Изкуствоведът в епохата на Фейсбук
" Не съм парвеню, изкуствовед съм. Това съм учила и това работя повече от 30 години. Със сигурност знам за изкуството повече от вас. Не желаете ли да научите нещо от мен? " Цитирам почти част от мненията си в бурните полемики към илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на " Хари Потър ". Покрай тези полемики беше неизбежно да се замисля за изкуството, за публиката му и ролята на изкуствоведа през годините. И по какъв начин всички те се трансформираха във времето.
Бих споделила, че става дума за три столетия - и то без да пресилвам доста. Първо беше соцът, когато изкуството
програмно беше " идеологическо оръжие "
на комунистическата партия. То беше напълно концентрирано и подвластно от системата на Съюза на българските художници. Художникът беше приет за подобен единствено като член на СБХ, участваше с творбите си в изложбите, проведени и журирани от СБХ, правеше независимите си изложения в галерии и зали на СБХ, работите му се оценяваха от държавна комисия в СБХ и се откупуваха по описи, направени в СБХ. За което публиката не знаеше, несъмнено, даже и не й минаваше през разум да се интересува от тези неща. Като млад изкуствовед я срещах " онлайн " в общите художествени изложения в страната, където пътувах, командирована от СБХ. Развеждах из тях трудови колективи, доведени от културномасовика на съответното дружество. (Да поясня, че с изключение на партиен секретар, всяко дружество, институция, институт в страната имаше и завеждащ културно-масовата работа, който се грижеше за вярната културна култура на популацията.) И доколкото тези визити бяха в работно време, хората бързаха да се измъкнат неусетно от мероприятието, с цел да отидат да си напазаруват да вземем за пример. А когато задаваха въпроси, те бяха доста надалеч от изкуството в действителност. Например в ОХИ Ястребино в Търговище една жена възмутено попита: " Нали изложбата е отдадена на убитите ястребински деца - за какво тук има някакви пейзажи, натюрморти и изобщо странични неща? ". Представих си галерия, в която всичките над
500 творби демонстрират единствено разстрели на деца...
По това време пишех за профилираните издания и за културните рубрики на вестници в цялата страна. И те ги имаха по обвързване прочее, не знам дали някой изобщо се интересуваше от просвета тогава. Читатели им бяха на първо място сътрудниците ми и художниците, за които ставаше дума в тях. Критикът има значима роля за развиването на самото изкуство - даже в случай че то съществува в лимитираните рамки на затворената соцсистема.
Втората ера стартира още в края на първата. С шанса да попадна на някои от първите хепънинги в страната в средата на 1980-те и да знам защо става дума. Бях чела за тези изкуства в издания на британски, когато всичко, идващо от Запад, се смяташе за " нездравословни западни въздействия ". Но въпреки всичко даже и у нас " перестройката " от Съюз на съветските социалистически републики оказваше своето влияние, соцът беше разтърсен и макар директивата на Тодор Живков от 1987-а - " ние ще се снишим, до момента в който мине бурята ", процесът неизбежно засегна и България. Новото изкуство, което си пробиваше път тогава и което нарекохме компромисно " неконвенционални форми ", беше не просто и единствено изкуство. За публиката си
то беше и форма на опозиция,
и израз на мечтаната от разбуненото общество независимост. Това разбрах от срещите си с нея в изложбата " Земя и небе ", която организирахме с художника Георги Тодоров на покрива-тераса на постройката на СБХ - ул. " Шипка " 6, през октомври 1989 година Именно публиката - посредством вестниците и малкия екран - разгласи тези нови форми в изкуството ни за " авангард ". И ползата към тях беше в действителност голям заради това. А в това време ние - художниците, изкуствоведите, кураторите - знаехме, коства ми се, че българското изкуство усвоява традиция, от която е било изолирано в продължение на десетилетия.
И тогава, и през 1990-те, пишех с ясното схващане, че рецензията към този момент не е нещо като обслужваща сфера към СБХ, не е непряк съдник на изкуството, а е напълно директно въвлечена като участник в самия живописен развой. Което носи и своите отговорности, несъмнено. Когато неопределените " неконвенционални форми " прераснаха в модерно изкуство с ясно диференцирани насоки и типове. Когато излезе на интернационалната артсцена. Когато стана част от нея - към този момент в новия век. И когато българската артсцена стана интернационална...
И българската аудитория на актуалното изкуство е интернационална, да го кажа по този начин. Тя също като художниците е умна, просветена, готова за провокациите на актуалното изкуство - и даже да не го схваща напълно, е склонна да се впусне в това премеждие.
Третата ера за мен стана Facebook. Направих си профил преди десетина години и до неотдавна бях нормален консуматор. Разбира се, настоящо споделях публикации и за изкуство - просто тъй като по този начин имат шанса да бъдат прочетени от повече хора. По същата причина споделям записите на предаването " Музей в ефира " по стратегия " Христо Ботев " на БНР. По мотив споделени изявления за изкуство имаше няколко полемики, в това число и бурни, в някои от които участвах и аз. Но те отново бяха най-вече сред сътрудници - художници, изкуствоведи, куратори, критици, галеристи... И си мислех, че обществената мрежа е чудесна среда за разискване на изкуство. Продължавам да мисля по този начин.
Обаче една полемика, прераснала в истерична акция преди година, ме срещна с различен тип аудитория. Четях смаяно статуси и мнения, и се питах допустимо ли е толкоз доста хора
внезапно да се почувстват компетентни
в изкуството на пърформанса и да съдят за него единствено по няколко фотоси, които са видели във Facebook. Те се смятаха в правото си грозно да оплюват и работата на една художничка, и институцията, в която е показана изложбата й, и експертите, които се опитваха да обяснят защо става дума. Разбираемо беше, че експертите се отдръпнаха отвратени. То и аз бях потресена, само че взех решение, че не мога да оставя нещата по този начин. Че измежду тези участници в полемиката сигурно има хора, които се интересуват или ще се заинтересуват от актуалното изкуство - единствено би трябвало да го опознаят най-малко малко. И започнах своите така наречен " Facebook лекции " - в къси статуси разказвах за историята на актуалното българско изкуство и показвах фотоси на творби. В последна сметка тези " лекции " бяха потребни и за мен - поради мненията и на сътрудници, и на художници, само че и освен.
Следващата истерична Facebook акция - във връзка имитации в частна сбирка - беше към този момент против изкуствоведите. Показваше цялостното недоумение на тази " необятна " аудитория за образованието, подготовката и специализирането в тази специалност. Пренебрегвах обидите и неуморно обяснявах профилирането в нея: историци на изкуството, критици, теоретици на изкуството и в по-ново време - куратори. Много се надявам, че след пика на нервността доста хора въпреки всичко са научили нещо от нея. Както научих и самата аз.
И когато във Facebook потегли акцията против Любен Зидаров, бях към този момент готова. Един художник ми написа в коментар - не се занимавай, няма смисъл. О, не, отговорих, ще се впусна в полемиките. Защото съм изкуствовед и това ми е работата.
Бих споделила, че става дума за три столетия - и то без да пресилвам доста. Първо беше соцът, когато изкуството
програмно беше " идеологическо оръжие "
на комунистическата партия. То беше напълно концентрирано и подвластно от системата на Съюза на българските художници. Художникът беше приет за подобен единствено като член на СБХ, участваше с творбите си в изложбите, проведени и журирани от СБХ, правеше независимите си изложения в галерии и зали на СБХ, работите му се оценяваха от държавна комисия в СБХ и се откупуваха по описи, направени в СБХ. За което публиката не знаеше, несъмнено, даже и не й минаваше през разум да се интересува от тези неща. Като млад изкуствовед я срещах " онлайн " в общите художествени изложения в страната, където пътувах, командирована от СБХ. Развеждах из тях трудови колективи, доведени от културномасовика на съответното дружество. (Да поясня, че с изключение на партиен секретар, всяко дружество, институция, институт в страната имаше и завеждащ културно-масовата работа, който се грижеше за вярната културна култура на популацията.) И доколкото тези визити бяха в работно време, хората бързаха да се измъкнат неусетно от мероприятието, с цел да отидат да си напазаруват да вземем за пример. А когато задаваха въпроси, те бяха доста надалеч от изкуството в действителност. Например в ОХИ Ястребино в Търговище една жена възмутено попита: " Нали изложбата е отдадена на убитите ястребински деца - за какво тук има някакви пейзажи, натюрморти и изобщо странични неща? ". Представих си галерия, в която всичките над
500 творби демонстрират единствено разстрели на деца...
По това време пишех за профилираните издания и за културните рубрики на вестници в цялата страна. И те ги имаха по обвързване прочее, не знам дали някой изобщо се интересуваше от просвета тогава. Читатели им бяха на първо място сътрудниците ми и художниците, за които ставаше дума в тях. Критикът има значима роля за развиването на самото изкуство - даже в случай че то съществува в лимитираните рамки на затворената соцсистема.
Втората ера стартира още в края на първата. С шанса да попадна на някои от първите хепънинги в страната в средата на 1980-те и да знам защо става дума. Бях чела за тези изкуства в издания на британски, когато всичко, идващо от Запад, се смяташе за " нездравословни западни въздействия ". Но въпреки всичко даже и у нас " перестройката " от Съюз на съветските социалистически републики оказваше своето влияние, соцът беше разтърсен и макар директивата на Тодор Живков от 1987-а - " ние ще се снишим, до момента в който мине бурята ", процесът неизбежно засегна и България. Новото изкуство, което си пробиваше път тогава и което нарекохме компромисно " неконвенционални форми ", беше не просто и единствено изкуство. За публиката си
то беше и форма на опозиция,
и израз на мечтаната от разбуненото общество независимост. Това разбрах от срещите си с нея в изложбата " Земя и небе ", която организирахме с художника Георги Тодоров на покрива-тераса на постройката на СБХ - ул. " Шипка " 6, през октомври 1989 година Именно публиката - посредством вестниците и малкия екран - разгласи тези нови форми в изкуството ни за " авангард ". И ползата към тях беше в действителност голям заради това. А в това време ние - художниците, изкуствоведите, кураторите - знаехме, коства ми се, че българското изкуство усвоява традиция, от която е било изолирано в продължение на десетилетия.
И тогава, и през 1990-те, пишех с ясното схващане, че рецензията към този момент не е нещо като обслужваща сфера към СБХ, не е непряк съдник на изкуството, а е напълно директно въвлечена като участник в самия живописен развой. Което носи и своите отговорности, несъмнено. Когато неопределените " неконвенционални форми " прераснаха в модерно изкуство с ясно диференцирани насоки и типове. Когато излезе на интернационалната артсцена. Когато стана част от нея - към този момент в новия век. И когато българската артсцена стана интернационална...
И българската аудитория на актуалното изкуство е интернационална, да го кажа по този начин. Тя също като художниците е умна, просветена, готова за провокациите на актуалното изкуство - и даже да не го схваща напълно, е склонна да се впусне в това премеждие.
Третата ера за мен стана Facebook. Направих си профил преди десетина години и до неотдавна бях нормален консуматор. Разбира се, настоящо споделях публикации и за изкуство - просто тъй като по този начин имат шанса да бъдат прочетени от повече хора. По същата причина споделям записите на предаването " Музей в ефира " по стратегия " Христо Ботев " на БНР. По мотив споделени изявления за изкуство имаше няколко полемики, в това число и бурни, в някои от които участвах и аз. Но те отново бяха най-вече сред сътрудници - художници, изкуствоведи, куратори, критици, галеристи... И си мислех, че обществената мрежа е чудесна среда за разискване на изкуство. Продължавам да мисля по този начин.
Обаче една полемика, прераснала в истерична акция преди година, ме срещна с различен тип аудитория. Четях смаяно статуси и мнения, и се питах допустимо ли е толкоз доста хора
внезапно да се почувстват компетентни
в изкуството на пърформанса и да съдят за него единствено по няколко фотоси, които са видели във Facebook. Те се смятаха в правото си грозно да оплюват и работата на една художничка, и институцията, в която е показана изложбата й, и експертите, които се опитваха да обяснят защо става дума. Разбираемо беше, че експертите се отдръпнаха отвратени. То и аз бях потресена, само че взех решение, че не мога да оставя нещата по този начин. Че измежду тези участници в полемиката сигурно има хора, които се интересуват или ще се заинтересуват от актуалното изкуство - единствено би трябвало да го опознаят най-малко малко. И започнах своите така наречен " Facebook лекции " - в къси статуси разказвах за историята на актуалното българско изкуство и показвах фотоси на творби. В последна сметка тези " лекции " бяха потребни и за мен - поради мненията и на сътрудници, и на художници, само че и освен.
Следващата истерична Facebook акция - във връзка имитации в частна сбирка - беше към този момент против изкуствоведите. Показваше цялостното недоумение на тази " необятна " аудитория за образованието, подготовката и специализирането в тази специалност. Пренебрегвах обидите и неуморно обяснявах профилирането в нея: историци на изкуството, критици, теоретици на изкуството и в по-ново време - куратори. Много се надявам, че след пика на нервността доста хора въпреки всичко са научили нещо от нея. Както научих и самата аз.
И когато във Facebook потегли акцията против Любен Зидаров, бях към този момент готова. Един художник ми написа в коментар - не се занимавай, няма смисъл. О, не, отговорих, ще се впусна в полемиките. Защото съм изкуствовед и това ми е работата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ