Не смятам, че да не носиш маска е някакво геройство.

Не считам, че да не носиш маска е някакво мъжество. Не е даже смелост. Принципи е. И носи някои битови неудобства. Но... правила.

Получих призовка. На адреса на родителите ми, където се повеждам по персонална карта. Предисторията в резюме: Преди три месеца се прибирам с последното за нощта метро. Сам съм в станцията. След малко до мен се доближава двойка служители на реда. Любезно ме подканят да сложа маска. Казвам, че нямам. Предлагат ми една. Отвръщам, че мога да си купя, само че е въпрос на правила. И, че няма да сложа маска. Точно пред камерите сме, в случай че не слага маска, изясняват ми униформените, ще са принудени да ме отведат. Да вървим тогава, ставам. Прекарваме към час в стаята им, където те ми сформират Акт за административно нарушаване. Аз написвам на него "Незаконно " и се разделяме другарски.

Да прибавя. Не считам, че да не носиш маска е някакво мъжество. Не е даже смелост. Принципи е. И носи някои битови неудобства. Но... правила.

И предходната седмица някой почнал да тропа, да звъни, да крещи на вратата на софийския ми адрес. Било осем сутринта. Полицай. След 20 минути му отворили с въпроса "Защо продължавате да тропате, като не ви отварят? " "Защото съседите ви споделиха, че сте у вас ", отвърнал натрапникът с пагони. Накрая му обяснили, че пребивавам на село, къде тъкмо и да ми връчи призовката за акта там. Той пък оставил телефон и си тръгнал.

Никой не ме потърси, само че аз се обадих в Районното. Ето и нашия разговор: Зън-зън...

- Кой?

- Добър ден, споделям се Поляков, Степан Поляков. Имам призовка, би трябвало да я получа от вас.

- А, сетих се. Имаше нещо там с метрото... Вие сте, дето от две години не живеете с майка си?

- Аз съм - съвсем се изкикотих...

- Ама в този момент живеете някъде на село? Вие там улици имате ли?

- Имаме. А вие кой сте?

- Аз съм Кварталният.

- Къде да се явя, с цел да си получа призовката?

- А, няма потребност да се явяваш. Тя заминА.

- Как по този начин заминА?

- Ами тръгнА. Вие бяхте трима такива и ви разпределихме по други районни.

- На село ли сте ми я изпратили?

- Не. В София.

- Аз нямам различен софийски адрес. Къде сте я изпратили?

- Не помня, вие бяхте трима.

- С кого приказвам, апелирам? - към този момент се сопнах. Последва пауза, индивидът явно се поколеба дали да издаде военната загадка. Накрая промълви:

- С Д.И.

- Господин И. - продължих аз, - нали разбирате, че тази призовка ми би трябвало, тъй като ни следва юридически двубой?

Нова пауза. Опитах да обясня по-простичко.

- Освен всичко някой ваш полузаспал служител може да се отегчи от търкалящата се някъде и, неполучена призовка, и да ме разгласи за общонационално търсене. И най-после да ме оковат обществено, до момента в който съм на фотоси, примерно.

- А, няма да те разгласят за търсене... Чакай, че би трябвало с други да приказвам...

Последва триминутна гълчава, която търпеливо изслушах.

- Ало, господин И.?

- Нали ти споделих, тя заминА. Ако има нещо ще ти се обадя. Това ли ти е телефонът?

- Това е....

Тряс!

Звъннах три дни по-късно.

- Какво стана с призовката ми, господин И.?

- Нали ти споделих, заминА.

- И още не е ясно къде е?

- Да, вие бяхте трима....

И по този начин нататък.

Тук към този момент не става дума за никакви ваксъри и "антиваксъри ", за обективни или несправедливи наказания. А за елементарен тормоз над жители. Нали е ясно, че всички тези похабени полицейски запаси за призовка, която е "заминАла " някъде, а в случай че бъде получена, делото ще падне в съда, тъй като към момента сме народна власт, няма нищо общо с Правото и нашата сигурност? А с опита за държавен Терор на всички места по света. Министерските ограничения пък отпадат всеки месец и са заменяни от други. Подла административна ловкост. За да не може да водим каузи против тях. Но като всяка тирания и тази стартира да се оплита в личната си глупост най-после.

Иначе, знам. Мирни, честни, спазващи разпоредбите жители, биха ни натикали из пандизите по бързата процедура. Но това е друга тематика, която следва напълно скоро. Раните са издълбани.

Степан Поляков /