Лица под маските. А редниците на оцеляването?
Не се уморяват да подмятат: след епидемията няма да сме същите. И не схваща човек за какво са тези подмятания, предизвестяват ли ни, плашат ли ни, окуражават ли ни? В кой тъкмо смисъл са тези многозначителни загатвания? Е, в един от тях ние това си го знаем: част от нас освен няма да сме същите, само че ще сме и противоположно разнообразни: от живи ще сме видоизменени в мъртви. Какво ще се промени у живите, обаче? Вирусът, както един път ви предизвестих, не работи изборно. (Това, евентуално, ще е задачата на идващия вирус –да отстрани избрани екземпляри и даже маси от човечеството. Вече по желание, съгласно програмата си.) След нас ще си останат и порядъчните, и разбойниците. Едните няма да правят отстъпка място на другите. Нито бездарниците ще сторят път на надарените. Нито алчните ще пуснат залъка на гладните. Нито изедникът ще слезе от гърба на бедняка. Нито простакът ще замълчи пред просветения. Не го очаквайте. Това и вирусът не го може.
Разстоянието в политиката няма да стане два метра, както е през днешния ден по улиците.
Навалицата пред гишетата на властта няма да отмре. Хигиената в нравите също няма да се увеличи. От изключителното състояние там ще останат неприятни привички, в стопанството и в правораздаването – също. Усеща се едно комплициране във върхушката. Идва тъкмо от това изключително състояние: като че ли ненадейно и някак без предизвестие са стигнали задачата, към която бяха подкарали страната. И в този момент не знаят какво да вършат. Всичко е като в сънищата им: популацията под надзор, особеното мнение – на прокурор. Но се оправиха. Спогледаха се, намигнаха си и възседнаха. Защото достойните водачи по света влизат в политиката, с цел да споделят ориста на народа си. А тукашните – с цел да я избегнат...
Довчера замаскирани лобита се строиха и се подредиха. Надеждата, че на следващия ден гладните уста ще са по-тихи, сплоти клубовете по ползи. Идеята, че унищоженият обичай, самото трудно просъществуване ще бъдат задоволителни окови на българския човек след международната пандемия, окриля политическата класа. Ние не имаме вяра, че те ще са някак изменени след всичко това, само че те желаят ние да сме – да сме изгубили крилете си, куража си гласа си.
Заваляха въодушевени анонси за съкращаване на свободата на словото.
Появиха се образци, почтени за всеки учебник по безвластие. Обвиненията против пловдивските лекари и председателката на фармацевтичния съюз слагат българската народна власт пред бездна. Прекрачим ли, разрушителните процеси в нея ще станат стремителни. Измъкването от рецесията ще бъде фантазия, в случай че ние прежалим своите полезности и разпилеем гордостта си през тези мъчителни месеци.
Различните равнища на властта са комплицирани до беззащитност, неналичието на интелектуален запас, на морални и просветителни ориентири извикват страдание в тези печални дни. Повишават си заплатите и на другия ден ги стопират – все с един и същи възторг и със същото победоносно самочувствие. Разрешават пазарите и неотложно ги закриват. Отварят София, след това я затварят – едвам разберем, че в България освен ромите са свободолюбиви. Натякват ни своето божествено предопределение – кой като директен прокурист на Божията воля, кой като неин инструмент. Това придава на изключителното състояние двузначен отенък на неразбория, на някаква не изключително благонадеждна импровизация, по този начин у българина скоро ще заприказва вековният инстинкт за избавяне поединично. Което ще бъде обезпеченият провал на проточилия се интервал на втълпяваното от горната страна самообладание и на прословутата „ непоклатимост ”.
Опитите за настоятелна, груба и предупредителна сугестия върху публичното схващане, безразборното облъчване със закани и нападателна изразност: чували за трупове, морги, ковчези и прочие, в България водят до публично изтръпване, безразличие пред заплахата, „ рухване на пердето ”. Може би тук животът, заради своята не безспорна прелест, не е такава безспорна полезност за популацията, както в шоколадовия Запад на континента.
Противоречивите послания на разнообразни медицински светила и управници не оказват помощ за образуване на стройно и пламенно публично въодушевление. Борбата на отзиви се води без правила, не в способния кръг, а най-много през медиите –
като че ли отиваме на избори, а не на гибел.
Това разколебава елементарните реализатори в полето на оцеляването. А редови войници на оцеляването сме ние с вас и чакаме по пътя към избавлението да ни водят рационално и тъкмо. Вярно, че мъчно може да бъде изплашен народ, водач в класациите по смъртност. Но, въпреки това, тъкмо по тази причина за нас всяка жертва в пандемията ще бъде несъразмерна.
А би трябвало да осъзнаем, че против себе си имаме зложелател, който съумя да затвори безчет християнски храмове в модерния свят. Нещо, което не е реализирал никой завоевател, никоя концепция или тирания. Невидим зложелател, само че в доста връзки всевластен.
Охотниците да завоюват от тестването един по един излизат от сянката. Правилото „ За един женитба, за други секира ” към този момент влиза в деяние, някак пробно, само че показателно. Това не е единствено тук. (Пробутано бе противоречивото решение за автомобилния превоз в Европа, до момента отлагано поради дискриминационно наличие. Гласуваха го по интернет, без да го разискват и без да се гледат в очите.) Министерски съвет в България скоропостижно разпореди проектирането и строителството на националната педиатрична болница във вид, оспорван бурно от обществото. Пак по този начин, измежду суматохата и залисията, топлофикациите извадиха план за грозно увеличение на топлинната услуга – след невиждано до момента понижение на цените на природния газ.
А подемът измежду днешните медици респектира.
За по-малко от месец те поведоха тази разколебана в своите полезности специалност към един впечатляващ подем. Ренесанс точно на полезностите: човечност, жертвоготовност, професионална героизъм. Това отприщи възхищението на обществото, което от дълго време искаше да ги види такива. Сега би трябвало да се научи и да ги цени, да ги закриля от самозванци и авантюристи, които ще изискат да „ яхнат ” процеса. Такива лица, сред които и някои от гробокопачите на българското опазване на здравето, към този момент се появиха в масовката върху пандемичната сцена.
Дори най-неотложните, даже животоспасяващите каузи в страната не би трябвало да служат единствено на момента. Всяко тъкмо и умно осъществено нещо остава в нейната тъкан, крепи и подкрепя живота на поколенията.
Кризите от тази зима ни напомнят тази поука :
лъчовете светлина в бедата идват освен от бъдещето, само че и от предишното. Една от подарените ни, може би илюзорна, очаквания – имунизацията БЦЖ, датира от две по-предишни столетия. Изпробвана била още през Царство България, въведена е навсякъде при социализма. (Да си спомним и вчерашната водна рецесия. Докарахме за Перник вода от язовир Бели Искър (1945 г) и Белмекен (1974). Когато се правят почтени, смислени каузи, те не остават в своето време, те образуват и бъдещето. Ако ние не го разберем и осъществим – грош ще е нашата цена пред утрешния ден. И поуките от нашите тествания.
Съгласни или несъгласни с мен, стойте си у дома. И бъдете живи. Само живи можем да се променим. И нека под маските светът възвърне своето човешко лице...
Разстоянието в политиката няма да стане два метра, както е през днешния ден по улиците.
Навалицата пред гишетата на властта няма да отмре. Хигиената в нравите също няма да се увеличи. От изключителното състояние там ще останат неприятни привички, в стопанството и в правораздаването – също. Усеща се едно комплициране във върхушката. Идва тъкмо от това изключително състояние: като че ли ненадейно и някак без предизвестие са стигнали задачата, към която бяха подкарали страната. И в този момент не знаят какво да вършат. Всичко е като в сънищата им: популацията под надзор, особеното мнение – на прокурор. Но се оправиха. Спогледаха се, намигнаха си и възседнаха. Защото достойните водачи по света влизат в политиката, с цел да споделят ориста на народа си. А тукашните – с цел да я избегнат...
Довчера замаскирани лобита се строиха и се подредиха. Надеждата, че на следващия ден гладните уста ще са по-тихи, сплоти клубовете по ползи. Идеята, че унищоженият обичай, самото трудно просъществуване ще бъдат задоволителни окови на българския човек след международната пандемия, окриля политическата класа. Ние не имаме вяра, че те ще са някак изменени след всичко това, само че те желаят ние да сме – да сме изгубили крилете си, куража си гласа си.
Заваляха въодушевени анонси за съкращаване на свободата на словото.
Появиха се образци, почтени за всеки учебник по безвластие. Обвиненията против пловдивските лекари и председателката на фармацевтичния съюз слагат българската народна власт пред бездна. Прекрачим ли, разрушителните процеси в нея ще станат стремителни. Измъкването от рецесията ще бъде фантазия, в случай че ние прежалим своите полезности и разпилеем гордостта си през тези мъчителни месеци.
Различните равнища на властта са комплицирани до беззащитност, неналичието на интелектуален запас, на морални и просветителни ориентири извикват страдание в тези печални дни. Повишават си заплатите и на другия ден ги стопират – все с един и същи възторг и със същото победоносно самочувствие. Разрешават пазарите и неотложно ги закриват. Отварят София, след това я затварят – едвам разберем, че в България освен ромите са свободолюбиви. Натякват ни своето божествено предопределение – кой като директен прокурист на Божията воля, кой като неин инструмент. Това придава на изключителното състояние двузначен отенък на неразбория, на някаква не изключително благонадеждна импровизация, по този начин у българина скоро ще заприказва вековният инстинкт за избавяне поединично. Което ще бъде обезпеченият провал на проточилия се интервал на втълпяваното от горната страна самообладание и на прословутата „ непоклатимост ”.
Опитите за настоятелна, груба и предупредителна сугестия върху публичното схващане, безразборното облъчване със закани и нападателна изразност: чували за трупове, морги, ковчези и прочие, в България водят до публично изтръпване, безразличие пред заплахата, „ рухване на пердето ”. Може би тук животът, заради своята не безспорна прелест, не е такава безспорна полезност за популацията, както в шоколадовия Запад на континента.
Противоречивите послания на разнообразни медицински светила и управници не оказват помощ за образуване на стройно и пламенно публично въодушевление. Борбата на отзиви се води без правила, не в способния кръг, а най-много през медиите –
като че ли отиваме на избори, а не на гибел.
Това разколебава елементарните реализатори в полето на оцеляването. А редови войници на оцеляването сме ние с вас и чакаме по пътя към избавлението да ни водят рационално и тъкмо. Вярно, че мъчно може да бъде изплашен народ, водач в класациите по смъртност. Но, въпреки това, тъкмо по тази причина за нас всяка жертва в пандемията ще бъде несъразмерна.
А би трябвало да осъзнаем, че против себе си имаме зложелател, който съумя да затвори безчет християнски храмове в модерния свят. Нещо, което не е реализирал никой завоевател, никоя концепция или тирания. Невидим зложелател, само че в доста връзки всевластен.
Охотниците да завоюват от тестването един по един излизат от сянката. Правилото „ За един женитба, за други секира ” към този момент влиза в деяние, някак пробно, само че показателно. Това не е единствено тук. (Пробутано бе противоречивото решение за автомобилния превоз в Европа, до момента отлагано поради дискриминационно наличие. Гласуваха го по интернет, без да го разискват и без да се гледат в очите.) Министерски съвет в България скоропостижно разпореди проектирането и строителството на националната педиатрична болница във вид, оспорван бурно от обществото. Пак по този начин, измежду суматохата и залисията, топлофикациите извадиха план за грозно увеличение на топлинната услуга – след невиждано до момента понижение на цените на природния газ.
А подемът измежду днешните медици респектира.
За по-малко от месец те поведоха тази разколебана в своите полезности специалност към един впечатляващ подем. Ренесанс точно на полезностите: човечност, жертвоготовност, професионална героизъм. Това отприщи възхищението на обществото, което от дълго време искаше да ги види такива. Сега би трябвало да се научи и да ги цени, да ги закриля от самозванци и авантюристи, които ще изискат да „ яхнат ” процеса. Такива лица, сред които и някои от гробокопачите на българското опазване на здравето, към този момент се появиха в масовката върху пандемичната сцена.
Дори най-неотложните, даже животоспасяващите каузи в страната не би трябвало да служат единствено на момента. Всяко тъкмо и умно осъществено нещо остава в нейната тъкан, крепи и подкрепя живота на поколенията.
Кризите от тази зима ни напомнят тази поука :
лъчовете светлина в бедата идват освен от бъдещето, само че и от предишното. Една от подарените ни, може би илюзорна, очаквания – имунизацията БЦЖ, датира от две по-предишни столетия. Изпробвана била още през Царство България, въведена е навсякъде при социализма. (Да си спомним и вчерашната водна рецесия. Докарахме за Перник вода от язовир Бели Искър (1945 г) и Белмекен (1974). Когато се правят почтени, смислени каузи, те не остават в своето време, те образуват и бъдещето. Ако ние не го разберем и осъществим – грош ще е нашата цена пред утрешния ден. И поуките от нашите тествания.
Съгласни или несъгласни с мен, стойте си у дома. И бъдете живи. Само живи можем да се променим. И нека под маските светът възвърне своето човешко лице...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ