Бях тромав с думите и невеж за човешкото сърце
Не си бях представял, че девет месеца откакто приключих гимназия, ще обявявам първия си роман във Fin de Semana, литературната прибавка на в. " Еспектадор " в Богота и по това време най-интересното и претенциозно литературно издание. Това се случи толкоз ненадейно, че не е елементарно да се опише.
През февруари 1947 година бях признат в правния факултет на Националния университет в Богота. Живеех в самия център на града, в интернат на ул. " Флориан ", който съвсем постоянно бе окупиран от студенти от Атлантическото крайбрежие като мен. В свободните си следобеди, вместо да работя, с цел да се устоявам, четях или в стаята си, или в кафенетата, които го позволяваха. Книгите стигаха до мен по случайност или на шанс, само че повече по случайност, тъй като приятелите, които можеха да си разрешат да купуват книги, ми ги даваха назаем за толкоз малко време, че четях по цели нощи, с цел да съумея да им ги върна. За разлика от книгите, които четях в учебно заведение, тези бяха като топъл самун от фурната. По този метод открих Борхес, Д. Х. Лорънс, Алдъс Хъксли, Греъм Грийн и Честъртън и доста други.
Томчетата обикаляха из студентските кафенета, където младежите от провинцията обменяха просвета. Много от тези студенти имаха непокътната маса с години и получаваха поща и даже пари в тези кафенета. Много академични кариери са избавени от притежателите и доверените чиновници на тези институции и значително издигнати хора в страната дължат повече на връзките, добити в тях, в сравнение с невидимите си учители.
Любимото ми кафене беше " Молино ", постоянно посещавано от по-старите поети и отстоящо единствено на 200 метра от моя интернат. В " Молино " студентите нямаха право да резервират място, само че можеха да подслушват диалозите от околните маси и по този начин да се учат повече, в сравнение с от учебниците. Беше голямо кафене, елегантно в испански жанр, с епизоди от борбата на Дон Кихот с мелниците по стените.
Въпреки че нямах непокътнато място, постоянно уреждах със сервитьорите да ме сложат колкото се може по-близо до Леон де Грайф, който на мръкване започваше tertulia - литературна сказка, с някои от най-известните писатели на деня и я завършваше с партия шах със студентите си към среднощ, порядъчно накиснат.
Не смеехме да гъкнем по нашите маси,
с цел да не би да пропуснем и една дума. Макар че повече обсъждаха дамите и политическите интриги, в сравнение с литературата, ние постоянно научавахме нещо ново.
Един ден Хорхе Алваро Еспиноса - състудент по право, който ме научи да направлявам из Библията и ме накара да науча наизуст спътниците на Йов, постави една дебела книга на масата пред мен и разгласи с престижа на свещеник: " Това е другата Библия ".
Разбира се, ставаше дума за " Одисей " на Джойс, която започнах да чета с прекъсвания, до момента в който не изгубих самообладание. Това беше младежко неспокойствие. Години по-късно, към този момент мирен човек, се заех със задачата да я прочета съществено и тя освен ми разкри един свят, който не подозирах, че съществува вътре в мен, само че и ми оказа неоценима техническа помощ, като освободи езика, понятието за време и структурата в моите лични книги.
Един от съквартирантите ми в пансиона беше Доминго Мануел Вега, студент по медицина, с който бяхме приятели от детинство и който споделяше моя вкус за четене
Една вечер Вега се прибра с три книги,
които бе купил преди малко. Избра слепешката една от тях и ми я даде, с цел да се замайвам. Само че тази книга създаде тъкмо противоположния резултат върху мен - лиши вечно предходното ми успокоение. Книгата беше " Метаморфозата " на Франц Кафка и още от първия ред предопредели новата посока на моя живот.
Това бяха мистериозни книги, чиито рискови пропасти бяха освен разнообразни, само че и радикално противоположни на всичко, което знаех. Те ми разкриха, че не е належащо да пиша единствено за действителни неща - щом създателят го е написал, значи е истина. Нямаше потребност от друго доказателство с изключение на гения и престижа на неговия глас.
След като прочетох " Метаморфозата ", ме обзе неукротим блян да пребивавам в този чуждоземен парадайс. Утрото ме завари пред пишещата машина, която Доминго Мануел Вега ми бе дал назаем и на която се пробвах да напиша нещо, което да наподобява на описа на Кафка за бедния служител, трансфорат в голямо насекомо. В идващите дни не ходех до университета, да не би магията да се скапе, и продължавах да дерзая, изпотен от злоба, до момента в който Едуардо Саламея Борда не написа обезверена публикация, в която жалеше за неналичието на почтени имена измежду новото потомство колумбийски писатели. Не знам откъде-накъде се почувствах обиден от името на моето потомство, само че се залових още веднъж да пиша с вярата да го опровергая.
Чувствах се толкоз нерешителен, че
не смеех да споделя с никого
от другарите си по маса в " Молино ". Дори с Гонсало Маярино, състудента ми от факултета, който беше единственият четец на лирическите есета, с които разнообразявах досадата на правните лекции. Препрочитах и редактирах описа до цялостно безсилие и най-после написах записка до Едуардо Саламея, който в никакъв случай не бях виждал. Не помня нито дума от нея. Сложих всичко в един плик и го отнесох персонално до рецепцията на " Еспектадор ". Портиерът ми позволи да се кача и да предам писмото персонално на Саламея, само че даже самата концепция за това ме сковава от боязън. Оставих писмото на портиера и избягах.
Това се случи във вторник. Две седмици скитах от кафене на кафене, с цел да разсея паниките от идващата събота, до момента в който на 13 септември не влязох в " Молино " и не се сблъсках челно с моя роман, отпечатан на цяла страница в " Еспектадор ": " Третото примирение ".
Първата ми мисъл бе, че
нямам пет сентавос, с цел да си купя вестника
Това беше най-ясният знак за моята беднотия, тъй като доста други съществени неща от всекидневието костваха пет сентавос като вестника - тролеят, телефонът, чашата кафе, лъскането на обувките. Хукнах по улицата в индиферентния дъждец, само че никой от околните кафенета не можеше да ми даде избавителната монета. В този мъртъв час в събота не открих никого и в пансиона, с изключение на хазяйката, само че тя не се броеше, защото й дължах 722 пъти по пет сентавос за два месеца наем и храна. Излязох още веднъж на открито, подготвен на всичко, и видях човек, изпратен от Провидението: той таман излизаше от едно такси с " Еспектадор " в ръка и аз напряко го попитах дали ще ми го даде.
И по този начин прочетох първия си оповестен роман. Прочетох го на един мирис, прикрит в стаята си, с туптящо сърце. На всеки ред откривах смазващата мощ на печатаните думи, тъй като това, което бях сътворил с толкоз обич и болежка като скромна реплика на универсалния талант, в този момент ми се разкриваше като енигматичен, слаб монолог, едвам удържан от 3-4 утешителни фрази. Разбрах, че двете ми недостатъци бяха допустимо най-лошите - пишех тромаво и бях неграмотен за човешкото сърце. Почти 20 години изминаха, преди да посмея да прочета този роман за повторно, и преценката ми тогава - незамъглена от страсти - беше дори по-безмилостна.
Търсейки в паметта си случки за нов роман, си спомних, че една от най-красивите дами, които познавах като дете, един път ми сподели, че желае да бъде вътре в извънредно красивата котка, която галеше в скута си. Попитах я за какво и тя ми отвърна:
" Защото е по-красива от мен "
Това ми даде начална точка на втория роман с примамливото заглавие " Ева е в своята котка ". Останалото, като при първия роман, бе измислено от нищото и заради тази причина носеше в себе си семената на личната си крах.
Този роман бе оповестен със същите фанфари като първия, на 25 октомври, събота, 1947 година Бях изумен, че приятелите ми одобриха това като нещо всекидневно, а мен към този момент смятаха за одобрен публицист. Аз, от своя страна, страдах от грешките, съмнявах се в триумфите, само че съумявах да подкрепям вярата жива. Връхната точка настъпи няколко дни по-късно, когато Едуардо Саламея написа коментар в колонката си в " Еспектадор ". " Читателите би трябвало да са забелязали появяването на нов и автентичен гений със мощен дух ". Коментарът завършваше без съмнение: " В лицето на Гарсия Маркес имаме един нов и незабравим публицист ".
Бележката ме извърши с благополучие, само че в това време ме смущаваше, че Саламея не си беше оставил никакъв път за оттегляне. Длъжен бях да приема неговата благотворителност като вик към съвестта, който щеше да ме следва през целия ми живот.
След коментара на Саламея и без друго
слабият ми интерес към правото напълно замря
В университета някои студенти започнаха да ме назовават Маестро и да ме показват като публицист. Реших, че би трябвало да се науча по какъв начин да построявам изложение, което да бъде по едно и също време достоверно и фантастично, без междина сред двете. Имах модели на подражателство - " Едип цар " на Софокъл, " Маймунската лапа " на У.У. Джейкъбс, " Лоената топка " на Мопасан и доста други велики грешници.
Една неделна вечер се случи нещо, което си струваше да се опише. Бях прекарал деня, оплаквайки се от писателските си терзания на Гонсало Маярино. Прибирах се с последния трамвай към пансиона, когато от спирка Чапинеро се качи един фавън от плът и кръв. Няма неточност - фавън. Никой различен от пасажерите в този трамвай в среднощ не се изненада и това ме наведе на мисълта, че евентуално беше от хората, които маскирани в костюми обикалят парковете в неделя и продават разнообразни неща. Но тази преживелица ме убеди, че не трябва да се колебая - рогата и брадата му бяха съвсем като кози и когато мина около мен усетих мириса на козината му.
След като цяла нощ го будих с моето въртене в леглото, Доминго Мануел Вега най-после ме попита какво има. " Имаше фавън в трамвая ", споделих му аз в дрямка. Той почна да изяснява, че сънувам кошмари от неприятното храносмилане, особено за неделя, само че смяташе концепцията за нов роман за фантастична. На идната заран към този момент не знаех дали в действителност съм видял фавън в трамвая, или съм сънувал неделен призрачен сън. Но най-после си споделих, че значимото за мен не е дали фавънът е бил същински, а дали аз съм го претърпял като подобен. И заради тази причина - без значение дали е същински или утопичен, не беше редно да го считам за прищявка на въображението.
Публикациите в " Еспектадор "
породиха всевъзможни занимателни проблеми за мен
Приятели ме спираха на улицата и ме молеха за заем, като не можеха да повярват, че подобен изтъкнат публицист не получава големи суми за своите разкази. Малцина ми имаха вяра, като им кажех истината - че не съм получил и стотинка за разказите си, тъй като такава беше практиката в тези години. Още по-голямо бе разочарованието на татко ми, когато разбра, че не мога да поема самичък издръжката си по време, когато три от 11-те му деца учеха.
Семейството ми пращаше 30 песос на месец. Пансионът струваше 18, без право на яйце на закуска. Не знам къде бях придобил навика да надрасквам неумишлено в полетата на вестниците и по салфетките в заведенията за хранене. Но един прочут от " Молино ", който имаше задоволително връзки в министерството да е назначен за чертожник, без да може да рисува, ми предложи да правя тази работа вместо него и да си разделяме заплатата. Никога различен път в живота си не съм бил толкоз покрай осъществяването на нарушаване, само че и тогава не бях задоволително близо, с цел да имам скрупули.
Скоро взех решение, че не мога повече да си изгубвам времето в правния факултет, само че нямах куража да го кажа на родителите си. Те бяха толкоз удовлетворени от оценките ми, че ме изненадаха за подарък с най-леката и съвременна пишеща машина. Това беше първата ми лична машина и най-злополучната, тъй като същия ден я заложих за 12 песос, с цел да отпразнуваме в пансиона гостуването на брат ми, който ми я донесе.
---
Текстът е оповестен през 2003 година в " Ню Йоркър ".
През февруари 1947 година бях признат в правния факултет на Националния университет в Богота. Живеех в самия център на града, в интернат на ул. " Флориан ", който съвсем постоянно бе окупиран от студенти от Атлантическото крайбрежие като мен. В свободните си следобеди, вместо да работя, с цел да се устоявам, четях или в стаята си, или в кафенетата, които го позволяваха. Книгите стигаха до мен по случайност или на шанс, само че повече по случайност, тъй като приятелите, които можеха да си разрешат да купуват книги, ми ги даваха назаем за толкоз малко време, че четях по цели нощи, с цел да съумея да им ги върна. За разлика от книгите, които четях в учебно заведение, тези бяха като топъл самун от фурната. По този метод открих Борхес, Д. Х. Лорънс, Алдъс Хъксли, Греъм Грийн и Честъртън и доста други.
Томчетата обикаляха из студентските кафенета, където младежите от провинцията обменяха просвета. Много от тези студенти имаха непокътната маса с години и получаваха поща и даже пари в тези кафенета. Много академични кариери са избавени от притежателите и доверените чиновници на тези институции и значително издигнати хора в страната дължат повече на връзките, добити в тях, в сравнение с невидимите си учители.
Любимото ми кафене беше " Молино ", постоянно посещавано от по-старите поети и отстоящо единствено на 200 метра от моя интернат. В " Молино " студентите нямаха право да резервират място, само че можеха да подслушват диалозите от околните маси и по този начин да се учат повече, в сравнение с от учебниците. Беше голямо кафене, елегантно в испански жанр, с епизоди от борбата на Дон Кихот с мелниците по стените.
Въпреки че нямах непокътнато място, постоянно уреждах със сервитьорите да ме сложат колкото се може по-близо до Леон де Грайф, който на мръкване започваше tertulia - литературна сказка, с някои от най-известните писатели на деня и я завършваше с партия шах със студентите си към среднощ, порядъчно накиснат.
Не смеехме да гъкнем по нашите маси,
с цел да не би да пропуснем и една дума. Макар че повече обсъждаха дамите и политическите интриги, в сравнение с литературата, ние постоянно научавахме нещо ново.
Един ден Хорхе Алваро Еспиноса - състудент по право, който ме научи да направлявам из Библията и ме накара да науча наизуст спътниците на Йов, постави една дебела книга на масата пред мен и разгласи с престижа на свещеник: " Това е другата Библия ".
Разбира се, ставаше дума за " Одисей " на Джойс, която започнах да чета с прекъсвания, до момента в който не изгубих самообладание. Това беше младежко неспокойствие. Години по-късно, към този момент мирен човек, се заех със задачата да я прочета съществено и тя освен ми разкри един свят, който не подозирах, че съществува вътре в мен, само че и ми оказа неоценима техническа помощ, като освободи езика, понятието за време и структурата в моите лични книги.
Един от съквартирантите ми в пансиона беше Доминго Мануел Вега, студент по медицина, с който бяхме приятели от детинство и който споделяше моя вкус за четене
Една вечер Вега се прибра с три книги,
които бе купил преди малко. Избра слепешката една от тях и ми я даде, с цел да се замайвам. Само че тази книга създаде тъкмо противоположния резултат върху мен - лиши вечно предходното ми успокоение. Книгата беше " Метаморфозата " на Франц Кафка и още от първия ред предопредели новата посока на моя живот.
Това бяха мистериозни книги, чиито рискови пропасти бяха освен разнообразни, само че и радикално противоположни на всичко, което знаех. Те ми разкриха, че не е належащо да пиша единствено за действителни неща - щом създателят го е написал, значи е истина. Нямаше потребност от друго доказателство с изключение на гения и престижа на неговия глас.
След като прочетох " Метаморфозата ", ме обзе неукротим блян да пребивавам в този чуждоземен парадайс. Утрото ме завари пред пишещата машина, която Доминго Мануел Вега ми бе дал назаем и на която се пробвах да напиша нещо, което да наподобява на описа на Кафка за бедния служител, трансфорат в голямо насекомо. В идващите дни не ходех до университета, да не би магията да се скапе, и продължавах да дерзая, изпотен от злоба, до момента в който Едуардо Саламея Борда не написа обезверена публикация, в която жалеше за неналичието на почтени имена измежду новото потомство колумбийски писатели. Не знам откъде-накъде се почувствах обиден от името на моето потомство, само че се залових още веднъж да пиша с вярата да го опровергая.
Чувствах се толкоз нерешителен, че
не смеех да споделя с никого
от другарите си по маса в " Молино ". Дори с Гонсало Маярино, състудента ми от факултета, който беше единственият четец на лирическите есета, с които разнообразявах досадата на правните лекции. Препрочитах и редактирах описа до цялостно безсилие и най-после написах записка до Едуардо Саламея, който в никакъв случай не бях виждал. Не помня нито дума от нея. Сложих всичко в един плик и го отнесох персонално до рецепцията на " Еспектадор ". Портиерът ми позволи да се кача и да предам писмото персонално на Саламея, само че даже самата концепция за това ме сковава от боязън. Оставих писмото на портиера и избягах.
Това се случи във вторник. Две седмици скитах от кафене на кафене, с цел да разсея паниките от идващата събота, до момента в който на 13 септември не влязох в " Молино " и не се сблъсках челно с моя роман, отпечатан на цяла страница в " Еспектадор ": " Третото примирение ".
Първата ми мисъл бе, че
нямам пет сентавос, с цел да си купя вестника
Това беше най-ясният знак за моята беднотия, тъй като доста други съществени неща от всекидневието костваха пет сентавос като вестника - тролеят, телефонът, чашата кафе, лъскането на обувките. Хукнах по улицата в индиферентния дъждец, само че никой от околните кафенета не можеше да ми даде избавителната монета. В този мъртъв час в събота не открих никого и в пансиона, с изключение на хазяйката, само че тя не се броеше, защото й дължах 722 пъти по пет сентавос за два месеца наем и храна. Излязох още веднъж на открито, подготвен на всичко, и видях човек, изпратен от Провидението: той таман излизаше от едно такси с " Еспектадор " в ръка и аз напряко го попитах дали ще ми го даде.
И по този начин прочетох първия си оповестен роман. Прочетох го на един мирис, прикрит в стаята си, с туптящо сърце. На всеки ред откривах смазващата мощ на печатаните думи, тъй като това, което бях сътворил с толкоз обич и болежка като скромна реплика на универсалния талант, в този момент ми се разкриваше като енигматичен, слаб монолог, едвам удържан от 3-4 утешителни фрази. Разбрах, че двете ми недостатъци бяха допустимо най-лошите - пишех тромаво и бях неграмотен за човешкото сърце. Почти 20 години изминаха, преди да посмея да прочета този роман за повторно, и преценката ми тогава - незамъглена от страсти - беше дори по-безмилостна.
Търсейки в паметта си случки за нов роман, си спомних, че една от най-красивите дами, които познавах като дете, един път ми сподели, че желае да бъде вътре в извънредно красивата котка, която галеше в скута си. Попитах я за какво и тя ми отвърна:
" Защото е по-красива от мен "
Това ми даде начална точка на втория роман с примамливото заглавие " Ева е в своята котка ". Останалото, като при първия роман, бе измислено от нищото и заради тази причина носеше в себе си семената на личната си крах.
Този роман бе оповестен със същите фанфари като първия, на 25 октомври, събота, 1947 година Бях изумен, че приятелите ми одобриха това като нещо всекидневно, а мен към този момент смятаха за одобрен публицист. Аз, от своя страна, страдах от грешките, съмнявах се в триумфите, само че съумявах да подкрепям вярата жива. Връхната точка настъпи няколко дни по-късно, когато Едуардо Саламея написа коментар в колонката си в " Еспектадор ". " Читателите би трябвало да са забелязали появяването на нов и автентичен гений със мощен дух ". Коментарът завършваше без съмнение: " В лицето на Гарсия Маркес имаме един нов и незабравим публицист ".
Бележката ме извърши с благополучие, само че в това време ме смущаваше, че Саламея не си беше оставил никакъв път за оттегляне. Длъжен бях да приема неговата благотворителност като вик към съвестта, който щеше да ме следва през целия ми живот.
След коментара на Саламея и без друго
слабият ми интерес към правото напълно замря
В университета някои студенти започнаха да ме назовават Маестро и да ме показват като публицист. Реших, че би трябвало да се науча по какъв начин да построявам изложение, което да бъде по едно и също време достоверно и фантастично, без междина сред двете. Имах модели на подражателство - " Едип цар " на Софокъл, " Маймунската лапа " на У.У. Джейкъбс, " Лоената топка " на Мопасан и доста други велики грешници.
Една неделна вечер се случи нещо, което си струваше да се опише. Бях прекарал деня, оплаквайки се от писателските си терзания на Гонсало Маярино. Прибирах се с последния трамвай към пансиона, когато от спирка Чапинеро се качи един фавън от плът и кръв. Няма неточност - фавън. Никой различен от пасажерите в този трамвай в среднощ не се изненада и това ме наведе на мисълта, че евентуално беше от хората, които маскирани в костюми обикалят парковете в неделя и продават разнообразни неща. Но тази преживелица ме убеди, че не трябва да се колебая - рогата и брадата му бяха съвсем като кози и когато мина около мен усетих мириса на козината му.
След като цяла нощ го будих с моето въртене в леглото, Доминго Мануел Вега най-после ме попита какво има. " Имаше фавън в трамвая ", споделих му аз в дрямка. Той почна да изяснява, че сънувам кошмари от неприятното храносмилане, особено за неделя, само че смяташе концепцията за нов роман за фантастична. На идната заран към този момент не знаех дали в действителност съм видял фавън в трамвая, или съм сънувал неделен призрачен сън. Но най-после си споделих, че значимото за мен не е дали фавънът е бил същински, а дали аз съм го претърпял като подобен. И заради тази причина - без значение дали е същински или утопичен, не беше редно да го считам за прищявка на въображението.
Публикациите в " Еспектадор "
породиха всевъзможни занимателни проблеми за мен
Приятели ме спираха на улицата и ме молеха за заем, като не можеха да повярват, че подобен изтъкнат публицист не получава големи суми за своите разкази. Малцина ми имаха вяра, като им кажех истината - че не съм получил и стотинка за разказите си, тъй като такава беше практиката в тези години. Още по-голямо бе разочарованието на татко ми, когато разбра, че не мога да поема самичък издръжката си по време, когато три от 11-те му деца учеха.
Семейството ми пращаше 30 песос на месец. Пансионът струваше 18, без право на яйце на закуска. Не знам къде бях придобил навика да надрасквам неумишлено в полетата на вестниците и по салфетките в заведенията за хранене. Но един прочут от " Молино ", който имаше задоволително връзки в министерството да е назначен за чертожник, без да може да рисува, ми предложи да правя тази работа вместо него и да си разделяме заплатата. Никога различен път в живота си не съм бил толкоз покрай осъществяването на нарушаване, само че и тогава не бях задоволително близо, с цел да имам скрупули.
Скоро взех решение, че не мога повече да си изгубвам времето в правния факултет, само че нямах куража да го кажа на родителите си. Те бяха толкоз удовлетворени от оценките ми, че ме изненадаха за подарък с най-леката и съвременна пишеща машина. Това беше първата ми лична машина и най-злополучната, тъй като същия ден я заложих за 12 песос, с цел да отпразнуваме в пансиона гостуването на брат ми, който ми я донесе.
---
Текстът е оповестен през 2003 година в " Ню Йоркър ".
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ