът в Сан Стефано, нито неговият създател се съобразяваха с действителността. За граф Игнатиев действителността бе визията му за нея. Подготвяйки контракта, той бе стигнал до това, което в дипломацията учтиво се дефинира като " несъобразяване с авансово поети отговорности ", а в ежедневния живот надалеч по-нелицеприятно - като шикалкавене. Русия бе поела отговорности към противниците си. Съгласила се бе, че няма да има огромна славянска страна на Балканите. Това графът знаеше добре и нямаше за какво да се чуди на реакцията на западните страни, които недоволстваха против престъпилия думата си. Друг е въпросът, че постоянно когато имаха опция, и другите велики страни престъпваха думата си.
При създалото се при започване на 1878 година състояние, когато английската флота бе на крачка от Босфора, Санстефанският предварителен контракт (дума, която нормално изпускаме) бе освен безумство, то бе и недомислие, неприлично за умел посланик. Какво накара граф Игнатиев да го стори? Човек се изкушава да допусна, че слагането на условия в контракта, които наложително щяха да бъдат отхвърлени от великите сили, целеше през цялото време българите да се окажат постоянно задължени на русите и да изпитват безконечна злост към Запада.
Какви са причините ни за правотата на настояванията на българите? До Априлското въстание не бе създадена цялостна национална теория. Възрожденците говореха за Мизия, Тракия и Македония. Конкретни граници бяха посочени едвам през есента на 1876 година Пък и революционната организация в никакъв случай не можа да покрие огромна част от етническата територия на българите.
За да се обосновем, постоянно се позоваваме на Цариградската конференция от 1876 година, предложила две самостоятелни области, обхващащи етническата територия на българския народ. Всъщност границите бяха признати от британската дипломация - обичаен съперник на съветската, тъй като отчетите на английските консули говореха, че в Източната област броят на християни и мюсюлмани ще бъде почти еднакъв. Очакваше се към нея да се насочат и изселващите се от Западната област мюсюлмани. Така тя бе обречена да стане бариера пред съветското навлизане към Цариград. Парадоксът от настояща позиция бе, че за англичаните Македония бе по-българска област от Източна България.
Позоваваме се на границите на Българската екзархия, която в навечерието на освободителната война обхващаше немалка част от Македония. Но по време на гръцкото въстание Патриаршията обхващаше съвсем целия Балкански полуостров, а през 1830 година в Лондон, когато се обсъждаха границите на Гърция, никой и не намерения да се съобрази с този факт.
Удобно забравяме, че популацията в някои от откъснатите от санстефанска България територии беше с, меко казано, неразбираемо национално схващане. Като предписание представителите на интелигенцията в Македония възприемаха себе си като българи. Но въпреки всичко равнището на съзнанието на мнозина беше в немалка степен религиозно и локално,
а не етнически несъмнено
И в това няма нищо ужасно. Държавата е тази, която го укрепва посредством своите институции - черква, войска, учебно заведение, - а страна българите нямаха.
Сан Стефано даде блян на българския народ. Всеки народ има потребност от блян. За гърците това бе " мегали концепция ", за сърбите - " Начертанието " на Гарашанин, за албанците - Албания на Скендер бег. Но идеалът би трябвало да бъде еластичен. Митологизацията на облика на санстефанска България, превръщането му в част от ежедневното политическо схващане на българина утежни изискванията, при които трябваше да работи българската дипломация. Всяко оттегляне от нейните граници, даже и с цената на придобивки в други направления, бе третирано като изменничество. Не е инцидентен фактът, че близо четири десетилетия трябваха, с цел да се преглътне мисълта, че ще би трябвало да се тръгне към делба на Македония. А когато в хода на Балканската война България получи, а по-късно загуби извънредно значимата и евентуално богата Източна Тракия, това не направи мощно усещане на всеобщото схващане. Тази област не бе влизала в рамките на санстефанска България и по тази причина загубата бе претърпяна по-лесно.
Границите, начертани от граф Игнатиев, без значение от изначалната им правдивост влизаха в несъгласие с националните стратегии на всички съседи на България. Потенциален съдружник на Сърбия бяха Румъния и Гърция. На Гърция - Сърбия и Румъния. За България съдружник нямаше. Сан Стефано вкорави основата на антибългарския фронт на Балканите, който надали е преставал да съществува и за миг от този момент до през днешния ден. Той обрече на неуспех всички опити за българско присъединяване в краткотрайните балкански споразумения, които в множеството случаи се обръщаха в последна сметка против България.
* Текстът е оповестен в " Сега " на 3 март 2001 година
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ