Неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като сияние ♥ ЛИЛИЕВ за Николай РАЙНОВ
„ Неговият тон е изострен. Той пронизва като вик безлюдните степи на нощта. – Но не е ли Райнов оня, който написа „ Очите на Арабия ”, – невем най-човешката повест, изплакана в миналото на нашия роден език? ” 
(Николай Лилиев)
Той иде от далечни земи и носи със себе си звездния полъх на вечното…
Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел – книги може би в никакъв случай ненаписани – и е замислил своите „ Видения из антична България ”…
Там той е прозрял секрети, разгадани от малко на брой преди него – и е замислил своята поема „ Градът ”.
Там той е познал Ариеля и Каина – и е пристигнал на нашата скръбна земя, да постави пред жертвеника на българската лирика бисерите на своята „ звездна душа ”, в която се оглежда лъжливата усмивка на Сатана.
И той минава край нас – равнодушен и отдалечен – захласнат в в загатна на ония незнайни земи, които е оставил и които носи в себе си.
Чужденец за всички – за него съвсем никой не приказва.
Самин, заключен в своята tour d’ivoire – до него не стига вълната на безплодни глуми, що се разлива затворена врата.
Той прави своето голямо дело на пръв стилист в тая дребна страна – и, измежду „ ливадите на своето съзерцаване ”, изпитва звуците на забравени думи, възстановява тяхното тогавашно значение.
Неговият тон е изострен. Той пронизва като вик безлюдните степи на нощта. – Но не е ли Райнов оня, който написа „ Очите на Арабия ”, – невем най-човешката повест, изплакана в миналото на нашия роден език?
Неговите дами са разголени, порочни, безрасъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. – Но не е ли той оня, който написа „ Сонора ” – невем най-чистата жена, която е основал в миналото нашият роден език?
Неговите мисли са светкавици, неговите думи са признание, неговите отмерени речи блестят като зарево.
Напразно той загъва своите мечти в рухото на античен цар. Напразно той се тули зад маската на странни облици от предишното, което му служи единствено за декорация. Сърцето на един стихотворец разискря в тия нови книги – и бележи рисковите пътища, по които е предходна смелата фантазия на неспокоен дух.
Защото Николай Райнов е на първо място стихотворец.
И в часа, когато отзвучат тръбите на доста тъмни слави – измежду мрака на нашето скръбно небе ще засияе новородена звезда.
Защото Николай Райнов носи на челото си звезда.
* Из текст на Николай Лилиев, оповестен в „ Райнов Лист ”, март 1939 г.
Снимки: Национален книжовен музей, lit.libsofia.bg
