Не съм мечтала да посетя Иран. Мечтала съм да посетя

Не съм мечтала да посетя Иран. Мечтала съм да посетя античните градове и гробници на Персийската империя , само че не и Иран. Както всеки европеец потръпвах от мисълта за ислямския режим, завладял и сковал страната от няколко десетилетия и трансформирал прозападната страна в крайнорелигиозна и опърничава съседка на страните в района и зложелател на Запада.

Стана обаче по този начин, че получихме покана от Turkish Airlines да посетим страната с група български туроператори – от този вид предложения, които не можеш да откажеш, тъй като в никакъв случай повече няма да получиш. И по този начин, по логиката „ Кога различен път ще отида в Иран? “, два месеца преди сегашното напрежение сред Съединени американски щати и Иран да трансформира сходни проекти в цялостна полуда, аз и още десетина българи, 8 от които дами, поехме към персийските територии.

Да, дамите вървят с покрити глави!

Дрехите в куфара ми бяха най-вече необятни, с дълъг ръкав и крачоли. Макар да не ми се вярваше, че са жизненоважни, имаше и няколко шала. Бях прочела, че всички дами там вървят с покрити глави, даже европейките. Оказа се обаче, че има огромна разлика от теоретичната концепция да вървиш с покрита с шал глава до действителността и безапелационността на това състояние.

Полетът от Истанбул до Шираз е към 3 часа и половина. С полета на Airlines не се усетиха доста, само че се усети друго. Още до момента в който кацахме, за няколко мига всички дами в самолета се преобразиха за момент – с едно отработено придвижване всички те вдихнаха като по команда шаловете и покриха главите си. Направихме го и ние, малко на смях, малко нервно, само че без да подозираме, че ще си останем по този начин за идващите пет дни.

Бързо-бързо стигнах до извода, че с покрита глава ми е по-добре. Когато си по този начин, никой не те гледа /тоест, гледат те, само че с утвърждение и възхита, а не с укор/, а един от най-хубавите препоръки, които получих преди този момент от хора, които са пътували в тази част на света, беше – прави като локалните и не се набивай на очи . Случи ми се два пъти да остана без шал на главата – единия път не забелязах, че ми се е свлякъл, до момента в който се снимахме в двора на една джамия и един охранител общително ми направи забележка. Другия път слязох от буса, с който се придвижвахме, и до момента в който ровех из багажника, водачът ни самоотвержено се хвърли да ме прикрива с тяло от минаващите коли, с репликата –Lady, you’re in Iran!

Всички знаят британски

Дали поради господстващия допреди революцията прозападен режим, или поради обичайна за персите ученолюбивост, в Иран съвсем не сме срещнали човек, с когото да не можем да се разберем. Продавачи, водачи, служители на реда, охранители, чиновници на реда – всеки знаеше тъкмо толкоз британски, едвам успее да се разбере с нас . В спомените ми остана един достопочтен възрастен мъж на пазара в Исфахан, който говореше прелестен английски британски, който същински ме впечатли.

Има живот и без фейсбук

Да, в Иран има интернет, само че няма добра връзка с фейсбук. В множеството кафенета има wifi, напълно по европейски. В кафенетата обаче няма алкохол. Няма и в заведенията за хранене, няма в хотелите, няма даже и на борда на самолетите, които извършват курсове до ирански градове. След три дни без връзка с фейсбук и без обичайното „ малко “ преди или след вечеря ние, българите, открихме други способи за развлечение – музика, вицове, логичен задания, смях, снимка, четене на персийско-български речник, гадаене по стиховете на великия персийски стихотворец Хафез и други занимателни способи да прекарваме времето в буса.

Има още...