Без време или безвремие
Не имах вяра, че ще пиша по тематиката за измененията вледствие на коронавирус. Бях взела назаем розовите очила на брачна половинка ми. Но в последно време са се поолющили и те. Правехме всичко допустимо да запазим доколкото можем цели парчета от предходния си живот. Включително и го боледувахме оня втори коронавирус от есента на 2020. И отново по този начин с очилата го преболедувахме. С религия в родовия мощен ген, с дребни крачки напредвахме към оздравяването, безшумно и ненатрапчиво.
Но е реалност, че каквито и елементи от живота преди този момент да спасявахме, срещите ни с външния свят понижиха, диалозите станаха повече виртуални и по-малко действителни. И до момента в който си мислех,че съм свалила напълно леко равнището на бохемския ми дух, от ден на ден си давам сметка, какъв брой сме и съм изменена. Всяка приятна среща лице-в-лице ми припомня за безчет неслучили се срещи. И преди нямахме доста време – все бързаме, натискаме я педала на газта, я клаксона. Но сякаш вирусът ни даде още повече оправдания да нямаме време.
Нямаме време да си разкажем историите.
Да се оплачем или да се порадваме дружно. Нямаме време. Виждаме се рядко, маркираме тематики, хвърляме обещания за срещи и след това … нямаме време.
Животите ни протичат и изтичат с хора, които не сме избрали. Но за определените нямаме време.
Животът изтича, до момента в който паралелно с това не сме успяли да чуем историите на най-близките ни. Не сме им държали ръцете. Не сме ги гледали в очите. Не сме ги прегръщали до момента в който се тресат в прегръдката ни. Изпращали сме им емотикони: изплезени лица, радостни лица, тъжни лица. Светът ни е страници, написани с емотикони.
Хванах ръцете на един възрастен човек. Възрастен с тремор. Тези ръце не бяха докосвани от години. Този досег го накара да се разплаче.
Емотиконите не могат да те разплачат.
Какъв свят?! Паралелен. Истински и неистинен.
Тъгувам единствено за това, че имаме време, само че не го намираме. И до момента в който не го намираме изпускаме цели животи. Животи на близки, другари и родственици.
Ние все бързаме. И нямаме време. Днес, още повече.
Но е реалност, че каквито и елементи от живота преди този момент да спасявахме, срещите ни с външния свят понижиха, диалозите станаха повече виртуални и по-малко действителни. И до момента в който си мислех,че съм свалила напълно леко равнището на бохемския ми дух, от ден на ден си давам сметка, какъв брой сме и съм изменена. Всяка приятна среща лице-в-лице ми припомня за безчет неслучили се срещи. И преди нямахме доста време – все бързаме, натискаме я педала на газта, я клаксона. Но сякаш вирусът ни даде още повече оправдания да нямаме време.
Нямаме време да си разкажем историите.
Да се оплачем или да се порадваме дружно. Нямаме време. Виждаме се рядко, маркираме тематики, хвърляме обещания за срещи и след това … нямаме време.
Животите ни протичат и изтичат с хора, които не сме избрали. Но за определените нямаме време.
Животът изтича, до момента в който паралелно с това не сме успяли да чуем историите на най-близките ни. Не сме им държали ръцете. Не сме ги гледали в очите. Не сме ги прегръщали до момента в който се тресат в прегръдката ни. Изпращали сме им емотикони: изплезени лица, радостни лица, тъжни лица. Светът ни е страници, написани с емотикони.
Хванах ръцете на един възрастен човек. Възрастен с тремор. Тези ръце не бяха докосвани от години. Този досег го накара да се разплаче.
Емотиконите не могат да те разплачат.
Какъв свят?! Паралелен. Истински и неистинен.
Тъгувам единствено за това, че имаме време, само че не го намираме. И до момента в който не го намираме изпускаме цели животи. Животи на близки, другари и родственици.
Ние все бързаме. И нямаме време. Днес, още повече.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ